Category Archives: В града

Бозайници

Какво е общото между всички тези животинки?

Те са

Б О З А Й Н И Ц И

Бозали са от майките си, до момента, в който са могли да намират сами храната си. Дори Брежнев и Никсън (втори ред, втора снимка). Появата им на този свят се дължи на това, че хилядолетия преди тях майките са кърмили малките си. Еволюционно в един момент сме станали доста по-различни от животинките на снимката, но сме продължили да бъдем като тях – бозайници. Това е било известно на Леонардо Да Винчи – „Madonna Litta“, изложена в Ермитажа:

Леонардо Да Винчи „Madonna Latta’

Рембранд – „The Holy Family“:

Рембранд „Светото семейство“

Жан Фуке:

Жан Фуке

Мога да ви изредя имената на най-глемите представители на изкуството през вековете. Списъкът е длълъг…За всички тях кърменето е било нормално. Така е устроен светът и така върви живота.

И цялото ни хубаво развитие в един момент, някъде преди 50-70 години, ни е довело до вид „дееволюция“ спрямо много неща от живота ни. Говорим за отхвърлянето на редица еволюционно доказани и естествени неща като раждането, кърменето, храненето на малките, нормалното развитие на тялото през различните етапи от житейския цикъл и д.р.

Но за кърмене ми беше мисълта…и как се гледа в изкуството. Попаднах на картината на  Христо Станчев „На нивата“, споделена от Христо Комарницки във FB страницата му:

Христо Станчев 12

Освен на картината, попаднах и на едно от най-фрапиралите ме лично разбирания за неестествеността, нелицеприятността и нецивилизоваността на кърменето, най-дееволюционното изказване в този му смисъл. Жената, която го е писала, възмущавайки се, че се кърми в МОЛа, даже изтъква, как майката на платното кърми насред полето и там са само тя, вола и бебето, т.е. няма никой около нея, за да й се гледат срамотиите.

Ще ми се да кажа няколко думи за това колко е изкривена представата на обществото за това какво представлява „гледането на дете“. Че това не е гледане на цвете в саксия. Това е същество, което има нужа от храна, топлина и отклик на действията му (да бъде кърмено, гушкано и да му се говори). В същото време трябва да живее в среда, отговаряща на нуждите му (да е чисто и подредено в дома, да има изпрани дрехи и пелени…), а това води до смаляване на времето отделяно за него. Гледащият го и другите членове на семейството също имат нужди, които да бъдат задоволени – закупуване на храна и стоки от първа необходимост, плащане на сметки, задоволяване на естествените им потребности от движение и социализация. Сумарно погледнато, едни майка и бебе, кърмено съобразно неговите потребности (не нечии други), са скачени съдове, които, за да не съществуват в конфликт, трябва да се движат пакетно. Това означава, само и единствено това, че където и да е майката, трябва да откликне на нуждите му докато върши работата, с която се занимава, а не че трябва да се заключи в дома си, докато отмине периода на бозаене – около 2 години (по препоръки на Световната здравна организация). За съжаление, много хора смятат, че е редно второто. Радвам се, че тази тема бе повдигната, за да започне да се говори за това.

Но да се върнем на госпожата. От нейната гледна точка в днешно време бозаенето се прави навън (приемливо е) само от циганките и индиянките – очевидно някъде по-долу в йерархията от нея. За съжаление такива становища не са единични. За съжаление в обществото ни, по най-различни въпроси, съществуват хора, чието мнение е, че онези, които правят нещо „нередно“, т.е. не според техните разбирания трябва да бъдат скрити, изтикани, прибрани в резервати. Този спор опира до бъдещите граждани в обществото ни, тези от които зависи накъде ще го подкараме еволюционно.

П.П. А ето тази картина на тандемно кърмене е от Райхсмюзеум в Амстердам:

Тандемно кърмене в Райксмюзеум, Амстердам

където впрочем ми се наложи на кърмя, за да избегна конфликт между бебешките нужди и моята да посетя такова културно средище. Само дето си харесах пейка срещу тази картина и в тази лудница – едно от най-приятните ми кърмения 🙂

Rijkmuseum

Трамваят мина по Витошка…

Tрамваят мина по Витошка…

Трамвайна Витошка

Мавзолей на нашето време

На мястото на Мавзолея има… мавзолей.

Мавзолей нов прочит

И този е бял. Но вместо мумия има кола.

изложено

Предполагам, че от Ауди България изобщо не са искали да се съпоставя синьото им ауди с изстиналото тяло на мъртъв човек.

