Category Archives: По света

Тиганска история

Това се случи лятото на морето. На къмпинга в Гърция. Важно е да кажа, че е на къмпинг и то в Гърция. Вярвам, че къмпингарите са друга бира хора, нещо което установих още при първото си къмпингуване:
Това беше преди повече от 10 години, на Смокиня. Вече бях ходила на къмпинг, но на бунгало. Този път бях и със собствена палатка. Все още не много наясно с тая култура си купих малко китайско катинарче, от тия, дето ги отваряш с поглед. „Заключвах“ си с него палатката, когато щъквахме да пием в Текилите в Созопол или да пием до сутринта в онова заведение, в къмпинга, дето вече не му помня и името. Всички ми се смееха на акъла с: „Бе, ти луда ли си?! Кой ще ти краде от палатката?!“ А бяха времена, когато на море се отиваше с всичките 300-350 лв. в джоба и скриването на около половината в тоалетната хартия или някъде из дрехите в търкалящия се сак в палатката беше задължително. Е, при това положение, как да рискуваш да си я зарежеш отключена?
Разбира се, с времето наистина се уверих, че никой нищо не би свил; че хората, ходещи на къмпинг може да са всякакви, но никой не би те обрал. Просто никой. Защото сме къмпингари – обяснение без да мога да му дам обяснение, защото и сред тях има лекета и всякакви. Но палатката е крепост, в която не се нахлува.

И така си мислех около десетилетие, докато тази година стигнахме до Лефкада. Отидохме почти неподготвени, без да знаем колко и кой къмпинг точно гоним. Налучквахме един по свечеряване. Приятен, малък и чист, малко по-скъп отколкото сме свикнали, но карай – така или иначе рядко се задържаме за целия период на едно място. Разпънахме в самия ъгъл на къмпинга. От едната ни страна имаше едни гаджета – англичанин и гъркиня, а от другата един „квартал“ от няколко семейства поляци. Децата бързо се справиха с гаджетата – с писъци и говорене на висок глас, успяха да ги изгонят след втората нощувка. Поляците, обаче добре се бяха окопали и не им правехме впечатление.

Трябва да спомена, че с Емил всяка година ъпгрейдваме къмпингуването въпреки моята упорита съпротива. Така, всяко следващо ходене отиваме я с купа за салата (вместо да си я джуркаме в найлонов плик), я със столченца за сядане и т.н. Въпреки това имаме една безотказна спирачка – колата ни е малка, та няма как да помъкнем прекалено много неща. ИДълбок тиган все пак, като сме с деца, новости са наложителни и тая година, в последния момент, взехме едно дълбоко тиганче от ИКЕА, за да готвим за челядта по нещо на примуса ми, наследство от ергенския ми живот. Толкова набързо направихме тая покупка, че в бързината бях взела тенджерката и капака с несглобените им дръжки и, когато опряхме до тях, се оказа, че съм пропуснала да взема винта за дръжката на капака. Така на готвещия Емил му се наложи да приспособява някаква тел за вдигането му.
И случи се една вечер така, че трябваше да отида да налея вода в тиганчето-тенджерка, за да варим макарони. Обаче децата писнаха, че им се ходи до тоалетна и аз викам: „Хубаво, ще ги направим и двете“. Отидохме до миялното, оставих там, на средата на плота, в средата на помещението, тиганчето с идеята да оправя децата и да се върна за тигана. Отбивката ни отне не повече от 2-3 минути. Връщаме се в миалното. На входа се разминах с някаква жена, вътре миеше съдове една друга, поглеждам плота, а там –

ТИГАНЧЕТО МИ ГО НЯМА!

Как така го няма?! Ми няма го, изчезнало е! Обезумявам от ярост, въртя се и нервнича, като лъвица, дето току що са ѝ взели плячката и няма какво да даде на малките лъвчета. Няма го! Връщам се при Емил и по цели път пуфтя ядосана. Емил също не може да повярва, водя го, показвам му къде съм оставила скъпоценната тенджера, ама това не е достатъчно, за да се материализира тя там.

– Еми ми, може някой по погрешка да я е взел…
– Абе, каква грешка, бе, Емиле! Плотът беше абсолютно празен! Някой просто си го е взел тигана, мамкаимкрадлива!

Отивам при управителката на къмпинга, тя ми вика „Говори с чистачката, да не го е прибрала“. Чистачката даже не вдига погледа си от телефона докато отговаря, че не е минавала и не е виждала тигана, което още повече ме нервира. Викам на шефката:

– Такова нещо за пръв път ми се случва!
– Еми, то и на нас никога не ни се е случвало, имаме гости от цяла Европа. – репликата ѝ ме раздразва още повече, защото в яда си решавам, че е упрек към нас като българи и едва ли не си измислям, че ми го няма тигана.
– Хубаво, не ви се е случвало – викам – ама сега няма как да си сготвя на двете деца. Какво предлагате да правим.
– Ще ви дам тиган, да си сготвите. – влиза тя в кухнята и излиза с тиган, ама аз викам, че ми трябва дълбок, за варене.
– Аааа, ама искате тенджера за спагети – и излиза от склада с почти същото като нашето, ама малко по-голямо. Разбираме се да ѝ го върнем на тръгване, макар, че ако бях нормална, а не културна, трябваше да искам да си го взема.

