До края на пътя

Септември отрано се сговни, всички изгледи за циганско лято се изтекоха в останалите незапушени канавки така че,  всеки ден, в който не вали си е подарък. Миналата неделя не беше изключение и, след като свършихме със задачите за деня, на паркинга пред един строителен магазин, погледнах заобикалящите софийското равно поле планини и усетих огромно нежелание да се приберем по обяд между няколкото стени.

– Хайде да отидем на импровизиран пикник някъде по планините- рекох аз и след малко, взели по връхна дреха и няколко хлебчета с шунка емнахме по избор на Емил към Локорско или Подгумер – чудехме се между двете, на мен Подгумер ми звучеше по-интересно, като да намерим нещо под нечии гуми там 🙂

Както и да е отидохме към Локорско. Отделяйки се от Олковръстното в онази му част, потеглихме по пътя за селото. От дясно подминахме черен път, който явно се катери към бивш табан на Кремиковци или нещо подобно, вече започнало за се залесява. Срещнахме две момчета с АТВ, които се връщаха от там, но ни увериха, че горе няма нищо интересно. Препоръчаха ни края на селото и нагоре за разходка. Преди да продължим  по посоката снимах, тия гъби-цистерно-великани, които с Емил единодушно решихме, че стават за декор на някоя фантастика.

Пътя през селото минава покрай, местната градинка, два или три паметника, които не спряхме да видим, мина покрай кметството, после леко в дясно подминахме бившето селско училище, което по информация в Уикипедия, когато е било бяло, се е виждало от София чак, а в момента се ремонтира и обновява. Бъдещето му се е проснало в амплоато на бизнессграда.

Нагоре, нагоре стигнахме до църквата „Св. Николай“, която се реставрира, а доскоро е била в много по-лошо състояние от това, в което я видяхме. Явно Локорско претърпява бурен разцвет.

Лек завой сред църквата и голяма бяла нова къща ознаменува края на селото. Бих казала, че ахнах при вида й. Не разбирам от архитектура, но тази къща определено ми се понрави много!

Предната й страна е разположена на ската така, че се извисява над селото и през френските прозорци собствениците й разполагат с прекрасна гледка над нощна София (може би и дневна, при ясно време и липса на смог). Но за да се влезе в къщата трябва да продължите по пътя си и да минете отзад, където на нивото на улицата е гаража. Отделям й толкова време, защото наистина много ми хареса и такива неща рядко се виждат по нашите земи. Обикновено, човекът който има пари да направи такова нещо, се втурва към проект с някой бароково ренесансов миш-маш и амбразурки по балконите. Тук парите са изляти в съвременен проект и незнамсиколкосистотинхиляди за камъни. Вкопаната кула с кучешка колибка долу и беседка отгоре е прекрасно допълнение, което сигурно струва колкото още една къща, но е също толкова хубаво.

Единствената ми забележка е към оградата, направена от стари жп траверси. Гледайки как се разграбва Подуенската гара разпределителна, чудно ми е собственика на къщата на кой е платил за тези. Емил пък отбеляза нещо друго и ме подсети, че точно тук преди около месец имаше пожар – та така напоенички, тези траверси са много пожароопасни. И наистина, разминало им се е за малко, защото пожарът е спрял точно от другата страна на пътя.

Картината на изгоряла гора е тъжна, дърветата хем са там, дори игличките на боровете седят по местата си, но всичко е жълто и кафяво, като есен, но по-мрачно и тъжно. Все едно смъртта е минала, вдъхнала е живота от всяко стръкче и е отминала…

След хубавата къща, пътя става строго еднолентов и доста повдигнат от земята, така че не се препоръчва излизането от него! На връщане ни се случи, заради едно разминаване и, добре че момчето в отсрещната кола слезе да ни помогне, че иначе щяхме да си висим там полуобърнати.

Пътят е все нагоре, подминава пожара и излиза на билото. Гледките към софийското равно поле започват да стават все по-хубави: кеф ти София на длан, кеф ти Кремиковци (за по-индустриално настроените), кеф ти Витоша, Лозенска планина и отвъд до Рила при ясно време!

И така се стига до края на пътя, където се паркирахме. Имаше някакъв надпис, на който не отделихме специално внимание, но в Google Earth се спрях, за да прочета:

 

„Пазете чисто педераси“

Малко крайно, но който го е написал явно е имал своите основания, а целта му е била постигната, защото околността е много чиста.

Понеже нямахме много време се проснахме на първата полянка с гледка до пътя. И докато си хапвахме набързо направените сандвичи, при нас кацна калинка. После още една и още една и общо взето, като се загледахме – над поляната, вместо комари или мухи, беше гъсто облетявано от калинки. Класически, черни на червени точки, жълти с кафяви точки… абе много калинки! Следващото правителство да знае!

Нагоре пътя става червена натрошена скала, по която щъкаха една лада и няколко джипа. Велосипедистите също са запознати с мястото и катерят нагоре, където, сега разбирам бил най-високият връх на Софийска планина – Драгунът с 1110 м (да ме убиете до днес не знаех, че имало Софийска планина, част от Старопланинската верига!).

Изобщо гората над село Локорско е чудесна и ви препоръчвам разходка там при хубаво време! Тази събота и неделя може да не е много топло, но за разходки май ще става, замислете се 😉