Category Archives: Необратимо

София

Сутринта, докато с Дребосъчето се возехме в трамвая ни хвана червен светофар. Трябваше да направим ляв завой. В обратната посока също чакаше трамвай. Светна зелено. За разлика от нашата карета, отсрещната не можеше да потегли – две коли за се бяха наредили на релсите и не помръдваха, защото не чакаха за дясното на трамвая, а за направо. Онзи трамвай се раздрънка, колите не шават. Нашият ватман също издрънка няколко пъти. След като това не трогна шофьорите, нашият ватман си рече: „Така ли?! Я да ви видя сега!“, подкара и спря след няколко метра, като запуши платното на колите. Стана ни червено, за нахалитетите зелено, но сега трамваят им се беше изправил на пътя. Ватманът ни отвори прозореца си и културно (за повсеместно учудване) се обърна към шофьорите с

– Приятели! Релсите са за трамваите. Искате ли да ходите направо? Е, ще постоите малко. – Изнервиха се ония, докато потеглим отново. Дребосъчето ме погледна и попита, защо е имало проблем. Рекох:

– Ами виждаш ли му табелата на колата? Не е от София. Там където е живял няма трамваи и е пропуснал да научи тази част от правилника, в която пише, че трамваите са винаги с предимство, а той няма право да е на релсите.

Продължих да мисля още малко за случката, докато с Дребосъчето минавахме край последните несринати стаи на Сердика. Очите ми се насълзиха, докато обяснявах какво е това и как там съм гледала „Конан Варварина“, „Текс – повелителя на вулкана“, „Кинг Конг“, „Междузвездни войни“ и какво ли още не.

15 август - 17 септември 2016 г.

През последните седмици гледах как хотелът и киното се топяха, разпарчетосвани от огромни машини. Гледах и си щраквах по снимка. Гледаха още много хора с още много спомени от това място. Всички ние гледахме и не правихме нищо. Години преди това. И сега гледаме как ни отнемат Сердика. Гледаме всеки ден как ни отнемат София. Такава, каквато я познаваме, обичаме. Остава ни само да я помним.

Яд ме е, че софиянци не пазим града си като го правят пловдивчани. Но можем ли? Истината е, че не останаха достатъчно хора, на които да им пука за София, няма критична маса от хора, които да могат да се организират и запазят града си – своят дом, в който са родени, расли и трупали спомени. Децата от детството ми са пръснати по света, а тези които още сме тук сме толкова малко, че дори не можем да научим новодошлите, че градинката пред Народния театър не се казва така, а има име и то е „Градската градина“.

Преди години, на един 17 септември в класната стая влезе едно дете с тетрадката с главно „Т“ – тази от която ни четяха съобщенията на директора. Затаихме дъх. Наскоро преквалифициралата се от „другарка“ в „госпожа“ прочете новината – на този ден София ще има празник, защото имало три сестри и майка им се казвала София. Затова, от днес, на техния ден града ще празнува. Празникът обаче е присъствен учебен ден.

Язък! Така и не разбрахме защо точно 17 е денят, кои са тези и какво общо имат с римската принцеса, дето се лекувала в лечебните извори и мислехме, че на нея е кръстена София. А на всичкото отгоре и на училище!

След часовете отидохме пред НДК. Да проверим няма ли нещо безплатно за празника. Нямаше. Но помня как грееше топло слънце, също като днес. Фонтаните все още работеха, акациевите дървета зеленееха, покатерихме се на Глаголицата и беше хубаво. От този първи празник на София започнах да я губя. Има празник, а „рожденикът“ все повече си отива. С всяка година.

А Дребосъчето някой ден, някъде, ще разказва как помни, че в София имало трамваи, но после започнали да пречат и ги махнали

Марсианците с резачки

chainsawСкоро попаднах на една от особено безсмислените верижни игри във фейсбук: „Напишете името на последната книга, която сте прочели и добавете „с резачка“ към заглавието“. Това, което получих беше:

Марсианецът с резачка

В момента чета книгата и тръпна от напрежение при всяко ново предизвикателство пред Марк Уотни – единственият жител на пустинния свят на стотици хиляди километри от нас. Макар да е научна фантастика, бъдеще, което отстои далече в човешкото развитие, историята звучи толкова близко и обозримо, че сякаш се развива днес. Уотни, захвърлен сам, сред прашната необятност на Марс, в почти обречената борба, с единствената цел – да оцелее, успява да създаде плодородна почва и отгледа растения там, където го приемаме за невъзможно.

