„България в ЕС“ – да си кажа и аз.

Понеже се мина вече година откакто сме в голямото добр’утро наречено Европейски съюз, аз почувствах едно такова вътрешно щение да публикувам нещо, което беше написано за един конкурс, и което в крайна сметка беше отличено с първа и единствена награда. Конкурсът беше наречен „Министър за един ден“ и се проведе през пролетта на далечната 2005 та година. Доколкото знам следващото есе е спечелило в конкуренция с около 150-200 други. За съжаление есето така и не видя бял свят под формата на някакво публикуване някъде, където и да е, и въпреки получената награда, автора се чувстваше като с на гол тумбак чифте пищови. За това мисля по повод годишнината да го пусна тук и да направя после една малка равносметка на това, кето е било писано преди почти три години. И така:

Министър за един ден

„Не сме народ“
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
„Аз не зная! Аз не мога!“ – общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
……..
1875 г. Петко Славейков
 
 

В един пролетен ден, в една зелена и на пръв поглед съвършена градинка, в една страна на Европейския съюз, стоях и се наслаждавах на хубавото време. Бях с майка ми, и двете с нея въздишахме колко е хубаво и приятно и “Ех, защо и ние не си седим така в България…..в Градската градинка например!”.
Както се излежавахме и си мислехме, че в този момент няма по-съвършено място от това на планетата, се зададе една жена. Не се отличаваше с нищо. Съвсем обикновена жена на средна възраст, спретната и приветлива. Изглеждаше, като че да бърза за някаква работа. Но изведнъж забави походка сви малко в тревата и се наведе. Не се учудихме, сигурно като нас беше изморена и искаше да поседне на тревата. Но не го направи. С бързи движения събра няколко хартийки довяни от някъде, които не бяхме забелязали на фона на всичкото това зелено. Събра ги, отиде до най-близката кофа за боклук, изхвърли ги и сякаш нищо не я беше отбивало, се върна на пътеката и отново забърза крачка. На някъде, по работа, да вземе децата от училище или просто да се прибере вкъщи.

Това беше поразително за нас страничните наблюдатели – особено за мен, което беше нещо като далечен сън от ранното ми детство, когато знаех, че не трябва да хвърлям боклуци по улицата.

Една година по-късно, в един есенен ден край шосето, някъде в София, стоях пак аз, но този път сама и чаках рейса, за да се прибера след работа. Излезе вятър и от малкото бяло кошче (от онези опушените и издънени от безпричинно гневни шутове, срещащи се и в жълто) изхвърча някакъв картон и кацна на тротоара. Мина един мъж, настъпи го, погледна с раздразнен поглед и застана да чака рейса. Мина и една жена, която почти щеше да се скара на този картон за нахалството му да стои точно там. Нещо отвътре ме стегна, възмути се и реши да направи нещо. Нещо много просто – наведох се и сложих картона обратно в кошчето. И мъжът и жената и всички на спирката ме погледнаха, но в погледите им се четеше ужас. Сякаш ги чувах: “Боже, луда!”, “Че за това си има Чистота”, “Тази за каква се мисли?!” и “Да не би да променяш нещо?!…Но нито един от тях не си даваше сметка за едно малко и просто нещо – че така наистина се променят нещата!

Искам българите да знаят това. Ако съм министър по европейските въпроси за един ден не искам да съм “Господин за един ден”! И понеже времето е наистина ограничено, бих искала да направя нещо изключително важно, така трудно, но в същото време и така лесно.

Искам всички граждани на България да разберат, че ние ще се присъединим към обединена Европа, едва тогава когато разберат, че те са тези, които правят присъединяването. То е нещо, което трябва да се случи първо във всеки един от нас. Че трябва да сме граждани на Европа по душа, защото иначе нито Договорът за присъединяване, който ще подпишем през април, нито “2007” ще ни направят повече такива. А да си гражданин на Европа не се изчерпва с по-голямата пазарска чанта, по-лъскавата кола, по хубавата къща. За да си гражданин на Европа трябва да знаеш, не само правата, но и задълженията си, които не са малко и не са незначителни. Всеки един от нас трябва да знае, че носи отговорност, не само за това, което се случва в неговата собствена къща, а и какво около нея, в собствения му град, в обществото. Защото ако веднъж се наведем, за да почистим, ще разберем, че не е лесно само да почистим средата, но трябва да го направим и вътре в нас. Не се иска нещо гениално, за да бъдеш добър гражданин. Прости, но важни неща, като това да изчистиш пред блока, да кажеш “Добро утро!” на съседа в асансьора, да упражниш правото си на вот. Количественото натрупване води до качествено такова, рано или късно става. А за да е рано, трябва да го правим, непрекъснато.

