Хайде на гости на комшшиите! (втора част)

Общо взето оръшкахме най-важните забележителности на Истанбул и, преди да ви заведа до нашата част от града, ще ви споделя някои наблюдения за това, какво сме взели от турците през петте века робство и какво не сме.

Едно нещо със сигурност не сме взели и то е работливостта. Тия хора се скапват от работа. Вечер, когато свърши нормалното работно време уличките се препълват с хора на импровизирани сергийки и всеки продава…нещо, каквото и да е, само алъш вериш да има. Обувки ли ще са, цигари, плодове и зеленчуци, ядки, парфюми. Пред джамиите забелязах едни мъже и жени да седят на столчета, а пред тях едни панички, наредени една върху друга – доста време ми трябваше докато вдена, че не продават някакви питки, а тепсийки с жито, което да купиш и да хвърляш на гълъбите. Продавачите на чай с придвижващите се чайни също са доста впечатляващи.

Ако решите да ходите до Капалъ Чарши ви съветвам първо да видите цените в магазините из града преди това. Защото цените в чаршията са няколко пъти по-високи от другите и най-много да свалите до цената каквато е навън. Аз лично пропуснах да взема една мелничка за 6 лири, а в Капалъто я продаваха върху 12 и ако са в настроение да се пазарят, най-много да я вземеш за 8 лири. А при пазаренето, според мен има два основни момента:
– Да отидеш рано сутринта, когато още не са натрупали пари в кесията и гонят всеки за клиент. Привечер на продавачите им е все тая дали ще продадат още нещо и не са склонни да се пазарят, защото са се поуяли.
– Второто нещо е малко кофти, но ориент, какво да правиш – оставете мъжа да се пазари! Със сигурност предпочитат да се пазарят с мъж, а с напористи жени тръгнали на пазар не им се ще да си имат вземане даване, гледат по-скоро с насмешка….Това поне е моето впечатление, колкото и да ми беше кеф да се пазаря, отсрещната страна не ми влизаше много в тона.
– Ааа и нещо смешно – не се правете на много разбирачи, започвайки с „Кач пара?“! Отговорът винаги е (предполагаемо) цената на турски. Ала-ла-бала-ла и в отговор вие казвате „А?“. След като го установи лично това на няколко пъти, Емил реши да пробва с „Кач пара ис дис?“ на което продавача се смя от сърце.

Още едни основни неща не сме взели от комшиите, въпреки че твърдим, че ги имаме – любезността, гостоприемството и доброто обслужване. Няма начин да не отидеш в хотел, ресторант, дори проста закусвалня, където да не ти предложат чай или кафе, да те питат всичко ли е наред и да те накарат да се почувстваш добре. В едно кафене седнахме с Емил на по биричка, а от съседната маса едни дядовци ни заговориха. И от дума на дума, от „комшо“ на „комшо“ и взеха, че ни връчиха едно листо от марула с някакво нещо в него, да сме пробравли. Приличаше на грис с разни работи в него… Пробваме ние – лютоооо! Ама нали сме любезни и ние по турски, казваме колко е вкусно. Обясниха ни, че е нещо като кюфте, ама без да е с месо …така и не го разбрахме какво е, но в крайна сметка решиха да ни връчат още 100 грама от това чудо и ние…мъчихме се мъчихме се, ама след петата хапка си плюхме на петите, защото, ако го бяхме изяли цялото люто, нямаше да можем да преживеем много.

И като споменах „комшо“ да кажа. Като ни питат от къде сме, а ние отговорим, че сме от България, следва радостното възклицание:

„Ааа, баджанаки!“

И то доста по-често отколкото познатото ни „комши“.Сега, на Емил не му направи впечатление, докато не го запитах „Бе ти що се радваш?! Тоя ти казва, образно казано, че е спал със сестра ми. Буквално ми звучи, като да са ни владяли жените пет века, ти се радваш!“ Е предполагам, че това тълкувание може да е плод само на исторически обременената ми памет и да е на практика искрено и приятелски казано, но може и да си е напълно иронично.

Иначе какво да ви препоръчам да ядете? Каквото щете, а ако не знаете манджите на турски, винаги можете да си поръчате кюфтета, кебапчета, юфка, кестени, гювеч, мусака, айрян… Дюнера ,трябва да призная, не ми хареса. Турския дюнер, за разлика от арабските в нашенско, се прави с хлебче/франзелка и някак си ми беше странно дъхав (особено, ако е овнешки). А и след като гърците правят гироса със свинско, мисля че няма какво да ме върне към дюнерите.

Сега, когато напазарувахме и хапнахме, нека да тръгваме за Св. Стефан. Предлагам да отидем пеша от там, където се разделихме предния път – пред гарата на Ориент експрес. От там тръгвате наляво по улицата, покрай Златния рог. По някое време ще стане много приятна крайбрежна алея, така, че даже няма да забележите колко път ви чака (около 45-60 минути с мотането). Рибар до рибаря се трупат там и толкова ловят, че имаш чувството, че пари нямат и това е единствения начин да занесат нещо вкъщи за вечеря. Срещнахме даже една мадама по дънки да замята (една единствена беше в интерес на истината).

