Ще използвам за заглавие тази малка заемка и преработка от дядо Вазов, защото такава ми се видя Рила в неделя, когато се завърнах там след осемнадесет години.
И наистина, планината не съм я катерила от далечната 1990 г., когато бях на екскурзионно летуване. По ирония на съдбата се връщам след толкова много години почти по същото време. Помня, защото тогава, завършвайки няколкодневния преход в хижа Скакавица, вечерта гледахме репортажа от палежа на Партийния дом (било е на 27 ми август, като днес, а палежа беше на 26ти – точно когато минахме за завършек през езерата). Хората правеха и продължават да правят глупости след осемнадесет години, а Рила стои и им гледа сеира.
В неделя, няколко дена преди датата, се завърнах на Седемте рилски езера.
Станахме рано и в 7 ч. отпрашихме към посока Сапарева баня.
Нямам спомен как сме слезли някога от х. Скакавица. Днес обаче е повече от лесно. В планината, откъм Сапарева баня, се вие хубав двулентов път. Той подминава Скакавица и продължава нагоре чак до х. Пионерска. Нов асфалт, нови бордюри, пари. Ще ти се да слезеш с погнуса от колата при мисълта, каква сеч е била.
На х. Пионерска има толкова коли, че си мислиш, че се провежда околийски събор. Човек трудно намира къде да паркира. С пристигането те накацват едни нахални като гларуси младежи с джипове:“Превоз до Езерата?“ Не знам колко струваше, дори самата мисъл да се поинтересувам от това ми противееше.
Слязохме и затърсихме табелата за Седемте рилски езера. Оказа се на отрязан склон с табелки врътнати навътре, така че трябваше да се постараем, за да отпочнем пътя. Още след първия завой видяхме опразнено място насред гората и песента на резачките. Не отидох натам, надявах се да не се сблъскам с чудовището…
Пътеката беше прекрасна, зелена и малка, но свърши внезапно. Дори да не беше непрекъснато чуващият се шум от резачките, все някога щяхме да излезем на едно от най-кошмарните места в гората – мястото, където вече нямаше гора. Единствено дънера на дървото с указващите табели стърчеше самотно на поста си, сочещо пътя на хората със здрави обувки и раница на гърба. Уви, скоро няма да го има.
Шмугнахме се пак в гората, сред борове, по килима от изпопадалите им иглички. А миризмата! Удивителна е миризмата на борова гора и няма кой да я опише, трябва да я помиришете сами.
Изведнъж изскочихме на една голяма поляна, а отвъд нея се намираше чудовището, за което бях чувала, но не исках да виждам – лифта. Един от металните му стълбове стърчеше насреща ни, изпъчен гордо и напето, надсмивайки се над дърветата околовръст, над мен и хората. Балъци.
Това беше момента, в който се сетих за „Великата рилска пустиня“. Оказа се, че поляната е прорязана от прашен път, по който се зададе един джип. Занемяла извадих фотото. Щрак, такова чудо рядко се вижда, помислих си. И аха да прибера фотоапарата на пътя изникнаха още два джипа. Пушилка, прашилка…Рали „Париж-Дакар“ насред Рила, във финална пустинна фаза. Третият джип подмина. Беше с един шофьор и един единствен пътник, с който се изгледахме, той отмина и създаде малката пустинна буря след себе си.
Зачудих се дали, Рила може да стане някога пустиня? Дали е възможно на всички дървета и горски обитатели някога да „им бъде поискана оставката“ и да бъдат изпратени нанякъде, където да не пречат.
След няма и половин час настигнахме паркираните пред х. Седемте езера джипове, които обаче се стягаха за обратния път, защото други „куфари“ чакаха да бъдат извозени до горе срещу заплащане.
Ние емнахме към високото. И въпреки витошкия ми тренинг направо издъхнах по високата урва. Сякаш сърцето ми щеше да изскочи. А гледката от горе е невероятна – в ниското са хижите, палатките, конските кервани, над тях си ти и зъберите на планината. Но не си сам, не.
