Category Archives: Отплеснати

Дядо Тричко знае всичко…

Така започваше една моя любима детска песничка, която всъщност е стихче на Асен Разцветников:

Дядо Тричко знае всичко:
шие капи от чорапи,
мели трици от мекици,
върже крава със кощрява,
спира влака със кривака,
хваща раци със мустаци,
сбира круши със ботуши,
брули дюли със цървули.

И си я припомних в понеделник, когато се наложи да си оправям клавиатурата, точно както един Тричко би го направил. Но, накратко, какво стана…

Преди около година си поръчах из Китай нова клавиатура за стария лаптоп, че оригиналната нещо сдаде багажа. Да, но точно по него време Тиквичка тамън започваше да проявява интерес към технологиите и не щеш ли почти веднага ми изтъргна няколко клавиша. Повечето успях да натисна и щракна обратно, защото само бяха откачени от едната страна. Но тази на j-я не – беше напълно изтръгнат с все двете пластмасовки, неща прикрепващи го към основата. Голяма мъка ми беше, най-вече защото като пишеща по десетопръстната j-я ми е „домашния“ клавиш и неговтото мърдане е… ми беше като трескá в окото, която не можеш да махнеш. Не можеш, но след сума изгледани филмчета за закачване на бутона, не успях да го върна в оригиналното му състояние и трябваше да свикна с тая работа.

Карах си така до понеделника, когато, не щеш ли, тръгвайки да мъкна лаптопа, без да искам му закачих и изтъргнах едно копче. Помислих, че съм видяла сметката на j-я, но за голяма моя жалост, в ръката ми падна i. Ай, ами сега?! Завайках се, затюхках се, пък си рекох – е, поне колкото j ще го докарам. Как да я оправя тая проклетия сега? Ами как – ще гледам как съм оправила братчето му.

Понадигам j-я и си мърморя: „Това, значи е тук. Тези двете значи трябва да направят везна на двете чсти…“ Направих везна между двете дръжки на бутона и тръгнах да слагам, но в този момент разбрах, че съм обърнала единия елемент. Разкачвай отново, закачвай правилно. Цък, цък и взе че щракна идеално на мястото си. И за моя почуда от двете страни.

klaviatura

A! Това не трябваше да става така! Нали го направих както j-я?! Не би трябвало да щракне и от двете страни, защото примера ми не може, и е свободен от едната страна! И в този момент стоплих! Ами че аз съм оправила правилно новосчупения клавиш, гледайки грешно сглобен, който цяла година мисля, че е счупен и просто си е така! Ха честито! Сега само да успея да изтръгна грешносложения j, без да счупя тия тънки пластмаски  i да го оправя…

П.П.  Успях! Ура! 😀

Хубавите неща ни се случват

Само, ако им обръщаме внимание

Все по-често ми се случва да се поддавам на отрицателни емоции, а това, пред децата, както ми обърна внимание и Емил, не е добър пример.

– Големи хейтъри сме станали, ей! – каза ми – Виж, Дребосъчето, само като види неправилно паркирала кола и казва „Този, какъв е гадняр! Гледай го как тъпо е паркирал” и подобни възмущения, които явно чува от нас.

Заслушах се в речта на Дребосъчето и нямаше как да не се съглася. Още повече – и блогът, Патиланско царство, е станал по-скоро място за възмущение и мрънкане, а не зa весели случки.

За съжаление, май и само това се търси и чете. Новините по всякакви медии го доказват. Ето, на, втората ми най-посещавана статия, по четене и споделяне е за това, как депутата Стефанов искаше да гази мен и Тиквичка на пешеходната пътека, на която беше спрял.

За това, след известно чудене, си казах – трябва да споделя тази мъничка, дори незначителна случка от вчера (сряда), защото непознат ми предложи помощ, а това толкова рядко се случва! Ето, преди време с Дребосъчето – две години вдигах бебешката количка от входа до асансьора и веднъж един от съседите не ми предложи помощ! Това го помня. Писах и за ужасностите за придвижването с нея по улиците. Но и хубави неща е имало, помагали са ми, а никога не съм писала за тях. По-лесно е да си изтракаш гнева на клавиатурата, вместо да се заставиш да напишеш за хубавото нещо, което ти се е случило.

