Анимационно

Това ще е малко отплеснат пост, който нито има някакъв  замисъл, нито нещо поучително, а по-скоро ще да е нахвърляне на малко наблюдения, въздишки към миналото и усмивки в настоящето…

Петък беше дългоочаквания ден, в който Анимационерите щяха да правят концерт за първи път от година-две (а пък аз не съм ги бях слушала от мнооого по-отдавна). И до последно не знаех дали ще отида, а така ми се искаше!

Е уредих се:) А по някакво стечение на обстоятелствата тръгнах за концерта от същото място от което тръгвах и преди 12-13 години и то самичка (с Емил щяхме да се срещнем пред Mixtape). Беше както в онова старо време, когато бях сама, всяко излизане беше очаквано, натоварено с трепети, да слагам ли грим, ще срещна ли някой, ще се събере ли компанията, нови хора, стари мутри, две бири, три водки, сок, такси и на другия ден „Ох, глава ме боли!“

И в петъчната вечер се получи така, сякаш се върнах 10 години назад, седяща в рейса, сама и в очакване на среща и поредния страхотен концерт в О!Шипка…да де, само мястото вече е друго.

Колко обичах концертите в О!Шипка, колко спомени имам от това място, което едва ли много хора още помнят. Времето, когато блогове нямаше или поне не толкова известни. Тогава пишех дневници. Пазя ги. И там с телбод са закачени всичките ми билети от концертите в О!Шипка; всеки един лъскав, черно-бял билет в комплект с история. Анимационерите, Panican Whyasker, Остава, Baby Face Clan… Истории, истории, като тази, когато на Panican, в погото  така ме засилиха към тухлената колона, че май си докарах мозъчно сътресение и главата ми кънтя в продължение на седмица. Като готината барманка-метълка, която като ме видеше и ми слагаше сламка в бирата. Тя днес вече не е метълка, а даже точната противоположност на това…ако има противоположност на метълството, да речем, че се засякохме наскоро и тя носеше панталони-потури. Като лудото ми подскачане от кеф на първи ред пред сцената почти до изтощение, при положение, че на сутринта ме чака изпит. Приказките с този или онзи от групата. Или пък прибирането след концерт пеша с приятелка…леле, чак до Околовръстното!

Ей, и как всеки месец чакахме програмата на О!Шипка, а?!

Возех се аз в 102 и си мислех как отивам на среща…

„Ще имам среща при червените лунииии…“

Срещнахме се с Емил и точно това му казах – днес се чувствам като да си ми гадже и отиваме на концерт:) Йе, изпревъртяхме назад с 10 години, само дето на входа вече не се усъмниха, че съм пълнолетна и не ми поискаха личната карта😀

А на концерта бях с най-вярната си шипченска дружка – машина на времето отвсякъде! Само дето вече съм женена с деца, оставени при майка ми, която най-вероятно в съботната сутрин нямаше да държи леген пред главата ми.

И с приятелката ми отново се наредихме на първи ред пред сцната, пяхме и скачахме, като да не ни делятха толкова години от предходния концерт на Анимационерите, на който сме били заедно. Анимационерите си бяха същите, Гурко – най-веселия, общуващ с публиката и танцуващ сладурски вокал. И пресипнах от пеене. Учудващо как помнех текстовете! Между другото по онова време, преди години, нямах компютър, нямах CD и всичките ми албуми, включително и  анимационерските са ми на касетки. Когато Анимационерите изкараха втория албум бях забегнала задгранично и  приятелката ми ми го изпрати по пощата – касетка, с автографите на групата🙂 И колко кофти – легално са дадени пари за албумите им, а вече няма как да ги слушам! В Замундата ги няма и…Абе, Анимационери и други бг групи, пуснете ги на аванта тия работи!

Имаше и доста разлики. Като тази, че за първи път от забраната за пушене, бях на място, на което това можеше да се усети. И хем е готино, хем странно, че можеш така хубаво да дишаш на такова място🙂 До такава степен, че когато Цецо запали цигара на сцената, това се усети чак в публиката. Лош личен пример, лош! Което всъщност ме доведе и до другата разлика – през тия години публика и група сме загладили ръбове и заоблили бузки, изпонаженили, пораснали и сдобили се с деца. Анимационерите си бяха дошли с анимационерчетата:) Представих си какво ли ще е след няколко години, когато и моите дребосъчета ще искат да ги взимаме по концерти и купони, малко преди да са тръгнали по своите си.

И куплет след куплет, песен след песен концерта свърши, сцената се опразни, публиката разотиде и аз си помечтах да подскачам така и след още десет години🙂

6 responses to “Анимационно

  1. Остаряваш, а?😉😉😉

  2. Одъртявам направо! :))

  3. И аз си „нося“ винаги с мен една торба спомени ошипченски и от други места от „преди 10 години“. А пък с огромен кеф помня даже един концерт съвместен на „Остава“ и „Анимационерите“ в „Мистър Пънч“ (мир на душата му), когато с един приятел измежду пет напълно случайни клиента бяхме единствената, но искрена публика, която се кефеше на музиката и танцуваше диво.

  4. Одъртяването не е никакъв проблем, важното е на всеки етап човек да прави нещата, които обича.🙂

  5. Ей, Мистър Пънч, това място съвсем го бях забравила!
    Колко хубаво си го казала, Ани, за одъртяването! :-*

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s