Връщам се към парцела с тигана в ръка, говоря и недоволствам с интернационални думи и се надявам повече хора да включат каква ми е южняшката болка. Фуча известно време, докато Емил вари макароните и се опитва да ме успокои, че вероятно някой наистина го е взел без да иска и се опитва да ме накара да си спомня кои хора са били в помещението, когато съм оставяла тигана. Аз обаче, обзета от желание за мъст, сядам и спретвам бележка до крадеца. Мисля я, въртя я, как ем да го нашока, ем да върне взетото. Беше нещо в следния дух:

„Това е капакът на тенджера, която изчезна от това място. Моля помогнете им да се съберат отново и оставете тенджерата тук. Или си вземете и капака, за да си направите комплекта.“

Накрая, с бележката, капака без дръжка и лепящата част от една лепенка, вместо тиксо, отивам в помещението. Залепвам и оставям капака отдолу. Веднага се намират две жени да зачетат – французойка и една от полякините. Чистачката, вече влязла ми в положението, започва да разяснява на жените каква е драмата. Общо взето ден и половина народът чете и цъка с език, ама файда никаква. Чистачката всеки път ме питаше има ли резултат (предполагам искаше да махне бележката, че петни имиджа на къмпинга). Накрая заяви, че според нея си е откраднато. Викам:

– Абе, толкова години, никъде нищо не са ми крали. Телефони, компютри.
– Еми да де. Никой не краде такива неща. А това го няма, значи няма как да е случайно.

Не ѝ схванах логиката, но все ми се щеше Емил да е прав и да е станала грешка. Но на края на втория ден, след като никой не върна тигана, нито взе капака му, за да си ги окомплектова, се отказах и свали обявлението.

И така дойде последният ден, преди да преместим катуна. Отидох за последно да мия някакви съдове от сутрешната закуска. Влизам в миялното. Там само един мъж, седи и си мие. Аз все така бях подозрителна към всички и му загледах миенето. И изведнъж изстинах, като сладоледена торта направо.

Там, сред едната му камара съдове съзирам тенджерка точно като нашата!

„Добре, успокой се Пипилотке! Това е ИКЕА, хиляди хора имат същата!…И все пак, ако това е моят тиган?! Аргххх!“
Започнах една вътрешна борба! Мия вилица след вилица и чаша след чаша, а мисълта ми само ми бута погледа към тиганчето. Същевременно гледам да се бавя, защото оня е с много повече съдове, а искам да го издебна и да го проследя или попитам ребром, ама не събирам още смелост. Оня ме видя, че го гледам и гузен (така ми се стори) се замота още. Аз аха да го попитам и се отказах, хвана ме срам. Тръгнах, но после свих в тоалетната, погледнах се в огледалото, за да се помотам още. Като излязох, той тъкмо поемаше по пътеката. Тръгнах след него, а гледам, най-отгоре в кошницата му стои тиганчето. Адреналинът забумка в слепоочията ми и направо не можах да повярвам като се чух:

– Извинете, най-вероятно е грешка, но все пак искам да Ви попитам – имам същото тиганче, като това Вашето и преди два дни го оставих в миялното и изчезна. Не е ли възможно да е станала грешка и да сте прибрали моето? – мъжът премигна, смути се, направи се, че не зацепва много и каза:
– Ааа, елате. Ей там е жена ми, тя говори английски, да я питате нея. – шмугна се в лагера на поляците.

ЗНАЕХ СИ, МАМКА МУ, ЧЕ СА ПОЛЯЦИТЕ. ПОЛЯЦИТЕ СА ВИНОВНИ ЗА ВСИЧКО! Крещях си наум. Оня ме викна да прескоча едно канапче, ограждащо квартала им и се замислих дали да го направя. Представих си как потъвам там вътре и тия хищни поляци ме правят на борш, само защото съм си потърсила тигана. Мъжът отиде при жена си и след събеседване „Бже же, беже пчинчиж жвинчичко…“ дойде тя с:

– Кажете?
– Така и така, може би съм в голяма грешка, ама преди два дни ми изчезна тиганчето от миялното, а изглежда точно, като тоя, дето ми мъжът Ви.
– Еми, нека да проверим! – отиде при една друга полякиня и двете отвориха походен шкаф, разровиха разни тенджери и тигани и изведнъж измъкнаха още едно тиганче!
А така! Оцъклиха се и двете, спогледаха се. Аз веднага го разчетох това и се ухилих.
– О, ама те са две! – викнаха те – Еми, да. Едното не е наше! Вашето ще да е. Ама кое? Можете ли да си го познаете? – и ми бутнаха двата тигана в ръцете.
– Ами мъжът ми каза, че поради липсата на точната отвертка, не е затегнал хубаво дръжката. Дайте да видим кой е хлабавия.

