За едната идея

Може да сте забелязали, че най-накрая си лепнах и аз един Криейтив Комънс лиценз. Мислех да го направя в момента, в който научих, че съществува подобно нещо и още преди да прочета историите на Нож и виличка и Еленко. Историите им са много интересни и поучителни, а Еленко (чийто блог чета отскоро) дори води дело срещу в. 24 часа.
Моята история, която ще разкажа е малко по-различна и недоказуема. И тя е причината да си сложа лиценза. Не защото съм скръндза и скруджарка, но и аз като всеки нормален човек имам някакво чувство за справедливост. Ето защо:

Към края на 2005-та бях доста изгладняла. Пролетта бях напуснала работата в една фондация, където уж щях да съм координатор на проекти, а всъщност за шест месеца ми взеха душата като секретарка и хамалка. След кратката творческа почивка се захванах да търся препитание, но тук работа, там работа, навсякъде се оказваше, че си имат човек, въпреки обявите.
Междувременно се записах и на френски – да си повишавам квалификацията един вид. И се запознах там с една жена много симпатична. Тя, бидейки наясно с търсенията ми, един ден, октомври 2005-та беше, ми каза, за някакъв конкурс. Имена няма да споменавам, но конкурса беше в една голяма, планетарна организация. Търсели си човек за връзки с обществеността, за един от проектите си. А проекта – бонбон, в социалната сфера и всичко, като за мен!

Изпратих им аз автобиографията и искрено мотивираното си писмо. Поканата за интервю не закъсня. Госпожата с демонична фамилия, с която общувах по мейл ме осведоми, че по телефон ще получа задачите си за подготовка. Така и стана. Едната от тях беше много интересна: предстоеше голям юбилей на организацията и аз, за да демонстрирам творчество – да дам няколко идеи за честване. Написах си домашните и зачаках деня на интервюто.

В уречения ден се явих в сградата на евентуалните ми бъдещи работодатели. Бяха извикали няколко човека и зачакахме. Когато дойде ред ме повикаха в стая с голяма маса и комисия – съставена от хората на организацията и представители на партньорите по проекта. Интервюто си беше като по книжка: каква съм, що съм, какво съм учила и работила, какво знам за организацията и работата връзки с обществеността.
Дойде ред да си кажа и домашното. По юбилейната задача аз имах две решения:

1. Филм с кадри от вчера и днес за дейността на организацията. Бях разкритикувана, че идеята е много скъпа. Е скъпа, ама и юбилея Ви е голям, казах.

2. Втората идея беше такава, че ми се струваше плоска и се чудех как не са я осъществили преди: Вие сте планетарна организация, имате си посланици, все известни личности. Боно или Пеле не могат да дойдат тук, но защо не направите някои българи посланици за страната? Дайте пимер – дадох първия пример, който изникна в съзнанието ми – млад и известен, преуспяващ в чужд отбор, български футболист. И тази ми идея беше посрещната със скептицизъм.
Интервюто свърши. Не ми се обадиха и не ме избраха за ПР на проекта.

Мина време и не се интересувах как е преминало честването на годишнината на организацията в България. Не си спомням какво точно стана, май обявиха по телевизията въвеждането на длъжността посланик за България…

Факта е, че след това се появи и рекламата и вече нямаше съмнение – организацията си беше направила първия посланик за България.

Същият футболист, който назовах там, между четирите стени в офиса им.

Няма как да опиша потреса си, последвалия го гняв и размахване на юмруци във въздуха, несрещащи нещо, което да бъде ударено.
Нямах и нямам нищо с което да докажа, че това е МОЯТА идея – Малко след интервюто изхвърлих бележките с нахвърляните си идеи. А и да не беше така, дори да си бях заверила при нотариус идеите и щуротии от този род, как да докажа, че идеята ми не е била замислена в организацията точно преди аз да се явя на интервюто и да им предложа нещо, което те вече са замислили?!

Въпреки че е вероятно идеите ни да са съвпаднали и въпреки невъзможността да докажа авторството на идеята си, у мен си остана гадното усещане, че са ме ограбили.

