Сюрреалистично нормално

Отдавна не съм ви разказвала какви работи ми се случват в транспорта. А те напоследък не са така весели като преди. Напротив, гротескни, грозни и страшни са.

Онзи ден се возих в рейса. Часа беше към 6 и 15 ч.вечерта. Пълен, претъпкан, от тези, които нямат прозорци, освен капандурата отгоре, а тя беше затворена. Намествам се в мелето, права до една двойна седалка. Рейса затвори врати и потегли и в този момент усетих задушливата миризма на химикал, на лепило. Погледнах хората около мен – момчето на външната седалка, на около 22-25 години, изглеждаше облечено много добре – хубаво яке, кецове, панталон. И изведнъж установих от къде се носи миризмата – държеше пликче с лепило.
Погледнах го втрещено. Беше си навел главата като при аварийно кацане на самолет, с една ръка придържаше пликчето към устата си, а с другата го мачкаше, явно за да излизат повече пàри.
Огледах се около мен, огледах се в този пълен с хора рейс. Никой сякаш не забелязваше нищо, никой не го смущаваше това, което се случва пред него. Замислих се, бих ли могла да кажа нещо?
Момчето вдигна глава от плика и ме погледна. Като видя, че се опитвам да чета вестника си, каза:
– Искате ли да седнете?
Отказах. Не му казах нищо. Не знам какво удоволствие му доставя, не знам защо го правеше и защо насред цялата тая тълпа…Почувствах се тъпо, почувствах се като всички тия хора до мен, които бяха безразлични и не се интересуваха какво става около тях. Не мога да разбера него. Но не мога да разбера и хората, возещи се в тоя рейс. Нима никой от тях няма деца…

Безразличието, което лъхаше от всички тях беше по-ужасяващо от това надрусано с лепило момче.

Поне някой да го беше помолил да си затвори плика докато не диша, дори някаква такава глупост да беше казал някой. Вместо това, всички там се правеха, че не им мирише.

А миришеше ужасно. Миришеше на лепкава незаинтересованост и късогледство.

***
Преди две седмици с Емил се возихме в трамвая. Беше към 8 ч. вечерта. Качихме се във второто вагонче, което беше почти празно. На най-предните три седалки седяха три хлапета, които нямаха повече от 12-13 години. Бърбореха си нещо и се хилеха. Вида им беше като на хулиганчета. Едното от тях имаше един пресипнал глас, като да беше дон Вито в детските си години, а носа му изглеждаше да е бил чупен повече от веднъж, направо се вливаше в челото без извивки. Но това не му стигаше, защото, очевидно, тартор беше най-голямото по ръст момче.
След две спирки Емил ми прошушна:
– Абе тия хлапета истински пачки размятат, че не хвърлям до там.
– Да бе, ти пък, не ги ли виждаш на какви години са! – въпреки това обточих врат да видя какво става през две седалки напред, но не видях какво държат. Секунди след това обаче, високото момче се изправи и извади от джоба си пачка с няколко стотачки и доста повече петдесетарки. Облещих се и погледнах Емил учудено. Тогава се заслушахме в разговора им. Говореха как са започнали месеца на 20 хиляди, на 15 хиляди. Тарторчето заяви, че има 75 банкноти по 50 лева. Онова с чупения нос заброи и отсече, че има 5 бона. Направо невярващи с Емил слушахме и се чудехме това не са ли някакви хартийки от монополи докато голямото момче не дръпна една от новите си стотачки, помириса я с блажена физиономия и предложи да си играят на „камък, ножица, хартия”. За времето преди да слязат, разиграха около 600 лева.
Не знам от къде бяха набарали тия пари, но трите момчета имаха повече пари в себе си от годишния доход на доста хора. И пак не можах да си обясня, къде е нормалността в тая картинка. Няколкото човека в трамвая зяпаха с нескрита завист и определено не забелязваха абсолютната сюрреалистичност на сценката…

Питам се ненормална ли съм, че тия неща ми се струват ненормални?!

Advertisements

11 responses to “Сюрреалистично нормално

  1. За голямо съжаление първата случка не ме учудва. По стечение на обстоятелствата вече не се возя в градският транспорт и не ми се вдига кръвното.