Веднага си разпознах уреда, развеселихме се, разсмяхме се, те малко сконфузено. Извиняваха се много. После си казахме сполай и кой от къде е. Аз поех победоносно към нашия парцел и нахлух с:

„Победа! Победа! Кой намери тигана? А, а!“

Голям кеф, голяма радост! А, през няколкото часа след това от полския лагер току избухваше смях и бях убедена, че си говореха за тигана.
И така, събрахме катуна и беж към следващия къмпинг, където продължихме да си оставяме отворена палатката и нищо повече не ни изчезна.

Край

Advertisements

За Мусала през Скакавица, но не точно

Когато в петък вечер знаеш, че на следващата сутрин трябва да ставаш рано, за да катериш така мечтания чукар – Мусала, никак не е добре да пиеш и лафиш до късно с приятели. Защото никога не знаеш до къде ще стигнеш в крайна сметка в събота…

Много голяма е вероятността да си пренавиеш алармата за ставане 1-2-5-20 пъти и да се събудиш някъде към 10 ч. сутринта, което и направихме с Емил. Ами сега? Дали да ходим? Те спирали лифта за наобратно в 5 ч. Колко е пеша надолу не знаем, пък сме такива недресирани планинари, че не щем да ни пишат във вестниците и да ни броят кой си е бръснал мустаците и скубал веждите след 5 дена лутане из храсталаци и камънаци.

Хайде тогава до рилското стъргало – Седемте езера. Ще има време даже да оставим колата при хижа Планинарска и оттам нагоре да отидем пеша, че и да се върнем.

Речено сторено, някак си успяхме да се метнем на колата за час. Даже спряхме за нещо за хапване, заредихме бензин и потеглихме с малко червени светофари и чакане по люлински задръствания. И тъкмо когато влязохме в Сапарева баня и се чудехме тези облаци нагоре дали да ни плашат или не, нещо издрънча и се търкулна изпод колата. Емил слезе, за да намери някакъв чарк, неясно наш или не и аха да тръгнем, забеляза че нещо тече изпод колата. Загубихме още 20ина минути в чуденки що е то, вдигахме колата на един бордюри, мирисахме и анализирахме течността. Като видяхме, че нищо не ни се губи и чаркът най-вероятно не е от нас, заключихме че сме пробили ауспух и лекичко подкарахме нагоре. Аз, нали съм предпазлива, рекох: „Качваме се малко нагоре, зарязваме ги тия езера, че Пионерска е високо! Да не се чудим как да слизаме после“. Подминахме две места с беседки и табели за екопътеки, но пусто – сърцето устремило се към високи върхове все надвиква здравия разум и тегли към следващия завой, където се надява да открие нещо интересно и по-високо. И така го докарахме до табелата на Паничище.

В Паничище за последно съм била през 1990-та – седемдневно екскурзионно на Рила. Стовариха ни на Говедарци, пътища нагоре нямаше и беше прекрасно, диво и пусто. Затова и толкова все ме влече натам, колкото и да не ми се получава. Както беше на път да стане и този ден.

Та до табелата на Паничище имаше табела за ледниковото езеро, на което е кръстена и местността. Езерото е най-ниското ледниково езеро и на всичкото отгоре е безотточно – what flows to Паничище stays in Паничище. В първия миг гледката те навежда на: „Какво е това блато?“ После заставаш на края на кейчето и ти трябват няколко мига, докато включиш, че шума, който чуваш не е от валящ дъжд, а от рибките, водните кончета и всички живинки, които си взаимодействат с повърхността на езерото. А в другия край на паницата се оглеждат облаците. Красиво е!

Ледниково езеро Паничище

Но се разглежда бързо. Хайде да видим и малко по-нагоре какво има, а?

„Нали ѝ няма нищо на колата засега, дай да се покатерим още малко по-нагоре… Пионерска май не е толкова далече – ще отидем до там и ще се поразходим малко в гората нагоре без да дърпаме към езерата. И без това изглежда като да вали там.“

Подкарахме. Табели – напред Пионерска, надясно Скакавица. Проблясва ми 1990-та – последната точка от екскурзионното. Стоим вечерта в хижата и гледаме новините – Партийния дом гори, хора кръстосват, влизат излизат от сградата; в хижата някой радостно ликуват, други са в шок (днес повечето са на едно унило мнение, но времената са други). „Надясно! Искам и тук да се отбием!“

Спираме пред хижата – някога голяма поляна, на която край огъня пекохме филийки, видях най-звездното небе и ми показаха Млечния път за първи път. Сега коли има околовръст, а при толкова народ и светлинното замърсяване би ми се прожектирал толкова звезден купол.