И наистина е гадно. Защото нямаше да имам нищо против да вземат идеята ми, стига да ми бяха казали. Все пак са уважавана организация, с прекрасни цели и идеали. Вместо това аз си мисля, как това интервю е имало две задачи: да си намерят ПР за проекта и съвсем не между другото са си събирали идеики за развитието си… Колко по нашенски…

А сега, всеки път като видя посланика и си викам:“Ей те това е благодарение на мен!“ Току виж някой ден и нечий ПР съм станала.

За това тук слагам един лиценз: за да не подскачам като петле друг път; да знам какво съм споделила и как; и другите да могат да го споделят, което пък би билио чудесно, споделянето демек 🙂

Advertisements

17 responses to “За едната идея

  1. ще взема и аз да си турна таквоз 😉

  2. Истината Пипилотке е, че когато споделяш идеите си (особено с чужди ора) нямаш никаква гаранция, че някой няма да ти ги гепи. Аз нямам нужда от тфа лицендз, щото съм си преценил, че каквото ще го пиша в блога ич не ме брига ако някой го чете и го взаимства. А за нещата, които не искам другите да знаят или нешо като ноухау или някоя оригинална идея от която примерно да припечеля някой лев – Трайчо Костов (доколкото мога – вий ме знаете че трудно си държа устата затворена, ма се опитвам). В твоя случай – гадно наистина, обаче да не ти пука, щото не е имало какво да направиш, а оня са се проявили като гадни крадци и плагиати (учтива форма). Гледай напред, не се нервирай и бъди щаслива!

  3. BTW, как гу праитйе тфа да ви излиза на имету линк към блогЪт???

  4. пипилотками, абе они си праат интервутата колко да окрадат идеите на ората. а за длъжността, особено във вкусните фирми, те отдавна си имат назначени

    а тоя лиценз ще го погледна по-подробно, ама нещо ми е мижидателажем така на първ поглед..

  5. Тонски, аз пиша тук с идеята да споделям нещата си. И в лиценза съм казала, че нямам нищо против дори да ми ги преправят нещата другите хора, стига да кажат източника. Проблема идва когато използват нещо твое, без да те питат, за извличане на облаги за себе си – това е тъпо. А когато облагите станат финансови и не са те питали – освен, че е тъпо можеш да ги съдиш, както правят хората по света, а вече и тук. Който иска да се възползва от идеята за пари следва да се договори с мен и да видим процентите.
    И, въз основа например на случая на Еленко, лиценза хич не си е мижидателажем, а сериозна работа, стига да знаеш как да си търсиш правата (поне познат адвокат няма да е зле да имаш).

    Колкото до моя случай, най-гадното според мен е, че става въпрос не за някоя мизерна умряла фирма, не за голяма фирма от международно естество, а организация с егаси реномето и присъствието си на международната сцена!
    В техния случай дори кифладжиите, не би следвало да се чувстват толкова мизерни колкото тази организация, разполагаща иначе с ебати ресурсите – финансови и човешки, та да крадат на дребно идеи като…и аз не знам като какво.

  6. Ако е ставало дума за УНИЦЕФ, може да бъдеш доволна, че не си там. Има една другарка змия, от която не е лошо човек да е на безопасно разстояние.

    За съжаление, мисля че дори и при запазени записки би било трудно да си търсиш авторски права. Не знам как една идея е защитена (ако не става въпрос за устройство), по-скоро мисля, че е защитен продуктът. При такива интервюта всичко е на риск. Но пък интервю, на което да викат всички кандидати заедно? Това не го бях чувала!

  7. Razmisli, не съм споменала името на организацията, защото просто се страхувам, че пък после тя може да има претенции към мен.
    Не съм юрист и не знам дали, ако потвърдя името, което си споменала, няма да вземат ме съдят за клевета (въпреки, че преди да напиша това тук си проверих и изпринтих всички мейли от там – за всеки случай).
    Иначе наистина бяхме виканати накуп, а на „разпит“ за снасяне на идеи си влизахме поединично. Но това все пак беше края на 2005 г. – може би днес вече имат друга практика, и за това се учудваш.

