Хиподилски избори

В същност за Хиподил тук няма да се говори. Ще пиша до толкова, до колкото ще цитирам началото на една тяхна песен, съвсем подходяща и онагледяваща що за хора сме и как лъсваме като такива от време на време, точно като в случая с изборте. Та:
Идат като овци,
бегат като овци.
Що е то?
Овци!

Е те това сме си! Много се пищя как след първия тур народа стоял до 4-5 часа сутринта, за да си предава протоколите и как нечовешки са били третирани всички тези изборни пчелички.
Минаха няколко дена от изборите. Отлежаха ми спомените. Щеше ми се тук да направя една равносметка какви хора сме въз основа на това, как се държим в по-екстремни ситуации. И за база на това си разсъждение ще взема онази „представителна извадка” от хора, които участват в изборни комисии. Един от тях съм и аз. Вече 7-ма година ходя по тези избори и на какво ли не се нагледах. Най-вече на овце. Може даже да съм прихванала и аз.
Нека ви разкажа какво се случва когато секцията хлопне кепенците в 7 ч. и преброи вашите гласове. За дзен пътя на вашия глас така да се каже.
На броенето на бюлетини няма да се спирам, защото не е интересно – хората в комисията сме като скачени съдове и никой няма интерес да стане галимация с бройката, пликовете и печатите, защото иначе няма да си тръгне бързо и даже ще осъмне в броене на гласове и чудене какво да се прави с неизлизащата сметка.
Нo, трябва да бързате много! За което тук ви пречат един особен тип хора от комисията – припрянковците, които иначе цял ден не са се навъртали в стаята. През деня те непрекъснато пушат по един фас (х 2 часа на фас), ходят в къщи, за да сготвят или просто отиват нанякъде да си починат, че „Ей това висене тук много ме изморява!“. Понеже знам колко нерви ми струва последния път да поставя на мястото й една такава членка, този път реших да оставя припрянката да си прави каквото ще, а когато дойде време да се бърза я отрязах като морков, ааа ма ха!
На секундата след като преброим гласовете и попълним протоколите трябва да се обадим в общината, от където да дойдат да ни извозят с все урната. Целта е да стигнеш в общината възможно най-рано, да оставиш урната и изборните списъци и всичко останало, а с протокола да бъдеш извозен до мястото, където ще вземат резултатите от протокола ти и ще ги вкарат в крайния резултат – този път мястото беше НДК.
И тук идва първия етап на превръщането на човека в овца.
По правило колата за общината винаги се бави и ти чакаш и си гризеш ноктите от яд защо си свършил пръв, като всякаква преднина ти се изяжда в чакането на колата и пак ще те предредят от секциите в други училища. Чакайки с изборен протокол под мишница виждаш как и съседните секции приключват и започват да се редят. Само че полека лека обстановката се изнервя и липсата на ред прераства в тотален хаос. Всеки се опитва да предреди другарчето и само за 5 минути всичко заприличва на кокошарник, в който кокошките вместо яйца имат кашони с урни, които се опитват да изтъркалят по-напред, за да си уредят яйцето в първата кора. Тук таме в този хаос има мъже, които или мълчат стоически или заправят, че са петли, превръщат се и те в кокошки, закудкудякват по-страшно и от кокошките.
В този момент пристига превоза. Но вместо няколко коли се появява един бус, достатъчен за 2-3 урни. И понеже нали е хаос, задните започват да се пробват да минат първи. Настава крясък и олелия, бой. Все пак успяваш да устоиш и се намърдваш в полагащия ти се първи бус. Ескортиран от полицията стигаш до общината, където се отърваваш от воденичните камъни и освободен политваш към по-голям бус, с който откарват теб и партньора ти от секцията до НДК.
На път за предаване на протокола обстановката леко се освежава. Хората в буса започват да пускат малки шегички и започваш да се чувстваш сякаш си край лагерния огън. На това му се вика затишие пред буря. Защото сега кокошките са вълци, които се дебнат и с приближаването на целта, на всеки жилите се изопват, стойката се изправя, а мускулите са пружини под напрежение, готови да те изстрелят към целта.