И тук, за мое учудване разбирам, че нагоре има друга хижа и даже водопад, на който е кръстено всичко наоколо. Явно съм пропуснала тази „подробност“ навремето. Час и половина до хижата и половин час още до водопада пише на табелата – малко на тагадък, но май ще успеем, нали и до късно е светло.

Подхващаме по пътеката, която за наше учудване е широка и равна, като в градски парк. Повървяхме си така чудейки се няма ли да стигнем до Борисовата градина докато срещнахме двама „набори“ – първото ни планинско „Добър ден!“ Похвалиха ни за бодрата походка. Явно изглеждахме пресни, пресни. Казаха ни, че скоро почва истинската пътека и, тамън си казахме довиждане, се появи табелата за към Скакавица. Пътеката хвана в дясно и нагоре, осеяна с дебел килим борови иглички. Чу се грохот на вода и се озадачихме как така след половин час ходене сме стигнали до водопада. Е оказа се водопад, който никак не беше за пренебрегване, но решихме, че не е нашия. Още малко по-нагоре стана още по стръмно и пътеката запълзя на зигзаг по почти отвесния хълм. Накрая за награда има пейка с името на човека, който я е сложил (но не го помня). Въпреки стръмнините пътят е приятно натоварващ, сенчест и, когато накрая стигнете до хижата, даже няма да се чувствате много уморени.

А в хижата ви чакат леща, супи, бира – всичко по 2.50 лв. Сградата е строена някъде през 20-те и е точно каквато я очаква човек – с черно-бели снимки, дървена ламперия и дух на отминали времена. От втория етаж на столовата, където не се качих въпреки любопитството си, се чуваше акордеон и песни на стари туристки. Да ги слушаме си беше истинско удоволствие, докато пиехме бира на поляната пред хижата и се наслаждавахме на надвисналите скали наоколо. Единственото, което разваляше идилията беше бирата Пиринско. Трябва да има и Рилско, не върви иначе!

Насладихме се на манджите, върнахме купичките и прибрахме в торбичка боклучетата, които се появиха след обяда. Метнахме пак раниците и хукнахме нагоре, за да стигнем до крайната точка.

Това, което последва в последната част на премеждийната ни екскурзия много трудно бих могла да опиша, а фотоапаратът ми и наполовина не може да покаже в пълната му красота. Върви се известно време в гората, а след това пред теб малко по малко се разлиства Скакавишката долина.

DSC05965

Първо зърваш върха на водопада, после поляни изпъстрени с диви и дъхави планински цветя, високи колкото мен самата, пчели жужат, от скалите наоколо капе вода, а на места между скалите се вижда източника ѝ – закътани на сянка снежни преспи.

DSC05976Долината на Скакавица

Вървиш и не спираш да щракаш снимки – снимки наум и такива с всички възможни апарати, които мъкнеш със себе си. След малко забравяш за цветята, пчелите и скалите, защото пред теб за пореден път долината се разтваря, този път в пълната си широта и пред теб се извисява в пълното си величие и несъкрушимост огромна черна скала, прорязвана от бели жилки.

Околности Скакавица

Водопад Скакавица

Вляво е водопадът, но моята мисъл е съсредоточена върху отвеса пред мен – дишането се учестява, изпадаш в немая пред това величие, не знаеш преклонение ли изпитваш, страхопочитание или опиянено въодушевление. Опитваш се да облечеш чувствата си в думи, но те не стигат. В един момент всички тези емоции така се завъртяха, че ми се зави свят, сърцето заби лудо и почувствах физическа болка от толкова много красота. Боляло ли ви е някога от красота? Плашещо и красиво усещане. Такава видях аз тази долина.

А после краката те понасят нагоре по „пътя“ – от камък на камък бързаш да стигнеш водопада. И се катериш, и искаш още малко по-нагоре и по-нагоре. А когато си харесаш скала за присядане, с песента на водата зад гърба ти, поглеждаш пред себе си това заградено от високи природни стени кътче зелен рай и се чувстваш… малък, малък и щастлив, че си тук. Някъде в процепа на скалите напред може би се вижда Витоша, но маранята не ми позволи да се уверя. Усещането е прекрасно, опияняващо. Седиш и не ти се тръгва от това място, бих го гледала с часове.

Какво вижда водопадаОтблизо - не толкова висок

Уви, тръгнахме късно, дойдохме късно и трябваше да се разделим скоро, за да не замръкнем някъде из гората. А диви животинки не ни се срещаха… това го направихме безопасно в Лефкада след няколко седмици, когато видях толкова лисици на линеен километър, колкото няма и в столичната зоологическа градина. Слизането е бързо и приятно, няма да затрудни никой. Навръщане минахме пак покрай хижата – бабите с планинарските песни бяха заглъхнали, а на тяхно място младежи, домъкнали колони, се готвеха за изнасяне на „високопланински концерт“.