Мислех за тази неравна борба на човешкото същество да пренесе и развие живи организми там където ги няма, докато бродехме из една зелена гора, на една малка планина на планетата Земя –

Плана планина

Чудесно, зелено, но и безлюдно спокойно, почти като Марс, кътче. Направихме малък преход там преди две седмици и останах поразена от това, че толкова близо до София съществува място, на което за цял ден можеш да се разминеш само с една „група“ от двама души.

И всичко беше чудесно, осеяно с оранжеви минзухари, зелени кукуряци, жълти иглики и пробуждащи се дървета, докато не стигнахме до

Сечището

Както си вървяхме, достатъчно навътре и нагоре, се озовахме насред него – голямо разчистено пространство. Потънало в кал от тежки товарни автомобили, разпиляни трупи на здрави и прави дървета – навсякъде, огнище за секачите и смърдящи локви от нафта в отпечатъците на гуми. Приличаше на кланица! Беше грозно! Тъжно! Мъчно!

Дървена кланица

Дървена кланица в Плана

Огнище DSC_2078 DSC_2080 DSC_2085

сечище DSC_2093  DSC_2092 DSC_2091

Продължихме нагоре, а там тепърва предстоеше – пълно с белязани да умрат и изгорят дървета. Интересното, което отбеляза Емил – това не е сеч за разреждане – белязани бяха предимно големи дървета, а малките до тях, които биха им попречили да продължат да се развиват бяха оставени. Циничността стигаше до там да са белязани дори дърветата с маркировката на туристическата пътека и с табелите за близките хижи и посоки.DSC_2099DSC_2100

 

 

 

 

Озовахме се на голяма поляна и се обърнахме към обречената горичка.

Гора, белязана да умре

Гора, белязана да умре

Замислих се, че в последната една година където и да сме отишли е все същото:

Връщахме се от лятна почивка в Гърция и свихме към Петрич и нататък – да видим има ли извънземни в село Ключ и да проверим какво става със Самуиловата крепост. Край едно от селата в подножието на Беласица спряхме в началото на туристическа пътека. Имаше нова беседка в не много доработен и окалян кът. Табела указваше по кой проект са правени беседката и самата табела. А до нея – стърготини от сечени и натрупани на мястото дървета. БеласицаСтърготини

Някъде из гората се чуваха резачки. Погледнахме я Беласица – все още изглеждаща непокътната, като бивша строгоохранявана гранична територия, и полите на Огражден срещу нея – падащ се във вътрешността на страната – оголен, опоскан. „Беласица, ти си на ред!“ – няма как да не го помислиш.

Зелена Беласица и рехав Огражден

После се разхождахме край села в софийско – Локорско, където през есента на 2013-та ходихме на разходка, малко след пожара точно над селото. Е, през есента на 2015-та изгорелите дървета бяха изсечени. Изсечен беше обаче и съседния хълм. Съблечен, гол. Никъде не се виждаше и едно залесено дръвче на мястото на изсечената гора. Можете да получите представа за околността от Google Street Maps-а, който е правен преди пожара, а да разберете какво е сега по хълмовете с Google Maps или просто да отидете и видите с очите си.

Бяхме и до Кътина и Кътинскте пирамиди. На отиване се разминахме с цигани на коне, на които освен себе си бяха натоварили и резачки и 10 литрови туби, миришещи на бензин, но вече празни. Слизаха някъде от гората над селото. Възмутих се, как става това посред бял ден и никой не ги спира. На връщане от пирамидите, съвсем насред селото видяхме пак набедените от нас за сомоинициативни злосторници цигани – отидоха при едни огромни камиони (по спомен бяха поне два), от ония дето са с платформи вместо каросерии и на тях се товарят дървесни трупи. Бяха нафрашкани догоре с дърва, а наоколо щъкаха бели бабаити – лесничеи ли бяха, местни ли, знаеш ли?! Но пък ни хвърлиха смръзяващи погледи в отговор на нашите любопитни физиономии.