Всъщност, както казах и на Емил – голяма част от младите хора сигурно си нямат и идея какво е имало на това място. Може би от тези млади са и хората, сложили белия куб днес. И те и идея си нямат, че това, което са кичнали, наподобява на мавзолея, стоял тук преди по-малко от 20 години с изложеното тяло на Георги Димитров вътре (мавзолея, тялото на вожда преди повече). Същите тези служители са си мислели, че пустощта на площада е просто празно място, с чудесно местоположение за реклама на продукта.

Защото, ако са целяли именно паралел с миналото на мястото, на мен лично ми се струва като проява на лош вкус с дъх на раз… изложено. Но знае ли човек.

Мавзолеите вчера и днес

(снимка Мавзолей източник)

П.П. прощавайте за тъмните снимки, но с това ранно стъмване, не го уцелвам по светло!

Счупеното не носи щастие

Обичайно, по навик, когато децата видят счупена люлка или катерушка и ме питат защо е развалена, аз казвам:

– Някои невъзпитани деца са ги счупили – или нещо в този тон. Кога пубертети, кога младежи; дали невъзпитани или държащи се лошо, в 99% от случаите казвам, че извършителите са деца.

А дали?

Преди няколко седмици щракнах ей тази сценка на детска площадка – няколко лели и баби, без деца.

Баби пушат на люлка

Две от бабите – се люлеят небрежно на детските люлки. Едната – пуши. А в светлината на случая със скъсаната люлка от вчера, при която от Общината твърдят, че е бил намесен люлеещ се възрастен, отново трябва да си напомня – не са само децата! Много често чупещите детските площадки са възрастни, които са пораснали само на ръст. Майки, татковци, баби и дядовци, случайни минувачи и редови пияници решават, че люлките, пързалките и катерушките са много удачни за сядане или забавление.

Слезте бе! Слезте от детските люлки!

Колаж баби се люлеят

Как дребните да престанат да се катерят нагоре по пързалките, как извънгабаритни тинейджъри да забележат, че огъват люлката, как ученици да спрат да чоплят семки по площадките, когато родителите им го правят?!

А вие, които не го правите – направете им забележка, не подминавайте! Безучастието ни излиза скъпо.

Хубавите неща ни се случват

Само, ако им обръщаме внимание

Все по-често ми се случва да се поддавам на отрицателни емоции, а това, пред децата, както ми обърна внимание и Емил, не е добър пример.

– Големи хейтъри сме станали, ей! – каза ми – Виж, Дребосъчето, само като види неправилно паркирала кола и казва „Този, какъв е гадняр! Гледай го как тъпо е паркирал” и подобни възмущения, които явно чува от нас.

Заслушах се в речта на Дребосъчето и нямаше как да не се съглася. Още повече – и блогът, Патиланско царство, е станал по-скоро място за възмущение и мрънкане, а не зa весели случки.

За съжаление, май и само това се търси и чете. Новините по всякакви медии го доказват. Ето, на, втората ми най-посещавана статия, по четене и споделяне е за това, как депутата Стефанов искаше да гази мен и Тиквичка на пешеходната пътека, на която беше спрял.

За това, след известно чудене, си казах – трябва да споделя тази мъничка, дори незначителна случка от вчера (сряда), защото непознат ми предложи помощ, а това толкова рядко се случва! Ето, преди време с Дребосъчето – две години вдигах бебешката количка от входа до асансьора и веднъж един от съседите не ми предложи помощ! Това го помня. Писах и за ужасностите за придвижването с нея по улиците. Но и хубави неща е имало, помагали са ми, а никога не съм писала за тях. По-лесно е да си изтракаш гнева на клавиатурата, вместо да се заставиш да напишеш за хубавото нещо, което ти се е случило.

Та ето какво ми се случи вчера:

Ходихме с Тиквичка по задачи, а тя през цялото време – сладолед, та сладолед. Обещах й, че ако ме изчака да си свърша работата, ще си вземем по една фунийка. Така и стана. Взехме сладоледа и всяка се зае с нейния. Понеже бяхме до Централна Баня, извадих любимата си стъклена бутилка с тапа, Grolsch, и я напълних с топла минерална вода. Предвидливо сложих Тиквичка в слинга, за да не ми бяга напред-назад и я поизчаках да напредне със сладоледа си. Сетих се, че „Ей, пак забравих да взема кърпички!”. За да предотвратя изцапвания по нея или мен, останахме край чешмите и току отивах край табелата с надпис „Забранено прането и къпането”…е, нашето си беше миене, все пак! 🙂

Уж взехме ванилов сладолед, но вътре се оказа, че има и нещо лепкаво и шоколадово. Тиквичка, за сефте, изобщо не ми предложи да си хапна и не го заряза по средата, както обикновено, а упорито си го ядеше сама. Някъде към средата, реших, че е време да потегляме, защото мястото около чешмите далеч не е най-приятното в София.