Та ето какво ми се случи вчера:

Ходихме с Тиквичка по задачи, а тя през цялото време – сладолед, та сладолед. Обещах й, че ако ме изчака да си свърша работата, ще си вземем по една фунийка. Така и стана. Взехме сладоледа и всяка се зае с нейния. Понеже бяхме до Централна Баня, извадих любимата си стъклена бутилка с тапа, Grolsch, и я напълних с топла минерална вода. Предвидливо сложих Тиквичка в слинга, за да не ми бяга напред-назад и я поизчаках да напредне със сладоледа си. Сетих се, че „Ей, пак забравих да взема кърпички!”. За да предотвратя изцапвания по нея или мен, останахме край чешмите и току отивах край табелата с надпис „Забранено прането и къпането”…е, нашето си беше миене, все пак! 🙂

Уж взехме ванилов сладолед, но вътре се оказа, че има и нещо лепкаво и шоколадово. Тиквичка, за сефте, изобщо не ми предложи да си хапна и не го заряза по средата, както обикновено, а упорито си го ядеше сама. Някъде към средата, реших, че е време да потегляме, защото мястото около чешмите далеч не е най-приятното в София.

Минахме покрай изоставената Североизточната кръгла кула на Сердика, на ул. Екзарх Йосиф, която Тиквичка нарече къща и продължихме надолу. Тогава видях, че й беше останало само връхчето на фунийката, пълно с лепкавия шоколадов сироп.

И каквато съм припряна понякога, както правят много родители, я спеших да си го хапва, за да не се клепа. Нали нямах кърпички. Тя налапа фунийката наведнъж. Но както става винаги, когато бързаш, сиропът се размаза чак до лакътя й. Усмихна ми се с омазаната си муцуна. Аз отново припряно и леко ядно се засуетих да си отворя раницата и да извадя бутилката с вода, мърморейки:

– Виж как се омаза! Сега трябва да те мия! – и приклекнах, за да изплакна Тиквичка край първото срещнато дърво. Отваряйки шишето, внимавах тя да не ми се изхлузи от слинга или да успее да ме омаже с ръката си.

В този момент чух глас:

– Искате ли вода? – вдигнах глава по посока на гласа. Идваше от симпатично момче (ей! Така вика и баба ми за наборите си – момчета!), не много високо, с чуплива коса. Веднага познах човека, макар да се учудих, че гласът не беше такъв, какъвто бях свикнала да чувам – вокалът на една от любимите ми нашенски групи – Явор от Gravity Co.

– А, не. Благодаря имам си. – отговорих, поливайки ръката на Тиквичката с топлата вода.

– Ама ето ви тази – любезно настоя той. Аз смутено погледнах подадената бутилка от митичния Бачково. Не исках да му хабя водата на човека! После се присетих, направо се убедих, че като повечето хора е помислил, че в бутилката има бира, а не вода и поливам детето с Grolsch.

– Много благодаря! Няма нужда. – настоях аз. Той си потегли нататък, леко смутен, каквато бих била и аз, ако ми откажеха предложена помощ. А пък аз си продължих разговора наум:

„Ама че съм! Не можах ли да кажа: Много мило от Ваша страна! Толкова рядко ми се случва някой да ми предложи помощ! А може ли на ти? Аз толкова ти се кефех на теб и на Гравити! Колко хубаво, че човек, който прави такава хубава музика, всъщност е и готин човек, предлагащ помощ!”

Е, после се отплеснах и в спомени за оня им концерт с Babyface Clan във Военния, където нaтрих носа на едно бивше гадже. Пък след време как в Билкова китариста Иво ми даде покана за концерта им в Христо Ботев. Иии, даже вече съм започнала да забравям патилата си от ония времена! А няма да е зле и да проходя пак на концерти. Такива ми ти работи…

Тази неочаквана среща ми върна вярата, че не всичкото народ, що пъпли по тротоара е скот, и ми припомни едни времена, в които аз самата бях далеч по-усмихнат и положително настроен човек. Трябва по-често да си спомням такива работи. И да оказвам и приемам помощ 🙂

Етикетиране

Преди седмица Тиквичка, моята дъщеря, получи за подарък жилетка. Както винаги махнах всякакви картончета и лепенки, и право в пералнята. Но съм забравила да хвърля етикета, който по случайност (защото често разни неща непредвидено се озовават в невинните детски ръце) лежеше кротко върху необезпокояваното ми бюро.

Тамън да го пусна в кофата, когато забелязах, че се отличава от обикновените си събратя с разни „иконки“, както ги нарича Дребосъчето. Тази, която ми ми прикова вниманието беше предпоследната:

Остроумен етикет

„Дай го на мама
тя знае как“

Трябва да си призная, усмихнах се. Постарали са се хората да измислят нещо различно и приятно. Но в следващия момент се обади Емил, който къде на шега, къде на истина каза:

– Ами не е честно! Така татковците никога няма да се научат да ползват пералнята и да са съпричастни с домашната работа.

Както и в много други ситуации татковците наистина се оказват пренебрегнати. Като в надписа „Място за майки с деца“.