Може би поради това, че 11 години от живота ми изминаха в училище, а още четири посветих на възпитанието, обучението и образованието в моето следване по Педагогика, мисля, че те са от изключителна важност, както за личността, така и за обществото, в което тя се реализира. Смятам, че отговорността на хората се възпитава, самочувствието да бъдеш гражданин също. Поради това, ако бъда министър по европейските въпроси за един ден, ще избера да работя с децата и младежите, които ще встъпят в зрелия живот като граждани на Обединена Европа. Децата са и тези, които винаги са жадни за знания и търсят отговори за всичко. Искам да знаят, че техните връстници в Европа, а и навсякъде по света, са колкото различни, толкова и същите като тях, и че разликата се крие в това какво те самите ще направят – както за живота си, така и за обществото като цяло. Дадем ли в ръцете им силата на познанието, ценностите на Европа и така необходимото Европейско съзнание, можем да сме сигурни, че България ще е равностоен партньор в Европейския съюз.

Не казвам, че е лесно. Дори в страните-членки на ЕС се говори за крехкостта, че дори и неизградеността на Европейското съзнание. Но какво по-хубаво от това днешните ученици не само да бъдат граждани на Европа, на да учат на това връстниците си от другите-страни членки.

Размишлявах и върху това, коя дата би била най-подходяща, за да може посланието ми като министър по европейските въпроси да достигне до всички към които е отправено. Денят на Европа е 9 май, но аз по-скоро бих избрала 24ти май. Заедно с 3 март, те са двата най-български празника, а и тези, които всеки българин безусловно приема и отбелязва, ако не външно, то вътре в душата си. Затова, в деня, в който честваме паметта на светите братя, дали ни славянската писменост, аз бих напомнила на всички, че това е нашият принос, с който трябва да се гордеем. Но той не само ни присъединява към общото културно наследство на Европа. Искам в този ден всеки от нас да се замисли с какво той лично би допринесъл. Има една такава, стара песен, любима на много хора:
“Ако си дал,
ако си дал,
ако си дал от себе си,
не си живял,
не си живял напразно!”

Какво по-мотивиращо от това?! А децата биха го чули най-добре, сигурна съм. Някои от тях го знаят, но на други им трябва съвсем мъничко, за да го разберат. На 24 май, като министър по европейските въпроси бих направила точно това – ще се обърна към бъдещите европейски граждани с молба да не забравят, че не някой друг, а те градят света, в който живеят. 130 години след Петко Славейков искам да можем да кажем –
СМЕ народ! И знаем, можем, и щеме, да работим за себе си със време.
________________________________________________________

Та така. Бих се радвала, ако някой каже какво мисли. Макар че, за мен лично от разстоянието на времето (все пак писано е преди три години) мога да кажа, че е ужасно, ама ужасно наивно! За съжаление.

4 responses to “„България в ЕС“ – да си кажа и аз.

  1. абе .. дано не ми се обидиш нещо, ама…

    то и преди три години си беше наивно, Мис Прима 😀

    за съжаление

  2. Явно е момента и да направя уточнение:
    Смятам, че е наивността не идва от заложените в него идеи – и днес заставам зад тях, и не мърдам и на йота! Наивността идва от това, че съм мислела, че в някакво обозримо бъдеще конете ще си махнат капаците и ще станат хора!

    Пък ти преди три години да не би да си го чел някъде бре Батпеп?🙂

  3. е как бре, ти по какъв начин мислиш, че стана Примата на БРМ :-О

    за наивността и съжалението – хубаво е, че Ние живеем по европейски правила. и ще направим Всичко по силите си и децата ни живеят според тях.

    и да се Надяваме, че все Някога ние ще бъдем мнозинството. знам, че няма да съм жив да го видя, но дано поне децата ни доживеят..

  4. Пиппи просто е идеалистка (виж горния постинг), а не наивна🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s