Зимата пък ходихме на ски в Рила. Разказаха ни как надолу е страшно и „дърварите“ пълзят безспир нагоре. Минавайки край Белица разбрахме за какво иде реч – покрай пътя беше потънало в кал от тежкотоварните камиони, навсякъде стърготини или чакащи ред за натоварване трупи. После ходихме край Велинград и към Батак – навсякъде по пътя – трупи, трупи, трупи!

Дорково, велинградско dorkovo2

Миналото лято Емил ходи сам до Лозенската планина. Попаднал на едни дървари. Казали му, че чукчето на горския върви 100 лв. на ден, а от теб си зависи колко ще изкараш. Чукчето е оня инструмент, с който се маркират отсечените законно дървета. Чук-чук-чук, така се изтича гората. А тези почивни дни отидохме пак там. Хората в Лозен говорят. Говорят че тоя, който сече от няколко години, сече добре. С разрешение за един камион, а от гората излизат пет. Хващат пътя, и по него, надолу, надолу, та в Гърция.

И като това да не е достатъчно. Естествено – дърветата скоро ще свършат. Защо да се чака? Издадено е разрешение за проучване на инертни материали, което естествено ще доведе до нова кариера, точно над селото и в началото на гората. Така не само няма да има гора, няма да има и планина, и чист въздух, и вода, и животни и трева.

МАРС

В това превръщаме плодородната ни земя. Дали ще успеем да станем марсианци или ще останем зелени човечета стъпили на зелена земя? Положението ми се вижда толкова безнадеждно, че дори не мога да си представя как този процес може да бъде преобърнат, защото мащабите, които наблюдавам, липсата на почти всякаква съпротива и интереса на огромна маса от хора (къде на дребно, къде много по-често на едро) взима надмощие! С усещането съм, че това късче земя, което имаме, скоро ще се оголи, съвсем. Ще стоим с резачките край полета от пънове, простиращи се до хоризонта, а това, че той свършва на билото на онзи хълм, не значи, че от другата страна не стоят същите марсианци с резачки.

Какво можем да направим?

Да не си затваряме очите, да говорим, шумим и сигнализираме!

Като за начало, може би е малко, но можем да помогнем поне на лозенчани. Те са организирали

подписка срещу планираната кариера

(подробности можете да научите от репортажа на БНТ – линк по-долу). Подписи се събират в няколко магазина в селото, както и при единствения „освежителен туристически обект“, до първата чешма в гората – него, всеки поел към върха над селото го знае. В подкрепа може да се подпише всеки.

Подписка срещу кариерата 1 DSC_2508 DSC_2509 DSC_2510

В събота времето ще е хубаво. Оставете колата най-късно при базата на БЧК – близо до мястото, където е планирана да започва кариерата и е началото на екопътеката, чиято обозначаваща я арка с бариера „учудващо“ е изкъртена и заличена. Разходете се в тази толкова леснодостъпна и сравнително непренаселена планина. Ако не сте я виждали, ще се учудите колко близо до София има толкова приятно за разхождане място. Стигнете до чешмата и се подпишете в подписката.

Лозенската планина се нуждае от Вас!
После и всяка друга!

За каузата на жителите на с. Лозен можете да прочетете:

„Хора от софийското село Лозен на протест срещу кариера за камъни“ – actualno.com

Репортаж на БНТ в „Денят започва“

 

(АТВ-тата, моторите и джиповете, които извозват всеки тюфлек нагоре в планината са предмет на друга статия, но полазили на всички гореизброени места са също толкова опасни и вредни и, честно, иде ми да драсвам клечката на всеки, който решава да ръмжи из планината с тях, за да си запали барбекюто там и да въздъхва „Ех, да имаше и един телезвизор!“ Лошото е, че когато ги сполетят проклетиите ми, всички ние вече ще живеем на Марс)

 

 

Допирни точки

Какво е общото между Pippilota Mentolka и Саддам Хюсеин?

Преди години, май беше преди Демокрацията, но не си спомням, защото си беше отдавна, ме пращаха на детски лагер в Долна баня. Това се намира в подножието на Рила и до там ни возеха с влака до Костенец. Беше чудно място.