От друга страна, може би, ще се обадят и феминистично настроените, които ще кажат, че това е сексистко и че така жените се свързват обичайно с домакинската работа и прочее, развийте си тезите за сексизма нататък.

В крайна сметка, на мен идеята ми хареса. Накара ме да се усмихна. Дребен детайл в нещо обикновено, който привлича вниманието.

Вие как мислите – сексистко или свежарско?

Детайлизиращото огледало на медиите и МВР

Две неща научих аз покрай акцията в Лясковец:

„Ако не можем да ви покажем нещо, ще ви го опишем“

На този принцип работят повечето медии. И докато съм свикнала телевизии като news7 и другите пеевски журналисти да се изказват с думи като писхар и подобна „експертна“ терминология, то не очаквах да чуя следните неща от уважаващи себе си медии, като:

Дарик, чийто кореспондент от Велико Търново, в деня на акцията обясни на слушателите как на „убиеца беше изваден бъбрек и червата му закърпени“ и

БНТ, които в обедната си емисия в събота, когато мало и старо се е събрално на масата и похапва манджа, чрез Иво Никодимов да ни запознаят с двата патрона използвани от убиеца. С единият, ако било застреляно диво прасе, то нямало да умре, а щяло да се оттегли в гората където да умре от раните си. С другият… какво се случвало, ако ви уцелят с него (кето е станало) – да сме си представели какво се случва на диня, която е пусната от височина 5 метра.  Никодимов беше толкова описателен в сравненята си, че на мен лично ми приседна.

Жалко, жалко, че нивото на дори нормалните медии падна до тук в търсене на сензацията и детайлизацията за жадната публика.

А докато храбрият репортер ни говореше за прасета и дини, на заден план ми се изясни (за пореден път) какво представлява МВР –

Министерство на всичко рекламирането

MegaportВсеки може да е спонсор на полицията и тази практика, освен че се запазва, се и затвърждава с получаването на безплатно рекламно позициониране по всички телевизии! Печелившият в случая беше фирмата Мегапорт – защо да се отпечатва надпис „Полицейска линия – не преминавай“, като може и да не се?

И защо тогава се учудваме, че ръководителите в МВР тръбят какви герои са нелепо загиналия полицай и ранените му колеги, вместо да поемат отговорността – те, ръководителите – за това, че не са си свършили работата и са пратили хората си на поредната „ювелирна акция“? Много ясно – в рекламния бизнес най-важен е алъш-веришът да бъде движен другото са collateral damages.

Пиша ти от слънчев…

Някъде по средата между стачката на пощенските служители и Световния ден на пощенските услуги (9 октомври) искам да ви разкажа две неща. Как успях да си получа поне една от откритите пощенски картички и защо това е един от редките случаи, в които не подкрепям борбата на някоя група работници за справедливо заплащане. По принцип съм „за“ това служители да си отстояват правата, но в случая с БП съм на все същото мнение, както преди няколко години, откогато и нищо не се е променило.

Обичам откритите пощенски картички. Носят особеното усещане на нещо отминало, споделят красотата си с приносителите, спестяват лепенето и надписването на плик. Изпращала съм си и приятели са ми изпращали картички от Брюксел, Хелзинки, Истанбул, Стратфорд Ъпон Ейвън, Лондон, нашето море и др. Общото между тях е, че никога не съм ги получавала. А от Брюксел получих веднъж – безкрайно смачкана и с откъснат край – там където трябваше да е марката.

За последен път ходих до пощата пролетта, за да си търся картичката от Страдфорд, която Емил ми изпрати. Беше се снимал до пощенската кутия, как пуска картичката, за да я видя поне на снимка. Е, остана си на снимката! В пощенския ни клон казаха, че ако нещо не е с обратна разписка (регистрирана поща), то те никъде не я отбелязват като получена/доставена и на практика никъде не се води на учет! Представих си стотиците хиляди писма и картички годишно, които не стигат до получателите си, но не може да се направи нищо, защото БП удобно не им води статистика! Ама ни-как-ва!

Затова лятото, когато заминах за няколко дена до Холандия, реших да си направим експеримент – да си изпратим картичка, която също да снимаме и да видим за колко дни ще стигне. Ето я:

Kartichka1
Надписана и готова за изпращане. Което и стана на 28 юли:

Kartichka2

Върнахме се и зачаках. Ти да видиш, този път я получих! И то толкова скорострелно – на 5 август, че чак не ми се вярваше. Явно от тук насетне картичките ми, за да пристигат, ще трябва да имат послания в този дух.

Картичка 3Кому е нужно?! На мързеливите лели, които работят в местния пощенски клон, които дори не знаят какво точно работят между тези бакалски тефтери от 1976-та. Струвам ли ви се прекалено критична?

