Божествени концерти

Още като разбрах, че билетите за Мадона са 100 пари, си казах, че този концерт само ще го слушам. Така реших, защото изходих от едно от най-невероятните си изживявания и сбъдната мечта: концерта на U2 в Рим в онзи жежък 23 юли 2005 година, който винаги ще помня.
Доколкото разбрах обаче, тук ще опашем концерта на мадоната с двукилометрови огради, разбирай да няма авантаджии в близост до музикалното събитие. Това ни се пробутва като европейска практика и наложено от съображения за сигурност. А дали е така. Дали докато тук посрещаме една мадона, в града на папите се прилагат същите мерки?!

През лятото на 2005та изкарах известно време в Рим и от плакатите разбрах, че на Стадио Олимпико няма да има сблъсък на Рома и Лацио, а музикално събитие, за което винаги съм мечтала. Да, обаче билетите бяха отдавна изкупени и на мен ми остана единствената възможност да слушам отвън.
Бях във Вечния град с родителите си, а понеже и те са фенове (Капитан Стария Чорап лично ме запали по U2то), бяхме решили да отидем в градинката до стадиона и да слушаме като по радиото, но на живо.
Дойде трепетно чакания ден. Палнахме колата и без никакви проблеми стигнахме до района на стадиона – нямаше никакво отцепено движение, никакви спряни автобуси (а Олимпико е разположен също на река и улици от двете й страни, а също и сред гора). Единствения проблем беше паркирането. С триста зора намерихме едно местенце на отсрещния бряг на р. Тевере. В момента в който мотора на колата спря, дочух

МУЗИКАТА, Гласът!

Краката ми ме понесоха към онова място там, огромните трибуни, пълни с десетки хиляди хора. Гората около стадиона не беше отцепена. Беше пълна с насядали хора, слушащи това, което има значение. Мирно и кротко.

Тримата седнахме на една ограда. Стадиона се извисяваше огромен пред нас, и въпреки височината на стените, отгоре ни се лееха песен след песен: I Still Haven’t Found What I’m Looking For, Sunday Bloody Sunday, Pride… Не може да се опише с думи това, което чувствах. Никога не съм вярвала, че ще чуя най-любимата си група на живо. А това, че не я виждах не значеше нищо. Стоях там сред боровата гора и ревях тихо, от щастие, потънала в истинска времева дупка. Всеки път като се сетя за това и аха реввам (емоционална съм си какво да правя).

От стадиона се чу началото на With or Without You (пуснете си записа от Милано за музикален фон. Аз имам от Рим, но си нямам You Tube), а аз зяпнала в светлините леещи се по ръба на стадиона се чудех на кой свят съм, когато баща ми викна:

- Пипи, бързо, бързо, бързо!!! Пускат!
- Как така пускат? Не е възможно!
- Пускат! Тичай!

Баща ми сграбчи майка ми за ръката и двамата се понесоха напред към входа. В движение избърсах очите си и видях десетките хора, втурнали се към единия вход, накъдето тичаха и родителите ми. Затичах след тях, като на сън, летях и всички летяха около мен.

На броени метри пред входа нагазихме в купчина събрани от охраната бутилки. Майка ми извика, беше загубила сандала си сред камарата. Вече бях пред нея и баща ми, погледнах отворения пред мен вход и се обърнах жално към тях, а баща ми с най-щастливата усмивка на лицето си извика:

- Влизай, ние ще те чакаме на оградата!!!

Обърнах се с най-свитото от мъка сърце, че те няма да успеят и в този момент видях как охраната отново започва да затваря вратите. Втурнах се като опълченец и почти плонжирах под ръцете на охранителите. Зад мен успяха да влязат още една двойка, а зад гърбовете им видях родителите си – ухилени и щастливи.

В следващия момент тълпата ме пое, минах през вход внушителен  почти като на Колизеума, изкачих се по едни стълби и в следващия момент бях там. На трибуната! В ляво сцената – толкова, толкова близко! Пред мен – море от хора, не знам колко са били сигурно стотина хиляди. И всички те с пълни гърла, щастливи и пеещи с Боно финала на песента:
- ОOOооо Оооооооо Ооооо – (тази сценка я имам на филмче, обаче нямам как да я кача тук)

Почувствах се толкова малка насред тая тълпа, а в същото време имах чувството, че този концерт е само заради мен и не можех да спра погледа си – сцената-тълпата-сцената-тълпата и аз насред тях! Там долу беше групата, която не се бях надявала да видя на живо. Само минута преди това бях на върха на щастието просто, защото ги чувам и мислех, че няма какво повече да искам. А сега виках с тия сто хиляди човека!