Останали са ми много спомени, къде хубави, къде не толкова. Като например първата ми мамба – бях на 6, точно преди първи клас и каките, дето трябваше да се грижат за мен, ме бяха омазали с паста за зъби докато спя. Но пък със същите ходихме на стоп до града и се возих на ГАЗ-ка – сбъдната детска мечта! Имаше две смени учители и който се паднеше при Вече-му-забравих-името имаше честта сутрин да се буди с неговото свирене на тръба на „Чорба каша, чорба, каша, боб, фасул!“, а който не е слушал е правил обиколки на игрището (дори на мен ми се случи веднъж).. „Баба Славка“ пък четеше писмата и сакън някой да е посмял да пише за 20-те дена на родителите си, че не е хубаво – от 2 до 4 следобяд ни се четяха извадки от писмото на прегрешилия и дружно конско.
Чакахме с нетърпение да дойде фотографа, за да ни прави снимки, а после с трепет се оглеждахме по няколко дни, дали идва със снимките.

Със сигурност преди Демокрацията, разделени на групи ни караха да се организираме, за да правим сценки, пеем или танцуваме за творческата вечер. Още си спомням драматизацията ни по разказ от една от малките книжки на Стършел – младо семейство новодомци се нанасят в апартамент „до ключ“, в период на полуразпад още преди да е обитаем. Тапетите са като юфка, казанчето падна при първото дърпане…и цялото описание го изиграхме по въображение, поради липсата на какъвто и да е декор на сцената на лагера. Това си остана първата и последна роля в живота ми, но пък бяхме бурно аплодирани. Стига ми за цял живот 😀

След Демокрацията пък откриха лавка за лагера и пуснаха първите по-различни дъвки от Идеал – едни с меден восък, които бяха гаднички, но какво пък – нали не бяха Идеалки и имаха различни картинки. Тогава и баба Славка реши да демократизира нещата и всяка вечер във фоайето на момчешкия корпус имаше дискотека – MC Hammer, Snap, Roxette, New Kids on the Block и всякакви такива от зората на 90-те. Аз обаче още не бях от най-нахаканите по онова време, та малко сковано рапирах на Ice Ice Baby. И на тия вечеринки всички момичета дружно въздишахме по братята Виктор и Пепи 😀

Това време е безвъзвратно отминало. Днес, доколкото знам, лагерът е продаден и превърнат в някакъв скъп винен хотел. Посещението на мястото ще свие сърцето ми и вероятно няма смисъл да търся плочката, под която всяка година оставяхме ново писмо с послание за следващия път.
Всичко, което ми остана от онези времена е този медальон – с красива форма с три финикови палми, продупчен за носене, но явно изпаднал от нечия верижка. Намерих го пред столовата, на път за купуване на онези дъвки. Винаги съм знаела, че е паричка, но някога нямаше как, а после не съм се сещала да проверя от коя държава е и има ли история.
Така до онзи ден. Дори не се учудих колко лесно намерих произхода й в нета!

Иракски филс
Оказа се, че през всички тези години съм си носила иракска стотинка – филс от времето на Саддам. Филсовете от моята серия били въведени в обръщение през 69-та, със създаването на Иракската Република. Престанали да се секат в началото на 90-те.
Моят скъпоцененно-сантиментален филс е малка монета – 5, но пък наистина ценен за мен. А кой знае как е стигнала до Долна Баня 🙂

Трамваят мина по Витошка…

Tрамваят мина по Витошка…

Трамвайна Витошка

Еболата има ли почва у нас?

Вкъщи сме гoлеми фенове на апокалиптичните сценарии и често си чертаем планове какво ще правим, ако изведнъж мнозинството хора станат зомбита, избухне трета световна война, свърши петролът и светът, какъвто го познаваме се разпадне. Ей такива неща 🙂
Всъщност нещата едва ли биха протекли драматично, като в „28 дни по-късно“ или „Живите мъртви“. Май е далеч по-вероятно всичко да стане тихо и спокойно и да се развива в дълъг период от време. Бих била луда да си мисля за филмови простотии, но все пак големи епидемии далеч не са непознати на човечеството. Една такава е и тази от ебола, която тихо и кротко си дълбае цяла година в няколко страни от Африка. Не бих се поддавла на психоза, но все пак си задавам въпроса:

Дали би стигнала до тук? A aко стигне, какво?