Наближавайки Св. Стефан, още от далече виждаме на хълма в ляво някаква странна червена кула , която Емил обяви за старата Патриаршия, та решихме после да се качим и да видим де го тоз прочути Фенер! А

Св. Стефан

се видя от далече – бял и дантелен. Направих си снимка от алече и подюрчих в еуфорията си Емил натам. Влязохме през портата и бързо влязохме вътре, където…ами останах без думи. Първоначалните ми трепет и въодушевление много бързо започнаха да избледняват пред картинката която видях. И, повярвайте ми, не трябва изобщо да пипате стените, за да знаете, че това би оставило ръжда по дланта ви. И колкото повече гледате в сумрака, толкова повече всичко започва да ви ръждавее. Вторият етаж е затворен за посещение, познайте защо.
Това е в невероятен контраст с хубавата патетична историческа справка на входа на църквата, която те кара да се почувстваш горд на влизане, и смачкан психически на излизане. Този символ на силния ни дух…ето какво е останало от българския дух – ръждива пепел.

Има касичка за оставяне на дарение. За първи път пускам пари в касичка водена от най-искреното желание да помогна и в същото време знаеща, че това е безсмислено. Ами че колко пъти се събираха пари за църквата?! Ей това са нашите коледи, български коледи – събират се пари, и един ден виждаш грозната истина – не си помогнал и парите ти са потънали някъде.

Вече навън започваш да виждаш фасадата, в която буквално зеят пукнатини, орнаменти са изпопадали и светлосенките са оранжево-кафяви. Признавам си, разплаках се. Колко още й остава на Св. Стефан? Не знам, но в скоро време и за скрап няма да става.

(Кой отговаря за поддръжката на църквата? БПЦ или държавата? Струва ми се логично да е църквата. А тя толкова да няма пари да я поддържа? А държавата не може ли да отправи едно запитване на църквата, защо не си стопанисва имотите?)

След Св. Стефан тръгнахме по баира нагоре, за да се гмурнем в очарованието на Фенера. Тесен сокак с шарени и западнали къщички, а между тях висят прани гащи и турски флагчета – екзотика. И изведнъж срещу нас по нанадолнището се юрнала една тълпа мъже – търчат, викат и размахват тояги!!! Аз реших, че е някаква група с туристи, погнала джебчия.

Емил предпазливо ме дръпна към една сграда и тамън виждах как през нас минава стадо турчоля, когато на 10 метра от нас забелязахме камера, някакъв човек изкомандори нещо и групата се спря. Те филм снимали моля ви се!

Голям смях, но като цяло обстановката предполагаше тази ситуация да е напълно правдоподобна. Издрапахме накрая до върха на баира и там беше красивата сграда, която се оказа „Великата народна школа“, която била открита през 1454 г. като продължител на Патриаршеската академия, разрушена при падането на Константинопол.

Прекрасната сграда, която червенее и до днес и напомня за славните времена на квартала, е построена между 1881 и 1883 г. от, за мое учудване, гръцки архитект. За нас е интересно да знаем, че тук на наука са се учили Раковски, Никола и Алеко Богориди, екзарх Антим I и екзарх Йосиф I, Иларион Макариополски и много други.


Ахкахме и ихкахме край чудната сграда и после тръгнахме по картата да търсим джамията Фатих (защото изглеждаше като единствената по-голяма сграда, която да ни служи за ориентир, за да се върнем в цивилизацията). И така видяхме истинската част на Истанбул – стари къщи, почти разпадащи се, бедни хора и деца, които може и компютър да не са виждали в живота си, тесни сокаци и стръмни стълби. И забравете за „Европейска Турция“. В момента, в който мръднете от туристическите места и центъра – всичко моментално се забрадява и жени-нинджи не липсват. Малко след като се разминахме с една такава група, Емил каза:
– Тия нещо не ти харесаха, изкоментираха те.

– Май да, да взема поне шапката да си сложа, че може и да ме възприемат като да ги обиждам? (а беше такава жега тоя първи ден на годината, че и якето си бях свалила).

И общо взето по целия път до стария град все така беше. Емил пък имаше неговите си терзания. Влязохме в едно магазинче, за да си взема сладолед, а той бира и изведнъж – продавача му я опакова във вестник. Явно според турските порядки не е добре да се шляеш с бира в ръка, та да знаете, че като пийвате биричка при комшийте на крак ще трябва да си я цоцате от вестника.