    Втората случка ме втрещи! Какво подяволите?! Нещо не ми се връзва… или незнам… не би трябвало на 22 да съм толкова далеч от тези поколения! Докато четох в глават ми минаваше само: Как? Защо? За сметка на кой?

  2. И на мен ми се е случвало да ставам свидетел на ситуации, да питам приятелите си “ Какво да направим? Нищо ли няма да направим?“ и те винаги ми казват “ Зарежи, какво можеш да направиш“. Можеш да направиш нещо- за твоите деца, за децата на приятелите ти, за съседските деца. Иначе това нашето не е общество, а сбирщина от индивиди, нито пък семействата са това, което трябва да са. Възможно е много от хората да не знаят какво точно е правил този младеж, или да виждат че си причинява нещо, но знаят ли ако го закачат дали няма да им извади нож? А младежа, щом ти е предложил да седнеш, според мен е искал някой да му обърне внимание, повече отколкото да не му е пукало къде е и какво впечатление прави. Или е някой дрислйо, който се прави на важен и си мисли че предизвиква обществото.
    Гледах един филм за езерото Виктория, рибарите, рибната индустрия и повсеместната мизерия. Там децата събират изхвърлени опаковки за рибата от езерото, и извличат от тях лепилото, което после дишат. Тези деца нямат какво да ядат, камо ли някакво бъдеще. Те и родители нямат. Момчето от софийския автобус е добре облечено, значи има поне настояще, и неговия проблем е че не знае какво да направи от бъдещето си. А това е грижа най-напред на семейството му. То човек може да има и двамата си родители, но няма ли здраво семейство и подкрепа, трудно може да се оттърве от тинята ( преносен смисъл) на софийския квартал. Анонимността на големия град е много лошо нещо. А безхаберието на хората, който си мислят че да отгледаш деца е елементарно и си става от само себе си, е направо жестоко.
    И понеже ти се питаш дали си ненормална или ситуациите са ненормални: ситуациите са ненормални, но хората като че ли вече приемат за нормално да си затравят очите, защото им е трудно да се справят със собствения си живот, камо ми да поемат социална или просто чисто човешка ангажираност към другия. И все пак, да не знаеш как точно да реагираш не значи, че не трябва да реагираш, особено когато вътрешния ти глас ти го казва.

  3. Това е и част от проблема – възмущаваме се, че другите са безразлични, че другите не реагират, а рядко съзнаваме, че всъщност и ние сме част от същите „други“ и постъпваме по един и същ начин.
    Аз също бих стоял безразличен. Не знам, обществото ли така ни възпитава, ние ли сами се възпитаваме…

  4. Ще те шокирам и възмутя, обаче…
    Нормално е за град с размерите на София.
    Нарича се естествен подбор.

    Децата, които сте наблюдавали (защото и 22 годишното е дете… а може и да няма 16, камо ли 25 – ацетона, лепилото състарява адски – имах съученички, които дишаха лепило навремето и за 2 години заприличаха на лелки) – тези деца няма да оцелеят дълго. Просто децата с този начин на живот обикновено не оцеляват до момента да имат поколение и в крайна сметка ще освободят място за други деца. Тези, на които някой е обръщал внимание още преди да проговорят.

    Да, гадно е, жестоко е, ядем се, че нищо не можем да направим и не правим… Но не правим нищо, когато сме прекалено много народ на квадратен километър. Човешкият живот губи своята стойност – има го в излишък.

    Трети ден гледам некролог на вратата на входа. Името е на съседка, но не ми говори нищо като физиономия… 6 години живея в един вход с едни и същи хора, кимаме си, поздравяваме се, разменяме някоя дума… а аз 3-ти ден не мога да разбера кой липсва. Ето ти другото лице на трамвайната ти история – панелната драма. Ако нямаше роднини, дали щяхме да разберем, преди да завони напролет?