Онзи ден попаднах на статия, че ебола не застрашава страни с модерна система за обществено здравеопазване (предполага се тези в Западния свят), така че няма от какво да се притесняваме.  Прочетох статията малко преди да разбера, че в една такава страна – Испания – болницата, в която почина първият им болен, се е заразила сестра  от персонала. Както стана ясно по-късно – заради липсата на инстуктаж и подценяване на ситуацията. Та какво остава за нас, където дълбоко се съмнявам да имаме здравеопазване на испанското ниво?

Ето какво:


Сутринта отидох до лаборатория, за да си направя кръвна картина. Влизам аз в лабораторията – стая в къща, не много блестяща и представителна, ама айде. Виждате, от раз започнах с компромисите.
Викам си: „Те, инструментите са еднократни“. Лелята пожелава първо да платя, а чак след това да пристъпим по същество. Вадя аз паричките, омачкани и мръсни банкноти, минали през незнайно колко и какви ръце. Разплащаме се, издава ми бележка и после става, за да мине от другата ми страна, където са банчиците за кръв и еднократните игли. Не мие ръцете и хваща със същите тези ръце буркана, в който има памук, взема малко и посяга към спирта…

– Ама извинете! Няма ли да си сложите ръкавици?! – подскочих аз изненадано и ужасено.
– Ами… те са за мен само – започва да обяснява.
– За Вас, за мен!
– Да, щом искате ще си сложа. Просто не ми е удобно с тях. – Аз мълча, докато сухо я гледам как вади от кутийката и слага с неохота от еднократните ръкавици.
После е ясно – бодна ме така, че да ми се образува неприятно топче на мястото. Ей така, може би, за да си знам и да не се правя на хитра много много следващия път.
Даже не съм сигурна, че пак не може да ми лепне нещо така – със сложени от немити ръце ръкавици и памук в отворен буркан на неизвестна възраст. Така се предават болести, всякакви малки и безобидни, големи и гадни. Не съм медицинско лице, но ми се струва, че, дали ще е бум на хепатит или експлозия от ебола, е все тая. С такова ниво на специалистите и липса на настоятелност от страна на пациентите (малцина биха възразили, като мен, а и аз първо се замислих дали да искам ръкавици) такива болести и зарази ще си измаршируват из милата ни Родина абсолютно необезпокоявани, като на парад.

Газим България

След дълга вътрешна борба дали и колко да се автоцензурирам и настояването на човекът до мен да не спестявам нищо, ето ви следната истинска история:

В Америка казват, че има само две сигурни неща, от които не можеш да избягаш – смъртта и данъчните. В България, за мен, това твърдение доби много странно изменение. Историята, която ще ви разкажа се случи в петък, 13 декември, малко след 3 ч. следобяд. Чудих се дали да я споделя с вас. Защото ме е страх! Не съм предполагала, че ще го кажа, но ме е страх. Да не ми почукат ДАНСъчните на вратата.

Съпругът ми все ми казва (с оглед на обективните обстоятелства), че някой ден, както я карам – да правя забележка на шофьорите, които не спазват правилника за движение – ще си изям боя. Но не очаквах, че действителността е толкова страшна, грозна и би ми се представила с двойната си гуша.

Вървях в петък, тринадесети, по бул. Христо Ботев. И понеже, нашите улици, поддържани с нашите данъци не позволяват да стигна до този булевард с детска количка, носех бебето си вързано до мен, в слинг. Трябваше да пресека булеварда и, като примерен гражданин, отговорен и за живота на детето си, тези неща ги върша само на пешеходна пътека.

Пресичах, колите спряха, за да мина. И точно, когато пътеката трябваше да свърши в тротоара, на пътя ми се изпречи спрял върху нея огромен черен джип. Беше толкова дълъг, че заемаше цялата широчина на пешеходната. Трябваше или да заобиколя отзад, или отпред.

Избрах да го направя отпред. Но, като винаги реших да вербализирам възмущението си спрямо водача в спрялото МПС. Чукнах на стъклото и в този момент от вътре срещнах поглед на неприятна изненаданост, гарнирана с досада.