Та криво ляво и нагоре надолу (защото се оказа доста по-баиресто отколкото на картата) стигнахме до джамията Фатих, а от там по големия булевард вървите и по някое време стигате (в пресечка в дясно, наречена Kiztasi – колона буквално) до колоната на Марциан, останала до днес от 455 г. Не е нещо кой знае колко забележително, но поради липса на много римски и византийски паметници, си заслужава да се отбележи. Забравих да ви спомена за колоната на Константин, но тя е оградена за реставрация, и хич не става за виждане. Връщаме се обратно на големия булевард и продължаваме надолу към цивилизацията, което ще ни отведе до остатъците от акведукта, от който са останали около 900 метра – красив и голям е, история дълга има и си заслужава да се види. Ако се обърнете с гръб към акведукта и хванете по булевард Ататюрк, от ляво в паркчето ще забележите някакви разкопки като да са от предосманско време, но табела няма никъде, за това, ако някой знае нещо повече за това място, моля да заповяда да ни каже.

А когато се спуснете по Ататюрк ще стигнете и до Орду кадеси, от където можете да си вземете трамвайчето за към Св. София, Синята джамия и т.н. Може обаче да тръгнете надясно (понеже натам беше нашия хотел) и да в погълне някоя от мъничките улички, в които има много ресторанти тип стол, където да си изберете нещо евтинждос и народно за ядене. С Емил за 12 лири хапнахме манджа, баклавички и таратор. Таратора им обаче имаше не копър, ами джоджен и е много странно как едната поправка променя коренно манджата! В такива заведения за ядене хляба и водата са на корем, а не знам дали просто ни харесаха или това им е политика спрямо чужденците, но ни отнесоха подноса до масата и ни гостиха чай на аванта, келепир!
Докато хапвахме на няколко метра от нас, в отсрещната сграда едни мъже играеха е нещо като кръчма, игра, която така и не я разбрахме как се казва – седят по 4 човека около масата, има някакви плочки като за домино, теглят ги, редят ги на масата…странна работа. Трябва да разберем как се казва.

И май само двореца Долмабахче остана! Ами входа за там е пак 20 лири. Вътре се влиза задължително на групи с екскурзовод от музея. И понеже народа е много се започва едно препускане и обяснения – „Тоя е полилей е 4 тона, едиколко си бохемски кристала по него. Тоя килим е еди колко си квадрата. Паркета в тази зала е от не знам си колко си парченца. Има n броя стаи и 68 тоалетни (това последното го запомних, защото накрая питах екскурзоводката мога ли да ползвам една от тях, но не можело). После се влиза и в харема. Изобщо разкош, който няма нужда да ви описвам, но ще спомена няколко неща, които ми направиха впечатление:
– В двореца било прокарано парно в началото на 20 в., обаче в харема не зърнах ни един радиатор!

– И пак, докато в двореца трябваше да се дивим на парченцата паркет, в харема – дюшеме пършасало и отгоре сламена рогозка, тук таме покрита с килими.

– Освен парното, в двореца прокарали и водопровод, та 68-те тоалетни бяха с казанчета, но! Си бяха останали все така прекрасни, мраморни …клекала – като ги гледах и се чудех как тия султани дебели са се задържали да клечат отгоре?

Хайде, стига ви! Другото ви оставям сами да си го видите! И си вземете приятна компания! Ние с Емил бяхме взели едни нелегални туристи –


Подуйчо Сухоречки и кравата Гицка 🙂 За Подуйчо вече съм споменавала, но като цяло има какво да ви разкажа в отделен разказ за туристите в раница 😉
Хайде, сполай ви!!!

Advertisements

5 responses to “Хайде на гости на комшшиите! (втора част)

  1. Зарадва ме :–) (не съм 100% сигурен, но Св.Стефан може и да е на подчиение на Цариградската патриаршия, а че Гоце е разбойник – спор няма)

  2. Трябва да се провери по-обстойно тая работа, но мисля че си е наша, не би трябвало да е греческа… ама срама за нас си все си е същия 😦

  3. Аз четох само за „капълъто“ и хич не съм съгласен. Сваля съм цена от 120 лири на 5 за 30 лири. Свалял съм Килим от 300 лири на 30 лири. Истински. Тъкан.
    http://dobriman.blogspot.com/2009/05/blog-post_08.html

    Този град имам баси духа….обаче ти трябва да пообикаляш баровете и чайните там. И да постоиш поне 10 дена…без програма.
    🙂

  4. Крава ли е онова до Подуйчо? :-<
    Аз… таковата… на едно зурлесто го оприличих :))

  5. Гицкааа, Гицка като ми я подари Емил дълго й се чудех и аз не е ли зурлесто, то с тази тромба какво да си помисли човек? 🙂 Даже мислех, че може да е човек на Прасуна Бин Готвен. Обаче рогата някак си много еднозначно стъчат, та реших в крайна сметка, че преди да дойде вкъщи от Китай, Гицка редовно е била хранена с генетично модифицирани домати…

    MadWizarde, виж на килими не съм се хвърляла, но за дребните неща, за които се пазарих беше така какво го казах, пък и не забравяй едно от важните неща – ти си мъж, пък с мен не щяха да се пазарят 😉

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s