Прибрахме се по мръкнало с доволство. Побързах да погледна снимките. Нищо от това което видях с очите си, не беше на кадрите…

Отидете!

 

Допирни точки

Какво е общото между Pippilota Mentolka и Саддам Хюсеин?

Преди години, май беше преди Демокрацията, но не си спомням, защото си беше отдавна, ме пращаха на детски лагер в Долна баня. Това се намира в подножието на Рила и до там ни возеха с влака до Костенец. Беше чудно място.

Останали са ми много спомени, къде хубави, къде не толкова. Като например първата ми мамба – бях на 6, точно преди първи клас и каките, дето трябваше да се грижат за мен, ме бяха омазали с паста за зъби докато спя. Но пък със същите ходихме на стоп до града и се возих на ГАЗ-ка – сбъдната детска мечта! Имаше две смени учители и който се паднеше при Вече-му-забравих-името имаше честта сутрин да се буди с неговото свирене на тръба на „Чорба каша, чорба, каша, боб, фасул!“, а който не е слушал е правил обиколки на игрището (дори на мен ми се случи веднъж).. „Баба Славка“ пък четеше писмата и сакън някой да е посмял да пише за 20-те дена на родителите си, че не е хубаво – от 2 до 4 следобяд ни се четяха извадки от писмото на прегрешилия и дружно конско.
Чакахме с нетърпение да дойде фотографа, за да ни прави снимки, а после с трепет се оглеждахме по няколко дни, дали идва със снимките.

Със сигурност преди Демокрацията, разделени на групи ни караха да се организираме, за да правим сценки, пеем или танцуваме за творческата вечер. Още си спомням драматизацията ни по разказ от една от малките книжки на Стършел – младо семейство новодомци се нанасят в апартамент „до ключ“, в период на полуразпад още преди да е обитаем. Тапетите са като юфка, казанчето падна при първото дърпане…и цялото описание го изиграхме по въображение, поради липсата на какъвто и да е декор на сцената на лагера. Това си остана първата и последна роля в живота ми, но пък бяхме бурно аплодирани. Стига ми за цял живот 😀

След Демокрацията пък откриха лавка за лагера и пуснаха първите по-различни дъвки от Идеал – едни с меден восък, които бяха гаднички, но какво пък – нали не бяха Идеалки и имаха различни картинки. Тогава и баба Славка реши да демократизира нещата и всяка вечер във фоайето на момчешкия корпус имаше дискотека – MC Hammer, Snap, Roxette, New Kids on the Block и всякакви такива от зората на 90-те. Аз обаче още не бях от най-нахаканите по онова време, та малко сковано рапирах на Ice Ice Baby. И на тия вечеринки всички момичета дружно въздишахме по братята Виктор и Пепи 😀

Това време е безвъзвратно отминало. Днес, доколкото знам, лагерът е продаден и превърнат в някакъв скъп винен хотел. Посещението на мястото ще свие сърцето ми и вероятно няма смисъл да търся плочката, под която всяка година оставяхме ново писмо с послание за следващия път.
Всичко, което ми остана от онези времена е този медальон – с красива форма с три финикови палми, продупчен за носене, но явно изпаднал от нечия верижка. Намерих го пред столовата, на път за купуване на онези дъвки. Винаги съм знаела, че е паричка, но някога нямаше как, а после не съм се сещала да проверя от коя държава е и има ли история.
Така до онзи ден. Дори не се учудих колко лесно намерих произхода й в нета!

Иракски филс
Оказа се, че през всички тези години съм си носила иракска стотинка – филс от времето на Саддам. Филсовете от моята серия били въведени в обръщение през 69-та, със създаването на Иракската Република. Престанали да се секат в началото на 90-те.
Моят скъпоцененно-сантиментален филс е малка монета – 5, но пък наистина ценен за мен. А кой знае как е стигнала до Долна Баня 🙂

За превода и Boxing Day

Покрай бокса, та до превода, ей така ми тече мисълта на мен 😀

Честно, вчера, когато прочетох:

„Кличко пред „Советский спорт“: „Такъв простак като Кубрат Пулев досега не бях имал за съперник.“

реших, че става въпрос за някакой руски Бъзикилийкс или Неновините, но не и за реално изказани думи от човека, на който непосредствено преди, а и след мача не му трепна не кутрето, ами и косъм на веждата! Човек, толкова овладян, премерен, хладнокръвен, дето не му пука от никакви обвинения за мафия и допинг, да вземе да назове така просташки противника си – „простак“. Абе как е „простак“ на укарински/руски?