Минахме покрай изоставената Североизточната кръгла кула на Сердика, на ул. Екзарх Йосиф, която Тиквичка нарече къща и продължихме надолу. Тогава видях, че й беше останало само връхчето на фунийката, пълно с лепкавия шоколадов сироп.

И каквато съм припряна понякога, както правят много родители, я спеших да си го хапва, за да не се клепа. Нали нямах кърпички. Тя налапа фунийката наведнъж. Но както става винаги, когато бързаш, сиропът се размаза чак до лакътя й. Усмихна ми се с омазаната си муцуна. Аз отново припряно и леко ядно се засуетих да си отворя раницата и да извадя бутилката с вода, мърморейки:

– Виж как се омаза! Сега трябва да те мия! – и приклекнах, за да изплакна Тиквичка край първото срещнато дърво. Отваряйки шишето, внимавах тя да не ми се изхлузи от слинга или да успее да ме омаже с ръката си.

В този момент чух глас:

– Искате ли вода? – вдигнах глава по посока на гласа. Идваше от симпатично момче (ей! Така вика и баба ми за наборите си – момчета!), не много високо, с чуплива коса. Веднага познах човека, макар да се учудих, че гласът не беше такъв, какъвто бях свикнала да чувам – вокалът на една от любимите ми нашенски групи – Явор от Gravity Co.

– А, не. Благодаря имам си. – отговорих, поливайки ръката на Тиквичката с топлата вода.

– Ама ето ви тази – любезно настоя той. Аз смутено погледнах подадената бутилка от митичния Бачково. Не исках да му хабя водата на човека! После се присетих, направо се убедих, че като повечето хора е помислил, че в бутилката има бира, а не вода и поливам детето с Grolsch.

– Много благодаря! Няма нужда. – настоях аз. Той си потегли нататък, леко смутен, каквато бих била и аз, ако ми откажеха предложена помощ. А пък аз си продължих разговора наум:

„Ама че съм! Не можах ли да кажа: Много мило от Ваша страна! Толкова рядко ми се случва някой да ми предложи помощ! А може ли на ти? Аз толкова ти се кефех на теб и на Гравити! Колко хубаво, че човек, който прави такава хубава музика, всъщност е и готин човек, предлагащ помощ!”

Е, после се отплеснах и в спомени за оня им концерт с Babyface Clan във Военния, където нaтрих носа на едно бивше гадже. Пък след време как в Билкова китариста Иво ми даде покана за концерта им в Христо Ботев. Иии, даже вече съм започнала да забравям патилата си от ония времена! А няма да е зле и да проходя пак на концерти. Такива ми ти работи…

Тази неочаквана среща ми върна вярата, че не всичкото народ, що пъпли по тротоара е скот, и ми припомни едни времена, в които аз самата бях далеч по-усмихнат и положително настроен човек. Трябва по-често да си спомням такива работи. И да оказвам и приемам помощ 🙂

Газим България

След дълга вътрешна борба дали и колко да се автоцензурирам и настояването на човекът до мен да не спестявам нищо, ето ви следната истинска история:

В Америка казват, че има само две сигурни неща, от които не можеш да избягаш – смъртта и данъчните. В България, за мен, това твърдение доби много странно изменение. Историята, която ще ви разкажа се случи в петък, 13 декември, малко след 3 ч. следобяд. Чудих се дали да я споделя с вас. Защото ме е страх! Не съм предполагала, че ще го кажа, но ме е страх. Да не ми почукат ДАНСъчните на вратата.

Съпругът ми все ми казва (с оглед на обективните обстоятелства), че някой ден, както я карам – да правя забележка на шофьорите, които не спазват правилника за движение – ще си изям боя. Но не очаквах, че действителността е толкова страшна, грозна и би ми се представила с двойната си гуша.

Вървях в петък, тринадесети, по бул. Христо Ботев. И понеже, нашите улици, поддържани с нашите данъци не позволяват да стигна до този булевард с детска количка, носех бебето си вързано до мен, в слинг. Трябваше да пресека булеварда и, като примерен гражданин, отговорен и за живота на детето си, тези неща ги върша само на пешеходна пътека.

Пресичах, колите спряха, за да мина. И точно, когато пътеката трябваше да свърши в тротоара, на пътя ми се изпречи спрял върху нея огромен черен джип. Беше толкова дълъг, че заемаше цялата широчина на пешеходната. Трябваше или да заобиколя отзад, или отпред.