–          Спрял сте на ПЕШЕХОДНА ПЪТЕКА! Това е пешеходна пътека! – в този момент се загледах в шофьора – очила със златисти тънки рамки, двойна гуша и волева брадичка с дупка по средата, като на супермен. Не ми бе нужно много време, за да се сетя, че тая физиономия аз я знам – господин екс.-шефът на данъчните инспектори, господин настоящият депутат от ГЕРБ Красимир Стефанов. Истински супермен, който  с депутатството вече се е приземил на джип.

Отговорът от вътре беше нещо от сорта на „Я се разкарай ма!” или поне езикът на тялото това говореше, защото отвън няма как да се чуе какво се говори в огромната машина.

–         Ама как ще спираш на пешеходната пътека, какъв си ти! – за разлика от всеки друг път, когато влизам в пререкание с някой, спрял неправилно, този път странно не вдигнах кръвно. Изумена бях от отношението на човека вътре, на който аз и вие плащаме заплатата, който е избраник на народа, за да му слугува. Поведението му беше като на същество, което изобщо не иска, не може и няма как да проумее каква е болката на човек, като мен. „Гледай си работата”, „Разкарай ми се” и каквото и да е казвал отвътре лъхаше на досада и възмутеност, че някаква от улицата мърла му държи сметка.

Все пак трябваше да си продължа по пътя. Както казах бях решила да мина пред изпречилото ми се превозно средство.

Моментът, в който правех крачка пред джипа, господин депутатът отпусна съединителя и колата мръдна напред и аха да ни подпре – мен, гражданинът, избирателят, жената, майката и бебето което носех.

За съществото зад волана аз и детето ми бяхме нещо към което той си позволи да придвижи колата си, за да ме сплаши, за да покаже силата и превъзходството си. Дали би ни сгазил?

– Ти луд ли си?! Ти не виждаш ли, че пресичам! – лелката на мястото до шофьора ме гледаше с отвращението, с което би гледа лайно, залепнало по ботуша й.

На въпросите от познати, защо не съм извадила телефона, за да снимам героя от случката, номера на колата му и местоположението, какво отговорих? В онзи момент изобщо не се сетих за никакъв телефон, никакво снимане. Аз бях микроб, който трябваше да се оттегли, за да се спаси или снимката щеше да е последното нещо в живота му…а, да, и този на детето му. В онзи момент, аз за първи път се сблъсках с някой, който можеше и да ме бутне с колата си. Защото той е „господин депутатът”. Всички знаем – година-две условно, максимум, колко му е!

В този ден разбрах, че някой би ме сгазил, за това, че му казвам, че нарушава закона. Този някой е господин депутатът, народен представител. Той даже би сгазил дете, би сгазили бъдещето на тая държава. Грешка, пардон. Даже две грешки!

„Тая държава”?!

Не, няма тук държава. Държавата е мъртва и с трупа й се хранят господа депутатите. Не е държава нещото, в което данъчен става депутат от партия, която довчера уж е проверявал. Не е държава тази, в която „господин депутът” има пари за кола с капацитет да гази хора. Все пак със скромната си заплата от две хиляди на месец (както каза колегата му Атанасова същият този петък, по повод екскурзиите на друг депутат) и с довчерашната си заплата на данъчен… Но предполагам, той такава кола ще отрече да има. Има я някоя негова далечна, пето до десето коляно стринка. Той, господин екс.-данъчния, тия номера ги знае.

„Бъдеще”?!

Не, моето дете в тая държава няма бъдеще. Ще се погрижа за това дете бъдещето да не е тук, където слугата на народа може да си позволи дори само да си помисли да сгази гражданин. Бъдещето на това дете трябва да е другаде.

Бъдещето на всяко едно дете в тая държава трябва да е другаде. Там където за постъпка, като тази си, „господин депутатът” би си направил сепуко, би подал #оставка, би бил съден за заплаха за саморазправа.

Но какво ви занимавам, чудо голямо. Оцелях, ей! Оцеляхме!

Супершоу „Газим България” продължава и утре, на Вашата улица и във Вашия град!

Мишлета!

От къде ще им дойде

24 години не спряхме да се изкарваме взаимно ченгета. Намаляхме много под 9 милиона,  а котараците необезпокоявано продължиха да си пият кафето.

24 години безстрашие от народа. Това мисля трябва да се промени.

(снимката е правена зад Френската гимназия. Благодарности на автора на графита – изразява безкрайно точно и без думи мнението ми за това, какво трябва да стане!)