„Писател под наем“

Покрай честванията на разни важни дати попаднах на една статия за книгата на Тодор Живков: „Тодор Живков – срещу някои лъжи“. Стана ми любопитно, че Живков е написал книга през периода, в който вече не беше „шеф“. Само че, със зачитането в статията установих, че нещата не са такива каквито изглеждат. За автор наистина е посочен бившият държавен глава и в справките за книгата в нета не пише друго име. Но от самата статия става ясно, че пръст в тази творба има и един журналист – Невена Шевалиева.

Това някак си плачеше да ви разкажа за последната книга, която прочетох – „Писател под наем“, на ново-новеничкото издателство Библиоскоп.

Сюжетът накратко – млад човек, белгиец по произход, с литературни заложби, но и неизвестен и без връзки, решава да пробва късмета си в литературната сфера. И то не къде да е, а на широкия френски книжен пазар. Но се оказва, че нещата хич не са такива каквито изглеждат и не винаги (да не кажем почти никога) се издават талантливите писатели. На практика те биват привлечени за това да направят книгите на други, ИЗВЕСТНИ хора, интересни, четивни и най-вече – продаваеми.
Нашият герой се присъединява към нещо, което тук не е широко известно като понятие, но започва да си проправя път, а на запад си е практика – армията на литературните роби.
Това са хората обречени да останат в сянката, колкото и добре да владеят перото, хората, който ще шлайфат в кабинетите си прости камъни докато те станат диаманти.

А камъните?!

Чели ли сте „автобиографиите“ на Азис, на Силви Вартан, или Жак Ширак? Или на престъпници на подсъдимата скамейка като О Джей Симпсън? Мислите ли, че имат време да напишат дебелите си книжки? А вярвате ли, че имат писателски качества?

Въпреки, че са се подписали под издадените си томове, на средностатистическия, интелигентен читател може да му е ясно, а може пък и да не е, че отговорите на тези въпроси до един са „НЕ“. Истината е, че зад тези приковаващи вниманието книги с известни автори стои един мъничък литературен роб, понякога двама или цял отбор, които поемат смешните размисли на едни мислещи се за велики хора и ги привеждат в един наистина качествен продукт… и най-важното – продаваем.

Книгата, за която искам да ви разкажа е подписана от… Аноним. Авторът не е искал да се подпише под това, което е написал, но не защото не е истина написаното, а защото както и в случая с книгата на Живков става въпрос за една машина за пари, която гледа да стои в сянка. А понеже сме малка страна и малък пазар, по-често разбираме, че на автора е било помогнато (на Живков е помагала г-жа Шевалиева, на Азис – Ваня Щерева, за която лично аз се чудя, кой ѝ помага ). Но това не стои така на големите пазари, където се разиграват и големите пари. От разказа на Аноним ще откриете, че от книгите, които излизат годишно на френския книжен пазар само двадесет процента (20 %), са истински автентични книги и това, което четете е написано действително от човека, който е посочен като автор. Останалите осемдесет процента, са това, за което се разказва в книгата.

В „Писател под наем“ Аноним разказва живота си накратко, но и богато. Описва попадането си в книгоиздателската мелачка. Среща ни с някои от клиентите си, които за мое учудване далеч не са само известните и богатите. Ще разберете кой иска да пише книги, кой жъне успехи от „своите“ произведения и дали е тъжно да си литературен роб, когато все пак си осребрил робството си.

Ще цитирам още веднъж статията за Живков:

„В кратка биографична справка, подписана лично от Шевалиева, журналистката разказва как през 1992 година е била потърсена лично от Тодор Живков, който й предложил да работи за него като консултант, редактор и сътрудник. След като написва последната дума на Тато през 1995 година, приключва съвместната си работа с него.“

Ако не знаете – това е т.нар. литературно робство, това представлява литературния роб, ghostwriter или nègre littéraire – както виждате професия съществуваща по света и у нас. Но цитата показва, само положителната страна на работата, защото тя, в повечето случаи, далеч не е толкова лека.
Писателите под наем вършат невъобразими неща, за да можем ние – читателите да получаваме това което искаме, а във времената на Биг Брадър масовият читател иска мемоарите на Джони Деп в деня в който излиза „Карибски пирати n“ или изповедта на онзи американец, който е отвлякъл и изнасилвал момиче в продължение на 20-30 години и да ги чете в дивана докато слуша по новините каква присъда е била произнесена днес.