  8. Всъщност професионално нямам нищо общо с тях, нито съм се явявала на интервю там, но откак се помня практиката е кандидатите да не се срещат. Кандидатстването се счита за конфиденциална информация. Но може пък в България да е другояче, знам ли. Познавам другарката, за която споменах по друг повод и виждам, че сега се е махнала. Но поне до 2007 е била там. Въобще тази организация не се ползва с особено добра слава, за България е ясно, че назначаването е с връзки, а в световен мащаб се говори, че само прахосва пари за бюрокрация и нищо съществено не прави. Не съжалявай 🙂 Все пак си е много гадно да ти вземат идеята и то след като са се държали дебелашки.

  9. PS. Ако искаш, изтрий последния ми коментар, ако дава прекалено много намеци за идентичността на организацията…

  10. Хихихих, споко 😉 Нищо не мисля да пипам, не сме ние дето трябва да сме гузни 🙂

  11. Това е точно като моя случай и рекламата на Хепи. Преди да кажем три години (май станаха толкова) вървеше онова предаване по Канал 1 „Рекламна пауза“, в което се показваха забавни реклами. В началото водещ беше Део, после го смени няквака светла личност София, която не знаеше точно защо е там, но не това е целта на повествованието ми. Та обявиха, значи, конкурс за зрителите. Да им изпратим по e-mail идеи за реклами, най-добрата щяла да бъде нещо там наградена, ала-бала… И аз най-наивно се вързах.

    Още на другия ден им изпратих две реклами. Примерни, разбира се. Първата беше за спално бельо. По улицата върви добре облечен млад мъж по улицата, а всички го заглеждат. Камерата обаче го даа само от кръста нагоре. Следваха обяснения какво и как се случва, но най-накрая камерата го показва в цял ръст и се вижда, че от кръста надолу е по бельо. В пощата си получих съобщение, че мейлът ми е прочетен и дотам. Два месеца по-късно познайте коя реклама се завъртя по телевизията. Не че не вярвам в съвпадения, но някои съвпадения са ми в повече. Сега, не рекламираме бельо, а бар, голям праз, че основната идея в същността си е непроменена, нали.

    Втората ми идея беше за реклама, тясно насочена към прах за пране, но слава Богу Ехо Савекс не са се добрали до нея.

    Вече си имам едно на ум. Ама да видим, те са много, подли са и дебнат.

  12. Извинявам се за грешките, ама едновременно вършех и друга работа. Сега си чета писанието и умирам от срам 😦

  13. Абе не знам…ето и в твоя случай – уж става въпрос за хора с пари, а толкова не могат да си платят за една сносна идея за реклама и им се налага да крадат като мишоци. И дебнат гризачите, да ни гризнат от направеното с желание сиренце, но както казваш вече ще внимаваме. Аз не се занимавам с това, но ако взема, че някой ден участвам в такъв конкурс/интервю за работа, няма да правя нищо ново, а ще си разкажа ето тая случка – доказателство, че ме бива, пък те да ме взимат на работа, ако искат. (За грешките не се притеснявай, ако искаш ще ги редактирам, но пък ще загубим автентичния ти плам 😉 )

  14. Не ги редактирай, нека ми! 😀

  15. Чета, чета, гледам, гледам, все наивници сме се събрали по тия блогове. Честни душици. Да ‘земем да организираме Дружество на наивните или Национално движение на наивните пък вие ще измислите рекламата как да привлечем повече съмишленици 🙂 Нещо от сорта на: „Наивчета от всички страни обединявайте се!“
    Извинявам се, че не е по темата, ама много милички ми станахте. Те ‘сички лъжат мръсниците … и преяждат с луканка …

  16. Те с луканка преяждат, а ние тука рупаме доматите с колците…Ама като гледам народа започна дела да води, та има надежда, че ще спрем да им даваме зелника за без пари.

  17. Pingback: “Кой, ако не ти? Кога, ако не сега?” - Джони Уокър или Тойота « Патиланско царство

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s