Та тръгнах от там да проверя що за сайт е този „Советский спорт“ и дали не е като нашето Три корни. Оказа се, че си е съвсем нормален спортен портал. Намерих и цитираното интервю, от което най-тенденциозно са извадени само негативно звучащите пасажи, без да се цитират и думите, в които звучи уважението на Кличко, към противника му. Но, за това няма да говоря.

Зачетох интервюто. Руският ми не е много добър, но за това си имам Емил, който е рускоговорящ. И тук идваме до точка първа от нашата версия за „Изгубени в превода“:

1. В България всеки си мисли, че говори и знае руски.

И дори да му бяга някоя дума, Google ще компенсира пропуска му. Не става така. Статията е преведена едно към гьоторе, губейки нюансите на речта. Но за да го разберете, се иска повече от простата ви увереност, че знаете руски, само защото той се пише с кирилица.

2. Първото значение на всяка дума е единствено.

Скоро, във фейсбук, си говорих с приятели за превода на думата „creativity“. Лично мен ме дразни превода „креативен“ и цялата произхождаща „креативност“. Смятам, че „творчество“ е добър превод, стига превеждащия и читателя да не ограничават представата си за думата до часовете по „труд и творчество“, а го възприемат, като акт на съзидание и творене, както на изкуство, така и други работи. Но, за по-голяма точност може да го преведем и с няколко думи, в зависимост от контекста. Но вместо това…

…надделява желанието да преведем „креативността“ в една дума. Разбирам превеждащите „креативност“ – знаещите английски усещат контекста, имат нюх и представи по отношение на думата. Често аз самата изпитвам трудност в това да преведа дадена дума от английски, защото знам конотацията с която е натоварена, но тя трудно може да се затвори в една единствена дума на български.

Но да се върнем на тоя „простак“, руският „хам“. Изведнъж руската дума, бива преведена по възможно най-сензационния начин – „простак“, при положение, че има много възможни преводи в зависимост от конотацията. Но, нали, колко удобно звучи „простак“, изречено от противника!

Отмах губим „креативността“ си по отношение на превода! Удобен ни става само един едностранчив начин за превод, нали? Защо да е хулиган, хъшлак, гамен, грубиян, хамал… пък знаете ли, че на руски този същия „хам“ има за синоним „йоркширец„?! Ха! Явно йоркширците са простаци, като Кубрат, а?

Пък после си пуснахме няколко мача на Кличко. Не, не започнах да разбирам повече от бокс. Все така не разбирам и ми е трудно да им следя ръцете дори. Обаче пък видях, че предишните противници на украинеца играят доста по-различно от Пулев. Някак си по-предпазливо, подскачат, бягат, някои танцуват…  А Пулев, на техен фон, подходи много по-открито и директно… както би се бил някой на селския мегдан. Не просташки, просто – по-просто и обикновено.

Ама „простак“ продава.

П.П. И нали си знаете, че Boxing Day няма нищо общо с бокса? 😉

Изненада!

Любимите ми яйца – шоколадовите, а не рохките, тази година ставали на 40 години. А аз си мислех, че са преди кокошката! Но какво си мисля не е толкова важно в случая.
По повода, се нагледах на блогърски доклади с изненади от Kinder Surprise и така ми текнаха лигите, че накрая се изоках във фейсбука на Комитата по повод доклада му за подаръка: „Тези от Киндер не знаят ли, че има блогърки с малки деца“. С това всъщност исках да кажа: „Абе, няма ли и за мен – големият фен, едно такова? Стига съм гледала при едни и същи хора да отиват тия хубавини!“ 😀

И ти да видиш, няма и половин час по-късно получих много мил мейл с предложение за получване на изненада от Kinder Surprise за децата ми. О, ама искаше ли питане?! 😉 След малко пояснения колко деца имам зачаках изненадата. На децата казах само, че тези дни ще имат изненада.

Докато я чакахме, аз се зарових в спомени, с надеждата да се сетя за първто ми Kinder Surprise (някога по-известни като Kinder Überraschung). Спомен за яйце не открих. Но за малко повече, да.
Спомняте ли си онези пластмасови и яйцевидни слончета и кученца, пълни с миниатюрни яйчица и, в отделно отделение, играчка? Ушите, крачката и опашката можеха да се махат и така се получаваше само яйце. Ето това беше най-първият досег с Kinder Surprise, за който се сетих. (много странно, сега не мога да намеря никаква снимка на този артикул, но преди 20-25 години бяха много ценни и корекомски). Първият ми спомен от Киндер?:
Как в един горещ летен ден, на връщане от Витоша, на огряна от слънцето поляна, взех малкото телескопче-играчка и изсипах разтопените и спльокани от жегата малки яйчица сред една коприва! Баба ми в почуда ме питаше „Защо?, а аз й казвах, че съм си взела играчката, а яйцата не са хубави, щом са намачкани. Общо всето за тази случка се сещам и всеки път, когато собствените ми деца си отворят яйцето и вземат играчката, а аз в почуда се колебая дали да им изям зарязанто яйце или да им го прибера за после.
Разбира се, имам си и колекция, от началото на 90-те. Тогава капитан Стария чорап, ни носеше редовни доставки яйца от „чужбината“. Kinder бяха пуснали една чудесна серия, любимата ми – тази с Астерикс и Обеликс. Бяхме събрали по два Астерикса, Обеликс, Клеопатра и барда, около пет римски войници и един Цезар.