Оказа се, че охраната отворила вратите, за да се подготвят за края на концерта и тръгването на хората. Но при толкова народ отвън това си беше обречена кауза. U2 изпяха още три песни на бис и тогава вратите се отвориха, за да излеят всички тези хора на улицата. Открих родителите си на същото място – радостни, че съм могла да гледам концерта, а аз щастлива от видяното и тъжна едновременно, че те не можаха да бъдат с мен вътре.

Полиция и ограждения отново нямаше никъде. Тази вечер 100 хиляди човека си тръгнаха от този стадион по живо по здраво и единствено нахилени и тананикащи си в колите си. И тези от стадиона, и тези били само отвън.

Чудя се защо тук не изселиха цяла София, за да се изкупят всички билети и да няма авантаджии и сбъднати мечти.

Да налетиш на новата власт

Почти се успах за работа сутринта! Две минути преди крайния срок за ставане отворих очи с ужас в душата, че закъснявам. Скочих, набързо душ и гладене на риза и бегом към трамвая. Там ме посбутаха, както обикновено, и с радост слязох, за да поема по финалната права преди работа.

Пошляпвам покрай Военния клуб и, размишлявайки върху пукнатините му (мислех, че като за Кулата в Пиза, ще има обсъждания как да го спасят преди да му инжектират бетон, но не би) продължавам надолу по Раковски. До толкова се улисах в размисли, че минах покрай Финансите неусетно и тръгнах да пресичам Славянска. И точно тогава…нали съм добро дете, се огледах преди да пресека малката уличка. Поглеждам в дясно, че те колите от там идват и кой виждам?!

От централния вход на финансите съзирам да излиза позната ми физиономия, запътила се към един готов да тръгне ей сега джип. Поглеждам пак – ама това е Симеон Дянков! Новият ковчежник на държавата! Ама той гледа към мен! Не може да бъде!

Хваща се той за дръжката на вратата, но веднага я пуска и ми махва сърдечно и с цяла ръка. Ама не само това, ами и тръгва към мен!

„Не може да бъде – продължавам да не вярвам на очите си и почти се спирам – аз го познавам само от снимките, защо ще ми маха?! Ей сега ще каже как ме иска в екипа си! Хахахах. Ааааа! Ама този е без очила, сигурно не е министъра, а някой мой познат, който не разпознавам…Абе Дянков е! Те очилата не му ги виждам, защото са му без рамки – по-икономични са!”

Точно стигам до „икономични” и се обръщам наляво, за да не ме сгази нещо и виждам…
От другата страна на Раковски, по пешеходната се залетял не кой да е, а министъра на икономиката, енергетиката и туризма, самия Трайчо Трайков! Поглеждам пак към финансовия министър. Той все така се усмихва и лети към мен, ама се е запътил и по-надалеч. Тюх, не махал на мен, а на Трайков зад гърба ми! (баш като във филмите стана). Е, поне два министъра накуп видях, но не на две неща ами на цели четири работи министри – че финанси, пък икономика, енергетика и даже туризъм! Остана ми ей тая награда за днес. Може някога и на мен да ми махнат… ама друг път.

За сега можете поне да гласувате за тази случка в Свежо

Знам, знам

Да бе, покрих се нещо и зачезнах. Такава почивка не съм правила до сега. Човек може и да си помисли, че съм закрила блога, но не е така.

Само затворих една страница от живота си, хванах писалката и започнах с такъв ентусиазъм да пиша новата, че не ми остана време да пипна клавиатурата до сега.

Все пак дори на пипилотите понякога се налага да хванат за гората, да станат Пипилота Ментолка Льонеберска и да заживеят щастливо с нейните и патилата на Емил.

Точно това ми се случи и на мен, и покрай бели рокли, букети с цветя, наздравици и викове „горчиво“ не ми остана време да се разпиша тук.

След това самолета ни отнесе на едни прекрасни места, за които тепърва има да ви разказвам! Грешка, по-точно този път няма да съм аз. На пътешествието с мен и Емил дойде и един голям образ – Подуйчо Сухоречки, който е нащракал един куп снимки и разкази, които само чака да ми продиктува. Ето го и него:

Та когато той си посъбере разхвърляните мисли, а аз си сплета разпиляните от вятъра плитки ще ви понапишем малко повечко.