Дали ще бъда такава след като ви кажа, че на 11 септември от Лондон ми бе изпратен важен плик с препоръчана поща, за да е сигурно, че ще го получа. И пак чаках. На седмия ден отидох в клона, за да питам имат ли вече плик за мен, защото в кутията ми – нищо, а за мен е много важно.  Наложи се най-просташки, на висок глас да попитам коя от трите служителки ще ме обслужи, че иначе се правеха на коя от коя по-заета и не смятаха да вдигнат поглед. Едната се прежали. Провери в кутията с писма и по рафтовете с пратки.

– Няма.

– Ами аз очаквах, че с препоръчана е по-бързо и по-сигурно.

– За по-сигурно да, но за по-бързо…

В ерата на самолетите (тя май не е новост), писмо не може да мине няколко хиляди километра за под седмица?! И пак зачаках. И пак питах в клона. Пак нищо. За това на 24-ти септември реших да взема да се обадя някъде из Централата на Пощата. А те си имали и нарочен телефон за оплаквания по международни пратки.

– Добър ден. Търся си една препоръчана пратка от 11ти, вече е 24ти и не ми се струва редно да я няма, а за мен е спешно!

– От къде е пратката?

– От Англия.

– Ооо, ама ние повече от година не извършваме доставка на препоръчана поща от Англия!

– Ама как така! – бях потресена аз

– Доставя ги една варненска фирма, Интер(нещоси, дето го забравих вече).

Толкова бях изненадана, от факта, че нещо в пощата не се прави повече от година, а хората, които би трябвало да го знаят – пощаджиите по клонове – нямат представа за това, че забравих да питам аджеба, как щях да разбера за това, след като дори работещите в пощата не го знаят. Вместо това се захванах да си търся пратката (тези фирми са друг тип идиоти и, ако не си търсиш нещата сам, не знам как успяват да доставят и едно нещо, но това е тема на друга статия).

Но наистина, можете ли да ми обясните какво би се случило във вашата работа, ако не си водите и следите проектите/преписките или, ако нещо се беше променило преди година без вашето знание и вие си карахте постарому, и как би било възможно вие изобщо да не забележите спада в потока към вас…

Без думи, без думи съм, Български пощи.

Знак от съдбата

Образът на Исус върху картофен чипс, Кейт върху желиран бонбон и още куп глупави „знаци“ от съдбата, господ, провидението, привидението и обвинението.

Ето какво ми изписа днес тиганът с олио:

Тъжно смайли

Тъжно смайли

Какво ли значи? Обзалагам се, че манджата пак няма да ми е сполучлива!

Ако имаш време

Имаше един период, към края на средата на пубертета ми, в който много често си намирах часовници! Лудница! Веднъж, в ЦУМ, даже видях как един златен пада от ръката на една арабелка, окичена в злата, и аз, понеже бях съвестна, я догоних с часовника, за да й го върна. А и какво да правя с поредния часовник, пък бил той и златен?! 😀

Направо бях решила, че има някаква сила, която се опитва да ми каже нещо с тия часовници, дето ми ги тикаше в ръцете. „Нямаш време!“ чувах.

Както и да е, магията се развали в момента, в който загубих единия от тях – розовичък, с червена и синя стрелка.

А напоследък забелязах една развихрила се мода на бижута с часовникови механизми, която много ми допадна. И какво друго да направя, освен да се сетя за моите намерени и забравени часовници?! Оказа се, че съм запазила само няколко и само един от тях се оказа с подходящ механизъм. Другите бяха или електронни или с някакви пластмасови чарколяци!

Е, далече съм от красотите, продавани за по 50+ лева, но и просто механизъм на верижка ме задоволява! Харесвам си го!

Колие-часовник

Колко ми излезе?
– 1 стар часовник
– 1 лв. за тенекиена верижка (старите ми сребърни не вършеха работа)
– 1 лв. за една камара метални халкички
– 1.50 лв. за една камара закопчалки за синджирчета
Последните три неща са купени от магазинчето на ул. Вашингтон, между пресечките със Симеон и Екзарх Йосиф. Там има почти всичко,което се сетите за бижутерийни майсторлъци. Доста са с ниско качество, но и със символична цена.
Далеч съм от идеята да инвестирам във всякакви специализирани материали и инструменти, за това и последните си ги набавих от комплекта на Емил 😀 Може би, от тук насетне, аз ще използвам доста по-често от него тънките клещи 😀
Така че, ако сте мераклии, огледайте се за старите си часовници и си правете колиенца! 🙂

А на мен този часовник ми спечели и една страхотна награда!