Колекция Астерикс и Обеликс '90След незнайно колко яйца, най-накрая ни се падна и Хубавицата! – така си бяхме кръстили русата галка, на която не успях да науча името. Толкова бях въодушевена и бързах да я сглобя, че от желание да напасна две части й „скъсах“ роклята от натискане. Всички те стоят и до днес в кутията от уокмена ми, която, в онези години, също имаше особен статут – това е уокмен, дори и кутията му беше ценна! 🙂

Галска къщичкaЗа разлика от нея Kinder-къщичката не оцеля – Стария чорап ни беше донесъл и специална картонена галска къщичка с 6 яйца. Беше истински празник! Със сестра ми си я гледахме, въртяхме и играхме с безкрайно умиление.
Тя стоя на почетно място в библиотеката ни дълго, след като галите бяха прибрани. За съжаление, коло 10 години, след като я получихме, избърсахме праха й с влажно парцалче и така дойде края й. Но пък играчките ще живеят нов живот, точно като любимото ми влакче, промъкнало се между галите, за да доставя радост днес на дребосъчетата, макар и да загубиха бронята му.

Kinder влакчеДокато се присещах за всякакви такива случки, дойде и изненадата за дребосъчетата. Може да си нямат галска къщичка, но вече пробват да познават часовете, с помощта на чудния си сюрприз! За милия жест искрено благодаря на Kinder Surprise и неговите помощници 😉

Картичка от KinderSurprise

Сготви си люляците!

ЛюлякПреди две години, докато търсех нещо съвсем различно из разни американски блогове, попаднах на рецепта, която много ме учуди и изненада:

Сироп от люляк

Авторката твърдеше, че от люляците в двора си прави прекрасен сироп, по нищо неотстъпващ на бъзовия. Бил се правел точно толкова лесно и бил толкова хубав колкото пресния си бъзов колега.

Тогава си обещах, че трябва да пробвам да направя такова нещо, макар да не бях правила никога дори такъв от бъз. Но хайде тая година, хайде следващата и така люляците все ми замирисваха, после прецъфтяваха и аз така и не успявах да спретна един сироп.

До тази година! В междупразничните почивни дни си направихме една кратка и приятна разходка извън София – до Подгумер. Него си го бяхме набелязали за разходка още от предното ни ходене по ония ширини, в Локорско. Мислехме, че там има манастир за разглеждане. Но хората бързо ни светнаха, че около иначе много хубавия манастир били направили лудница и сега той не работел. Продължихме още нагоре по хълма след селото, където започна вилната зона. Хората с информацията за лудницата ни казаха, че има някъде вирче с водопад, но бяха объркали ляво с дясно в инструкциите и така и не стигнахме до водопада. Някъде по пътя паркирахме колата и продължихме нататък. Вървейки си набелязвах безстопанствени храсти люляк за сироп.

Не е стръмно, горичката е приятна, макар и пълна с боклуците на виладжиите. Стигнахме до една полянка със здравец и всякакви горски гъбки, дето не ги знаем. Тамън отворили биричките обаче, усетихме дъждовни капки, някъде в далечината страховито загромолиха облаци и решихме да вдигаме стана. Мястото си го запазваме за последваща разходка. Хубаво е, а има и още нататък за разходка. (още снимки на гъбки и тревички в края)

масловка

Вече вкъщи, отворих интернета, за да намеря рецептата. Не намерих точно онази, от преди две години, но подбрах една:

1 чаша цветчета от люляк

1 чаша захар

1 чаша вода

Разтваряте захарта в стоплената вода и разбърквате докато се разтвори. Добавяте цветчетата (само цветчетата, без нищо зелено) и оставяте да ври на бавен огън за 10 мин. Можете да добавите кулинарна боя или няколко капки от сладко от боровинки за цвят. Прецеждате и чакате да се охлади. Сервира се разреден с вода или си го ползвате за други цели.

Това беше простичката рецепта и реших да я следвам едно към едно. За миг да се откажа, защото потърсих и в български блогове и Йоана споделяше, че не е добила вкуса (нейната рецепта е друга), ама си казах – така или иначе все не ми се получават нещата та, дори и тоя път да не стане, ще съм пробвала! Единствено не разбрах, защо да е толкова важно да не оставям и една дръжка да пада в сиропа, но се съобразих.