Засега само искам да ви пожелая  да сте щастливи!

Назад към корените, назад към машинописа!

В неделя ходихме с Емил по важни дела. Но не свършихме много работа. Седнахме да пийнем биричка и както се заговорихме се сетихме за „Железния светилник”. Заприпомняхме си сцени от цялата тетралогия. И се сетихме за онзи момент, когато в работилницата донесоха първите пресовани листове метал, готови само за шамповане и продаване на съдове и тави. И изведнъж индустриализацията нахлу в живота на преспанци.

Изпихме бирите и тръгнахме към пазара, женския, че искахме да купим туй-онуй. А там привечер идват някакви хора, боклукчари и клошари и други такива, става един импровизиран бълха пазар, на който можеш да намериш дезодорант от 80те, радио от 60те, че дори и Атарита. Сигурно си спомняте моята т.нар. кофайлърска поема. Та като минавахме покрай наредените на земята предмети се позаглеждах. Почти излезли на ул. Екзарх Йосиф минахме покрай две опразнени от зеленчуци сергии, завладяни от двама алъш-веришчии. И там на металната сергия стоеше…тя…
Пишеща машина, черна, с бели букви, Olympia, старовремска!

Винаги съм си мечтала да имам старовремска пишеща машина. Добре де, поне от времето когато ходех с мама в работа й и траках по клавишите на електрическата й Марица, далеч преди да знам как да пиша. А касата в кулинарния магазин на Славейков толкова ми приличаше на пишеща машина, че само за да я гледам преглъщах гадната миризма на виенския шницел, продаван там.

- Емилеееее, това е истинска, старовремска пишеща машина! Олимпия! Аз не ги разбирам, но съм чувала за тези! Хайде да питаме колко струва!
- Е, за какво ни е? Сигурно е разбрицана и не пише – подминахме, но аз продължих с „Колко е истинска и черна и с тези букви…” и Емил каза – Добре де, защо не питахме колко струва? Хайде да се върнем.
Зад двата щанда стояха двама авери, черни и брадясали до толкова, че не знаеш цигани ли са или само не са се къпали.

- Колко я даваш шефе?
- Триесе ле’а.
- Еее – казахме двамата и се врътнахме да си ходим, разочаровани, че чичака знае цената на вещта.
- Чакай бе, братчет! Ела да я видиш. – хвана Емил под ръка и го завлачи към машината – Виж я, по-стара е от мен!
- Ааа да бе! – Емил започна да натиска клавишите, които за наша изненада се подчиниха. – Буквите са й от след правописната реформа. Не е по-стара от теб. – Тръгнахме да си ходим пак, когато чичото пак ни спря с викове:
- Добре де, кàжи колко даваш?
- Емиииииии – запъна се Емил, аз го гледах изпитателно, опитвайки се да му внуша числото 8, не знам защо ми изглеждаше добро начало за пазарене, докато той не каза - 10 лева мога да ти дам!
- Ееее, 15! – Бутилчица бляскаше в очите му. Тогава и аз да не остана по-назад, се нахилих:
- 12!
- 13 и си стискаме ръцете!
- Дадено!

Като в унес се озовахме с плетена от найлон чанта – бонус към машината и самата нея, на път за вкъщи. Там вече сложихме новата придобивка на масата и я заразглеждахме като „индианци – пишеща машина“ или по-скоро като космонавти от 3050 година – днешен лаптоп.

Планът е да си я почистим хубаво от пархоляка, да й сменим лентата и просто да си я имаме, пък и защо да не тракаме от време на време на нея. Стоейки си кротко на мястото ни се подхилква с белите си букви и ни предизвиква да сложим белия лист, да завъртим, търррррът-търррррът и да заудряме по клавишите. Мисълта че ще напечаташ нещо, което да не може да се прочете ей така от интернет, нещо аналогово и лично свое е много хубава. Чудно нещо, някога писателите са я имали за върхова технология и улеснение в писането, а сега?

Огледахме машината, но има само един скромен сериен номер и не знаем кога е произведена. След кратко проучване в нета се оказа, че за Olympia Progress почти няма информация. Олимпия е немската марка поела линията за пишещи машини на AEG някъде в средата на 30те години на миналия век. Тъй като липсват двете букви, премахнати по време на правописната реформа от 1945та, сигурно е произведена след това. От друга страна, ако е направена за целия славянския свят може и да е от по-рано, но не знам как е изглеждала руската азбука след правописната им реформа, която май се е състояла през 1917 г. Дали не знаете нещо повече за това чудо?