  5. Wakeop каза: Човешкият живот губи своята стойност – има го в излишък.
    Страшна истина! А може би и човечеството става излишно? Не му е за първи път?…

  6. Wakeop и Гравитон,
    Ужасяващо е, но май сте много прави. И аз като Гравитон започвам сериозно да се замислям кога и как ще дойде края, защото хората сме толкова покварени и лоши, че някак не е нормално да не ни дойде края…

  7. Коко, за сметка на тия, дето са го позволили.

    Angie, аз по-скоро мисля, опасявам се, че тези ситуации вече са ежедневни и оттам НОРМАЛНИ. За това не се вълнувам, че някой си завтаря очите, а че го приема за нещо обичайно. Ей това ме плаши.

    Nixonixo, не е точно така. Ако видиш жена с кецове и розова чанта да прави забележка на някой шофьор, че не може да я гази на пешеходната, или да казва на някое хлапе да не троши седалката, на която седи – най-вероятно ще съм аз. Всеки ден си я водя моята война с нещата, които ми се струват нередни и се чудя кога ще си събера зъбите от земята.
    Но в рейс пълен с родители(разбирай някакви авторитети) не мога да измисля нищо, с което да обърна мисленето на това момче, да не говорим, че ме е страх и за сигурността ми все пак. Човек преценява силите си и знае да се намесва ли или не. В случая нямах ресурсите да подхвана битката за тоя човек.

    Мда, анонимността…Мъчно ми е, че така се загнезди в града.

    А краят ще дойде, споко. Емил има навика да казва, че ще е през 2012 година – ще падне метеорита и всичко ще се нормализира 😉

  8. Това с лепилото е отдавна известен социален феномен. Низша форма на наркомания. Онова с пачките обаче не ми е ясно. Може и да има някакво рационално обяснение… 😐

  9. Привет отново. Попадна ми една статия за сайтовете за social networking от типа Facebook и Twitter. И друга такава статия пак с такива резултати бях чела по-рано, тя се отнасяше изцяло за Twitter. Лепвам линка. Замислям се дали тази бройка на Дънбар не е обяснение защо хората в големия град се държат по начина който Пипилота обсъжда….
    http://www.economist.com/science/displaystory.cfm?story_id=13176775

  10. Марфа, дишането на лепило като способ за надрусване, съгласна съм, е способ познат далеч не само на циганетата по градските гари. Изключително изненадващ е обаче избора на това момче да го прави не на саме, какъвто е модела на поведение на дишащите, а насред претъпкан рейс в час пик където не може „да се надруса на спокойствие“ дето се вика. Освен ако не е искал да привлече нечие внимание. Което, очевидно, беше най-малко вероятното в случая.
    С големи усилия на мисълта предположихме, че тези пари (поради многотата си) са фалшиви, напечатани за някой от филмите които се правят. Само че проверихме тази хипотеза – нашенски пари не са печатани за никакви кинопродукции, така че са си истински…но явно ни е бедна фантазията от къде може толкова малки деца да разполалгат с такива суми.
    Струва ми се, че това число на Дънбар не може да се съотнесе към масовото поведение, което наблюдаваме в българските градове (в частност София). В статията се говори за поддържането на социални контакти/приятелства. На нас това не ни липсва, но като цяло, като се огледаш в някой квартал или на място с хора – липсва всякакво усещане за социум. От всичко лъха на тотална липса на чувство за общност. Както каза Wakeop по-горе, съседите ти, дори да се задържат за повече от година, не искат да имат никакво взимане даване с хората, които са заварили, всеки е сам за себе си и си скотува сам.

  11. Пипинка;-)

    Аз от съвсем, съвсем скоро взех кардиналното решение да използвам само градски транспорт и колело;-)…Ето и мойта случка от снощи:

    Качвам се от първата врата, за да си купя билетче..но имам само 10лв на цяло. Вече съм се подготвила за гневната реакция на водача и без да го чакам да ми отговори си казвам предварително изрепетираната наум реплика:

    – Може ли едно билетче? (Подавам 10те лева). Ако нямате да ми върнете, ми дайте направо 5.

    Той ме поглежда, усмихва ми се и ми подава едно продупчено билетче:

    – Ето, лека вечер;-)

    Какво ще кажеш,а?;-)) „Късмет на начинаещия…“ или „Ако се усмихваш на света, ти се усмихва и той;-)“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s