Завръщане в Рая

Четири години. Четири години не съм се връщала в Брюксел. Този път в самолета си поисках място до прозореца. Нямах търпение да го зърна отгоре. Седях, чаках и си мислех.
В Брюксел изкарах година и, макар на фона на вселената една година да е нищо, за моя житейски път това си е много време. Пък и там разбрах много неща за себе си и хората около мен, срещнах много нови приятели, пораснах. Накратко Брюксел за мен беше казармата, от която се нуждае всяко момче, но я пропуска, а аз като момиче минах през нея.
Летейки си мислех за първия път когато кацнах в Брюксел. Дали ще бъде същото или ще е много променено. Кацайки очаквах на летището да ме чакат същите посрещачи, да се завърна по същия път и да си отида вкъщи. Точно вкъщи. Защото там го чувствам точно толкова вкъщи колкото и тук.
Та за Брюксел ще разкажа като за нещо познато, като завръщане, а не отиване там.
Кацнах. Беше много мрачно, не ме чакаше никой познат и сама трябваше да стигна до хотела, несимпатичен и  без капка домашен уют.
Като гледам на къде тръгва разказа ми, май първо ще ви разкажа смешно-горчиво-комичното от престоя ми там, пък рая ще го оставя за после.
Хотела, пак тоя хотел! Помните ли Киев? Отивам до хотела, резервацията за който намерих с триста зора, защото същата седмица в Брюксел се състоеше международното изложение за морска храна, което явно е едно от най-важните събития в града и хотелите са резервирани от незнам си кога си. Цената за нощувка беше майка си и баща си. Отивам на регистратурата. Хотела изглеждаше много добре. Аз реших, че ще изпробвам френския си.
– Бонжууур! – те там всичките понеже го казват много ентусиазирано и аз реших така.
Продължихме си разговора и регистрацията ми. Като свършихме рецепциониста ми вика да изчакам, че щял да ме придружи до стаята. И аз се зачудих сега това заради бакшиш ли ще ми го иска или проади френския ми – бидейки толкова лош, няма да успея да се справя с копчетата в асансьора.
В това време един мосю се качва в асансьора и аз, освободена от тролейчето ми, което беше поето от рецепциониста, се юрнах да се качвам. Обаче бях спряна. Да изчакам ми каза водача ми. Зачудих се, но зачаках. Дойде другия асаньор и се качихме, само че вместо да тръгнем нагоре, натисна копчето за -1ет. Хммм, странно, защто на -1 е само паркинга. И да, точно там слязохме. Рецепциониста хукна между колите с моя куфар и аз заподтичах след него. После тръгна по едни стълбички нагоре и излязохме на партер, където вече имаше мокет и приличаше на хотел, но вместо да се качим на асансьор, мъжа вдигна куфара ми и тръгна по едни тесни стълбички нагоре. Ама толкова тесни, че очаквах вече да ме настани в помещението, където чистачката си държи парцалите. Когато се озовахме на първата площадка с три врати, рецепциониста извади пластмасовата карта-ключ за стаята и пред мен се появи на пръв поглед сносна стая. Останах сама без да давам бакшиш. Каквъв бакшиш?! След тоя паркинг през който минахме само това оставаше.
Широка стая, странен стелаж, малко телевизорче, миризма на застоял въздух.
Града ме чакаше, за това бързо си измих лицето и юрнах на кратка разходка до Гран Плас/Гроте Маркт. Джурнах една бира (за бирата по-подробно после ще разказвам), разходих се и обратно да се наспя, че на другия ден работа ме чакаше.
Прибрах се с мисълта за хубав душ и отморяващ сън. Малко захабенка беше банята, ама баба ми да не се е къпала в златни вани, та да негодувам толкова. Отмих умората и посегнах да взема хавлията. Тук е момента да уточня, че предвид цената на хотела, реших, че е излишно да си взимам хавлия, защото то нали ще има чисто нови хавлии нарочно за мен. Посегнах към хавлията, която беше сгъната на четири. Как я подхванах не помня, но тя се разгърна на две и на ослепяващата й белота грейна най-черният, и дебел, и крив, и дълъг косъм от гъз на Земята! Уаааа, гадост и зараза! Отврат и безумие! С гнус оставих окосмената хавлия и така се възмутих, че чак след две минути изпълнени с потрес се сетих да се запитам как следва да се изсуша аз от банята. Подхванах да видя другите кърпи. Едната, която в невежеството си бях използвала за лицето беше ок, но продължих с инспекцията. Другата кърпа за лице беше прилежно сгъната, но в момента в който я разгърнах се оказа черна, черна, като да се е бърсала в нея нашенска деветокласничка, с несмъкат черен грим, нанасян с шпаклата. След тази гледка изобщо не посегнах към втората голяма хавлия.
Ами сега?!
Егасимуси и гадорията. Седях вир вода насред банята и се чудех какво да правя. Като спасител ми се яви кутия, пълна с кърпички. Започнах да ги дърпам една по една…докато накрая цялата се облепих в тях и заприличах на някаква целулозна мумия. Мамка му и късмета. Този път хич не ми се разправяше с рецепциите.
И така си легнах с надеждата следващия ден да бъде по-хубав и обезкосмен, да се срещна с колегите си от университета и да поркам от най-страхотните бири в света!!! 🙂

Advertisements

7 responses to “Завръщане в Рая

  1. еее, най-сетне, започна се! :mrgreen:

  2. ама косъма къдрав ли беше, а? ама рус ли беше или червеникав? може би кестеняв?

    еей, добре дошла, ше разпраяш 🙂

  3. Pingback: Къде е това място? « Патиланско царство

  4. Дали ще намажа с този разказ, сил ву пле?:-)

  5. Ме уииии Стойчó! Па д проблем 🙂 Ме, следващите два ще са по-хубави – „Ода за бирата“ и една съвсем туристическа статия с много подробности и картинки 🙂

  6. Ода за бирата звучи доооста привлекателно:-)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s