Под „пустиня“ Вазов е разбирал пусто място, безлюдно и самотно. Днес Рила може да се приближава към буквалното значение, но напълно е загубила смисъла на думата, който ѝ придава патриарха на литературата. Тук е всичко друго, освен пусто. Щъка народ, на талази. Семейства, двойки, компании, по джапанки, по сандали, прически и дамски чанти. А аз си мислех, че Черни връх е пренаселен! Тук хората са двойно повече. 
И не са сами, ностят боклуците си. Фасове, найлони, огризки. Събрах няколко фаса и една бутилка, но си дадох сметка, че ако продължа ме грози опасността да влача надолу няколко чувала с боклуци, пък аз тях (чувалите) не ги взех.
След изкачването изникнахме като гъби на едно огромно било и от там по равното, покрай поляната на дъновистите, право до Бъбрека. Красота и изхвърлени кренвирши, салам, кашкавал и сирене на купчинка. Рибки се плацикаха на сантиметри от брега, ние хапнахме по един сандвич и отново нагоре.
Минава се край най-дълбокото от седемте езера – Окото. Дълбоко е главозамайващите за мен 37.5 м пишеше на табелата. Според измерването извършено през 2005 г. обаче компютърът е показал 37.7 м. 
Едвам поели дъх отново тръгнахме нагоре, защото ни чакше и Сълзата и главозамайващата гледка отгоре. Пътя е стръмен и камънист, чукар. Аха се обърнеш назад към Окото ти се струва, че висиш на отвесна стена и ей сега ще се търкулнеш надолу. А може само на мен така да ми се е сторило, защото, както казва Емил, съм си „бъзличка“.
Не знам дали скалната площадка, до която стига човек носи определено име, но за мен си беше
Скалата със скалните пирамидки
Изкачваш се до нея изплезил език и със сетни сили добавяш на някоя от пирамидките и своето камъче. Някои до толкова са се вживели, че са си извадили маркер или тебешир, за да надпишат своето име. Отръсваш се леко от умората и си готов да се огледаш:
От ляво са Окото и Бъбрека, пред теб Близнака, Трилистника и Рибното езеро, което е леко жабурнясало, и Долното. Остава само да надникнеш зад дясното си рамо и да видиш най-восокото – Сълзата.
Който няма повече сили си опъва нещо, сяда и отваря пакетчето семки, което си влачи отдолу. Поне това правеха някои от хората там.
Ние обаче минахме покрай Сълзата и продължихме по пътя нагоре. Нямахме време за много, но пък беше приятно. След кратко изкачване оставихме човешката суетня зад гърбовете си и се изкачихме на билото и до Раздела. Няма как да го сбъркате – има си камбана за загубилите се. Е, връвчиците са ѝ скъсани и е чудно как ще звъниш, ако се загубиш, но нейсе. Надясно се отива към х. Иван Вазов. Това е една страхотна хижа на вълшебно място или поне такива са спомените ми. 
Дори и сега, само при гледката ми се разтупа сърцето, че и няколко сълзички търкулнах по хубавото време, когато бях на пипилотската възраст и търчах надолу към хижата. Сега умът ми препускаше натам бясно, към хижата и спомените, но уви телом закрачих наобратно, защото ни чакаше обратния път. Но ще се върна! Определено съм решила да направя една инспекция преди да станат двадесет години от предишният път.
Наопаки се върнахме с конските кервани. Взех си печат за книжката на 100-те обекта и направих снимки на трите плаката в х. Рилски езера. Много идейни и се чудя защо не се раздават на всеки на входа в НП Рила.
Та това е Рила откъм 7-те езера. Минаваш през гъста гора, борове, хвощови храсти и изгоряла от слънцето степ. Изкачваш се горе в облаците и се откъсваш от всичко земно и низко, захвърляш го в подножието на Великата рилска пустиня, засега.
Скоро лифта ще превозва и него.