Буса пристига. Тук искам да направя една малка ретроспекция. Ретроспекция: както казах и преди съм предлагала протоколи. Най-често ми се е случвало да е в някое квартално училище. Скачаш от превозното средство и се юрваш напред в училищния двор, за да изпревариш всички, защото ред няма. После полицаите започнаха да слагат зиг-загообразни заграждения. Ползата от това не беше голяма, защото така се получава тясен коридор, в който всички овце бързат да се натъпчат, притискайки почти до смърт предните редици. Като прибавиш студ, дъжд и сняг към това народа просто освирепява. Макар че, за да действа човек така както тези хора, трябва да си е освирепял по принцип, иначе просто ума не иска да ми го побере в кратунката. Не си спомням на кои точно избори беше, на една такава опашка един мъж се блъскаше ли блъскаше. Тръгна да ме изпреварва, заради което аз му направих забележка. Мноооооого неразумна постъпка драги ми Смехурко, много! В следващата секунда усетих как пръстите на това същество се впиха в гушата ми, започна да ме души и да ме натиска към земята. Съвсем не на шега се уплаших за телесния си интегритет! Развиках се за помощ и най-интересното беше, че хората, които бяха там, за да въвеждат ред нищо не направиха, а само стояха и се хилеха. Както и да е. Описвам това, за да стане ясно колко зле може да бъде ситуацията, наистина да е кошмарна. След като стигнеш до входа на училището получаваш номер и започваш да чакаш. Увълчените овце стискат номер 300, например, и непрекъснато се опитват да се набутат при извикването на номер 120! Полицаите в случая чинно вършейки си работа, отшиват нетърпеливите, но все пак това е една процедура крайно изнервяща и неприятна, защото всеки с номер между извикания и този, който се е опитал да се пререди се наостря и дебне, да не би някой да прехвръкне преди него. Защо бога ми тия хора не се научиха да си седят мирно и кротко и просто да чакат да ги извикат, вместо на всеки 2-3 минути да предизвикват скандали и олелии?! Край на ретроспекцията🙂
Този път автобусът се движеше към НДК. Лагерна обстановка отново.
Спираме и пак всички се юрваме вперьод. Но тъй като този път всичко е централизирано (както преди няколко години в зала Униврерсиада) пред пилоните са строени редици от репортери с камери. Към тичащите овце са насочени прожектори и в ефира се предават пряко сякаш бясните, разпенени и задъхани физиономии на лелки и чичковци, нямащи нищо човешко в погледа си. Следва отново блъскане и тъпчене. С разликата, че имаше скенери и рентгени. След тях се получава номер и се предполага, че бидейки в народния дворец на Културата ще се държиш Културно. Не обаче, хората с номерца се затичват по ескалатора и бързат към кошарата.
Все пак имах късмета да съм от първите. Седях си спокойно и четох вестник на първи ред в Зала 1, на топло и без да ме душат, имаше тоалетна и място за пушене. По едно време дори се разходих пред сцената, поглеждайки пълната зала, на която се поклоних припомняйки си детската мечта да стана балерина. Културна работа.
В това време процедурата продължаваше да тече: на един от изходите от залата полицаите бяха направили коридор, по който да се изнизват повиканите. А там тълпа! Отново вместо да си седи на мекото фотьойлче и да си почива, овца №1000 се суети и недоволства, защо викат едва овца №100 и се пазари да я пуснат по-рано защото е нервна. Полицаите, които въпреки униформата и те са хора, постоянно повтаряха на народа да си седи кротко и да си почива докато дойде време. Но никой не ги слушаше, важното е смут и олелия да има, да се навикаме хубаво на хора, които не познаваме и да се държим като луди псета.
Вярно е, че висях доста време, около 2-3 часа докато ми дойде реда, но всичко това беше в оптимално добри условия, стига да се абстрахираш от олелията на незадоволените овце. В 2.30 ч. си бях в леглото. Тия дето не са си свършили работата като хората и са овчинствали са си тръгнали по-късно. А след като не са били организирано заслужили са си висенето. Награда им е била топлата зала и меките столове, ама не са знаели как да се възползват, ами са се тъпкали до последно, хак им. Жалкото е, че никога няма да се отучат да бъдат овце и да го дават възпитано, кротко и по реда си.
Всички овце преминали препятствието, включително и аз (само че, за разлика от тях не си късах нервите) си взехме поука от историята – 32 лева. Добре че Карлсон ми каза на времето: „Спокойствие и само спокойствие!”

8 responses to “Хиподилски избори

  1. верно ли бе?!

    стига бе

    ти да не се ебаваш нещо:-/

  2. овце, какво да ги(ни) правиш😐

  3. Batprep за кое от всичко да се будалкам?😀

  4. че харесваш хиподил😀

  5. 😀 Ем, че иска ли питане?!🙂

  6. Те само маймуните, овцете и педалите не харесват „Хиподил“. Ти добре, че си се обозначил🙂

  7. Pingback: Страсти край урните: може ли да има шмекерии? « Патиланско царство

  8. Pingback: Капан за мишки | Патиланско царство

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s