„Писател под наем“ е една интригуваща книга, която се чете на един дъх, хваща те за гърлото и те кара да се замислиш за качеството и цената, на книгите, към които посягаш, финансовите и морални. Весела, но по-често тъжна книга, може би защото просто такъв е живота.

Ако ви се прииска да прочетете „Писател под наем“, можете да я намерите тук, тук и в книжарниците около вас.

Пластични работи

Загубих се тия дни, признавам. Подхвана ме под ръка циганското лято и ме отнесе.
С него и Емил ходихме на гости на едни приятели. Пък те си имат детенце – една голяма малка сладурка. А  при такива симпатични създания не се ходи без подарък – взехме едно блокче и едни пастели и хоп на гостито. Мъничето се израдва много и започна да рисува, пък в замяна извади едни страхотни пластелини. А те – искрящи цветове, окото радват, меки и нецапащи ръцете. Сетих се като бях малка какъв беше пластелина, който ми купуваше майка ми – нищо общо с тая красота сега. Навремето, ако човек смесеше два цвята се получаваше невъобразимо ужасен нещо между кафяво и лилаво…

Както и да е де. Загледах се какво пише на тоя съвременен пластелин, от какво е направен, че не оставя лепкаво по ръцете. Зачитам и какво виждам?:
„ПЛАСТИЛИН“
ама написано така, „пластИлин“. Бре! От кога така се пише. Зарових в черепната кутия и не можах да се сетя друго освен, че пластелин открай време се пише с „е“ – пластЕлин. Сетих се и как преди време в едно телевизионно предаване един баща се беше оплакал, че второкласника му се върнал от училище с двойка по диктовка. „Представяте ли си, – вайкаше се той – тая госпожа е поправила „пластелин“ на „пластилин“ и е задраскала още куп вярни думи в диктовката на детето ми“. Искрено се възмутих тогава какви хора стават учители вече. Само дето надписа на тая кутия сега ме хвърли в оркестъра. Възможно ли е да греша и да съм забравила нещо елементарно, учено в училище?!

Прибрахме се вкъщи. От вратата погледнах какво може да ме убеди в правотата ми. Чакаше ме правописния и правоговорен речник за 2-3 клас, по който съм учила като малка. Сещате ли се за него? Отварям там и:

пластелин!
Права съм значи!!! Речника е от 1985та година. Хубави времена бяха и БАН разполагаше винаги с единно становище по такива въпроси, за това в речника няма дублетна форма „пластилин“. Доволна се успокоих, че не ми е изпила чавка мозъка. Отворих обаче и гугъла и се оказа, че се появяват много повече резултати на грешното според мен, отколкото правилното. В един форум даже се караха на една майка, че пишела думата с „е“.
Добре, рекох си, тогава ще отворя най-новия правописен речник, който имам – подарих преди време на Емил изданието на Хейзел от 2002 г. Изготвен от БАН, разбира се. Още след като го купих се разочаровах, защото в правописните правила в началото на речника изобилстваше от нововъведени изключения. Отварям сега и почвам да търся. И излиза:

А! Не може да бъде, трябва поне да са дублетни! Не! За мой ужас единственото правилно е с „и“!!!
След още ровене установих, че „пластилин“ се пише така на руски… и на съвременен български…Аз причина да минем към руски правопис не виждам. За това си мисля, че в БАН вече съвсем са я подкарали през просото в осъвременяването на езика. Не виждам никаква логика, защо едно нещо трябва да сменя правописа си, освен масовата неграмотност! Настръхвам като си помисля, че ако се следва тази логика, в следващото издание на речника по същата причина ще имаме „пИпИруда“ и „пИчелиш“ – просто защото всички така казват!
Освен това си мисля, че ще пострадат и „скулптор“ и „скулптура“ – защо едното да е с „о“, а другото с „у“, защо да се мъчим, а?