На вратата дръжката, дръжката!

Представете си драги патиланци, че ви се счупи някоя брава из къщи. Взира се във вас жално вратата, увесила дръжка, глътнала език и поради това зееща насреща ви, позволявайки на всичкото топло да излиза от стаята в зимните дни.
Това ни се случи на нас и решихме да вземем мерки, да развеселим вратата и да си стоплим душиците.

Отиваме в събота в Емил за брава в кварталния железарски магазин. Поискахме си най-обикновена, осемсантиметрова – дето разстоянието между бравата и ключа е толкова. Носи продавачката и показва – механизъм за отвътре, а отделно – дръжка с поставка или както там се казва.

Прибрахме се радостни и доволни, че вратата най-сетне ще започне да се затваря. Оказа се че новата брава е малко по-различна от старата и трябваше да се дупчат нови дупки, ама нищо. Стисна здраво Емил бормашината и бръм-бръм, проби две дупки. Докато той се занимава с тези мъжки работи (защото аз до бормашина не ща да припарвам) аз започнах да приготвям вечеря. И го чувам по едно време засумтя нещо, замърмори, чува се борба…Търча да видя какво става, че съм любопитка, а Емил ме въвежда в ситуацията:

- Защо не са го направили с проста рапидка (нещо под което аз разбирам винтче, такова остричко)?! Какъв е тоя смотан болт?!
Оказва се, че вместо с по две винтчета да се монтира това металното, дето крепи дръжката, нашата нова брава има два дълги болта, които трябва да се пъхнат от едната страна. От другата ги чакат две неща, прилични на малки гилзички с резба отвътре, където двата винта да свършат пътешествието си през вратата. И Емил крепи гилзата от едната страна на вратата, а от другата опитва да напасне винта. Обаче, той не ще и не ще.
- Добре де, я дай да видя и аз! – Ръчкам, ама не става. – Ще ги извадя.
- Вади ги, не може да се уцелят!

Вадя аз с мисълта да направя суха тренировка в извънвратното пространство. Въртя, въртя, но не! Поглеждам едната резба, поглеждам другата. Понамествам ги и си викам: „Ей сега ги вкарах!”, но не се предава гадината! Пробва и Емил докато не решихме, че просто не са създадени едно за друго.

- Лелееее тая в магазина утре какво ще я направя! Как може да продават такива боклуци! Продупчихме вратата! Сега съвсем зле положението!
Зле не зле, бутнахме от старата дръжка каквото беше останало и преживяхме до другия ден. Тогава обаче ни дръпнаха кепенците под носа и казаха да ходим в понеделник.

Стегнал се Емил в понеделник, подготвил се за разправия. Отива в магазина;
- Не пасват!
- Е как така?! – хванала продавачката двете части и занапъвала, ама не. – Момент малко – и потънала в склада, от където се върнала с кашонче пълно със същите дръжки. Тук е момента да спомена, че тия дръжки имат прикачена към себе си бележка за европейски стандарт за качество, демек съвсем спокойно може да си я поръча и някой в Испания или Финландия без да мисли, дали ще е дефектна.

Та в кашона се мъдрели още 9 дръжки като нашата. Извадила продавачката една с прилежащите й винтове. Боц…тц! Не влиза ни един от наличните два винта. Вади втора дръжка и втори чифт винтове, боц-а и тоя път ударил на камък. Каква била изненадата на продавачката при третото несъответствие просто не можете да си представите. Към шестата дръжка ръцете вече й треперели, бузите аленеели и не знаела ума и дума. При вида й Емил се съжалил и забравил всякакви намерения за скандал. До толкова изпитал съчувствие, че след осмата предложил той да пробва последния, девети чифт, въпреки, че резултата съвсем не бил в полза на оптимизма.
И о, чудо!!! Последните два болта с плавно завъртане потънали в глизичките си! От 20 болта, само един чифт ставал!!! А продавачката, точно преди да припадне от срам, подарила на Емил още два болта и гилзи (от тези които се продават самостоятелно и не произведени от същата фирма), ей така за всеки случай, че то не се знае. А той се успокоил, че не е собственик на нов хотел от Холандия, решил за по-евтинджос да купи стотина брави от нашенско със сертификат за европейско качество…

Ако ви е станало смешно, дайте един глас в Свежо