Какво стана се вижда на снимка и вкус! Сиропът е идеален! Люляков вкус отвсякъде, побран в не-гъст сироп. Само дето 5-те капки боровинково сладко бяха малко, за да оцветят сиропа качествено, а когато се разреди и с вода съвсем никакъв оттенък не остава.

В заключение – ако ви е останал някъде непрецъфтял люляк, хващайте го и го правете на сироп – фасулска работа е, а е много вкусен 🙂

Снимки и красинки:

Впечатлиха ме предимно гъбките – не разбирам, не бера и не яда, не го правете и вие, ако сте като мен!

Натъкнахме се на ето тази гъбка, която приличаше на сърнела, ама доколкото четох е най-малкото безобиден неин двойник, ако не и по-лошо…

Двойник? Двойник?

Самодивски кръг от челядинки.

Самодивски кръг от вероятни челядинки

 

Открийте незабравката:

Незабравка

 

Отново масловки. Емил си понабра и похапна малко, но после го стресирах с четене и не довърши…

Масловки пак

Тези не ги знам, но бяха симпатични:

Незнайни гъбки

Къде беше Ван Гог да ни изрисува полетата от люцерна и градски пейзаж?!

Люцерни полета

 

 

 

 

Сурова Сурва – 2014

Цяла година (до сега) – слънчево и хубаво и точно когато дойде Сурва 2014 времето одмах се смрачи, застуди и изсипа сняг навред!

Бяхме планирали да ходим в Перник в събота, 25 януари. Предната вечер навих часовника, но когато алармата прозвъня в 7.30 ч. сутринта, надигнах глава и видях стабилен валеж от дъжд… Пренавих за след час, а когато и в 8.30 ч. дъждът не намаляваше, решихме да отложим ходенето за неделя. Да станем вир вода не беше вариант, а и който не е виждал кукери отблизо би пропуснал малката подробност, че кожите миришат лошо – комбинирани с дъжд събитието щеше да си е неприятно смръдливо.

По обяд обърна в сняг и решихме, че снегът и студът до сега не са били причина да пропуснем Сурва. Само дето плановете са нещо разтегливо напоследък, за това в неделя, 26ти, докато се натуткаме да тръгнем беше вече 12 ч. на обяд.

Както обикновено се посуетихме докато стигнем до центъра на града – от София първо има една отбивка, която се точи през цял Перник. Нея все я изпускаме. След това обаче, в отбивката уж за центъра на града, се завърташ в едно кръгово, в което на всяка отбивка пише „център” –> направо. И тази година поспорихме кога трябва да излезем от кръговото и улучихме правилния път без да се завъртим повече от веднъж в кръговотото. Малко по-късно попаднахме и на указващи пътя табели към „СУРВА”.

Паркирахме се и тръгнахме към площада, където тамън беше излязла група сурвакари. Погледнахме и следващата формация, аз нащраках малко снимки въпреки снега (имам няколко и на фокус!) и изведнъж по улицата към площада се оказа празно – никаква група, нищо не се задаваше.

Раздумка

Кукерка

Който е ходил на фестивала, знае че в улицата към площада по традиция се нареждат и тренират сурвакарските групи и понякога там е даже по-интересно и весело от случващото се на площада. Тази година обаче, по обяд улицата беше празна или поне така ни се стори на нас, закъснелите. Ядосахме си се на късмета, че сме изпуснали сурвакарите и заключихме, че вероятно като последен ден кукерите минават по-бързо и нещата са били на приключване при нашето пристигане.

Скок

Конус-кукерЖената-патрон

Направихме един кръгом по посока на Гарата, в близост до която има страхотна и евтина кръчма. Шкембета, кюфтета и към 2.30 ч. решихме да се разотиваме. Но с приближаването на площада пак чухме познатото „Дум, дум, дум-дум-дум”.

А, пак има кукери?

Традицията в семейството

И да, на площада пак имаше кукери, а улицата беше пълна с нови състави! Брей! Къде зарадвани, къде хванати от яд разбрахме, че преди малко сме били попаднали на „обедната почивка” или нещо подобно, а сега фестивалът се точеше. Кукери подскачаха, други си разменяха бутилчици с ракийка, само и само да се сгреят докато им дойде реда.

Рикийка

Може би не се и бяхме минали много, защото въпреки вълнените чорапи на краката ми, не усещах пръстите нито на краката си, нито пък можех да щракам фотото с вкочанените си ръце.

Така че, тази година значително по-скромно се наслаждавах на Сурва. Догодина повече. Току виж времето е цяла зима студено и снегът и студът не ми се сторят така свирепи за изнежените ми от температурите напоследък възприятия 🙂

А във Facebook страницата разгледайте останалите ми снимки от тазгодишната Сурва!