Избрах да го направя отпред. Но, като винаги реших да вербализирам възмущението си спрямо водача в спрялото МПС. Чукнах на стъклото и в този момент от вътре срещнах поглед на неприятна изненаданост, гарнирана с досада.

–          Спрял сте на ПЕШЕХОДНА ПЪТЕКА! Това е пешеходна пътека! – в този момент се загледах в шофьора – очила със златисти тънки рамки, двойна гуша и волева брадичка с дупка по средата, като на супермен. Не ми бе нужно много време, за да се сетя, че тая физиономия аз я знам – господин екс.-шефът на данъчните инспектори, господин настоящият депутат от ГЕРБ Красимир Стефанов. Истински супермен, който  с депутатството вече се е приземил на джип.

Отговорът от вътре беше нещо от сорта на „Я се разкарай ма!” или поне езикът на тялото това говореше, защото отвън няма как да се чуе какво се говори в огромната машина.

–         Ама как ще спираш на пешеходната пътека, какъв си ти! – за разлика от всеки друг път, когато влизам в пререкание с някой, спрял неправилно, този път странно не вдигнах кръвно. Изумена бях от отношението на човека вътре, на който аз и вие плащаме заплатата, който е избраник на народа, за да му слугува. Поведението му беше като на същество, което изобщо не иска, не може и няма как да проумее каква е болката на човек, като мен. „Гледай си работата”, „Разкарай ми се” и каквото и да е казвал отвътре лъхаше на досада и възмутеност, че някаква от улицата мърла му държи сметка.

Все пак трябваше да си продължа по пътя. Както казах бях решила да мина пред изпречилото ми се превозно средство.

Моментът, в който правех крачка пред джипа, господин депутатът отпусна съединителя и колата мръдна напред и аха да ни подпре – мен, гражданинът, избирателят, жената, майката и бебето което носех.

За съществото зад волана аз и детето ми бяхме нещо към което той си позволи да придвижи колата си, за да ме сплаши, за да покаже силата и превъзходството си. Дали би ни сгазил?

– Ти луд ли си?! Ти не виждаш ли, че пресичам! – лелката на мястото до шофьора ме гледаше с отвращението, с което би гледа лайно, залепнало по ботуша й.

На въпросите от познати, защо не съм извадила телефона, за да снимам героя от случката, номера на колата му и местоположението, какво отговорих? В онзи момент изобщо не се сетих за никакъв телефон, никакво снимане. Аз бях микроб, който трябваше да се оттегли, за да се спаси или снимката щеше да е последното нещо в живота му…а, да, и този на детето му. В онзи момент, аз за първи път се сблъсках с някой, който можеше и да ме бутне с колата си. Защото той е „господин депутатът”. Всички знаем – година-две условно, максимум, колко му е!

В този ден разбрах, че някой би ме сгазил, за това, че му казвам, че нарушава закона. Този някой е господин депутатът, народен представител. Той даже би сгазил дете, би сгазили бъдещето на тая държава. Грешка, пардон. Даже две грешки!

„Тая държава”?!

Не, няма тук държава. Държавата е мъртва и с трупа й се хранят господа депутатите. Не е държава нещото, в което данъчен става депутат от партия, която довчера уж е проверявал. Не е държава тази, в която „господин депутът” има пари за кола с капацитет да гази хора. Все пак със скромната си заплата от две хиляди на месец (както каза колегата му Атанасова същият този петък, по повод екскурзиите на друг депутат) и с довчерашната си заплата на данъчен… Но предполагам, той такава кола ще отрече да има. Има я някоя негова далечна, пето до десето коляно стринка. Той, господин екс.-данъчния, тия номера ги знае.

„Бъдеще”?!

Не, моето дете в тая държава няма бъдеще. Ще се погрижа за това дете бъдещето да не е тук, където слугата на народа може да си позволи дори само да си помисли да сгази гражданин. Бъдещето на това дете трябва да е другаде.

Бъдещето на всяко едно дете в тая държава трябва да е другаде. Там където за постъпка, като тази си, „господин депутатът” би си направил сепуко, би подал #оставка, би бил съден за заплаха за саморазправа.

Но какво ви занимавам, чудо голямо. Оцелях, ей! Оцеляхме!

Супершоу „Газим България” продължава и утре, на Вашата улица и във Вашия град!

Мишлета!

От къде ще им дойде

24 години не спряхме да се изкарваме взаимно ченгета. Намаляхме много под 9 милиона,  а котараците необезпокоявано продължиха да си пият кафето.

24 години безстрашие от народа. Това мисля трябва да се промени.

(снимката е правена зад Френската гимназия. Благодарности на автора на графита – изразява безкрайно точно и без думи мнението ми за това, какво трябва да стане!)