П.П. Лека им пръст на „Пластелинчетата“

„Експертиза“

Нищо политическо няма да последва в това кратко разсъждение. Само искам да отбележа, че почти всяка власт си има любим набор от неразбираеми за народа думи. Имаме си бенефициенти, реимбурсации, кохезии и още какво ли не в езика, въведени там, поради нежелание електората да разбере какво казва политика или поради неграмотност на експертите, пишещи словата му.

Като гледам, се очертава на ГЕРБ любимата дума да бъде „експертиза“. И на Бойко Борисов и на Цветан Цветанов само тя им е в устата! Този трябвало да има нужната експертиза, онзи да бил натрупал експертиза в областта на…

Сега, аз чужди езици съм учила, а претендирам и нашия език да поназнайвам. Та ми се струва, че:

- „експертиза“ на български се е наложила със смисъла на нещо, което е оценка/професионално заключение от специалист. А като народен човек, най-често се сещам за медицинската експертиза, ако някой е зле, или съдебна експертиза, в случай, че някой е сгазил лука.
- „expertise“ на английски по принцип ще рече професионално познание или умение в дадена област.

Та стигам до заключението, че някой, като пише и брише речи, не си отваря речника и преписва дочути думи сменяйки латиницата с кирилица. Само дето така изкарва ексепертите, на които ще се гласува доверие в следващите четири години, носители на съдебни и медицински експертизи, а не притежатели на професионални знания, умения и качества. Мда.

Четенето на път

Имам един въпрос, чийто отговор живо ме вълнува:

Пробвате ли се да четете в градския транспорт? И по-точно -

Пречи ли ви се да четете в него?

Аз, например, нямам много време за четене вкъщи и, за това го правя най-често на път за някъде. И тогава имам чувството, че хората като видят човек с книга и обезумяват! Или пък четящите се превръщат в магнити за олигофрени…

Когато отворя книга в рейса всякакви баби с торби, чичовци с бохчи, работници, влачещи тръби и темп подобни, започват да се блъскат в мен и всячески да ми пречат да прехвърля и една страница.

Веднъж ми се случи една двойка -  леля и чичо – да ме настъпват и бутат в полупразен трамвай две спирки. На третата им направих забележка да не се бутат, а крясъците, които получих в отговор бяха:

„Бе на тебеее градския транспорт да не ти е библиотека!”

Не проумявам какво е това озлобление, което се появява у хората, когато видят човек с книга в ръка. Ревност ли е, презрение ли е, що ли?

Може ли да избираш кого да дискриминираш?

Комай не остана блогър който да не разбра за бурята в чаша вода относно политическата коректност, расизма и дискриминацията. Тръгна се от много хубавото заключение на Антония, отговора на Размисли по въпроса, ре-контрата на Никодил и кратката добавка от Петя.

По същото това време аз си дочитах стария брой на The Economist (има го онлайн, но като ми попадне реалния обичам да си го чета със седмици и да ми шумка приятно в ръцете) и се спрях на една много интересна статия и конкретна случка от американско. И макар и не точно свързано с думите, с които обличаме нещата случката пак ме върна на размишления относно горния спор.

Става въпрос за едно много спорно дело, гледащо се в момента от върховния съд на САЩ – Ричи срещу ДиСтефано. Всичко започва през 2003 г. в Ню Хейвън, щата Кънектикът. Решила местната пожарна там да направи изпит за повишение, имало 15 нови места за капитани и лейтенанти.

В деня на изпита се явили 118 човека, като 27 от тях били негри. Попълнили си те тестовете и зачакали резултатите. За изготвянето на този тест градската управа била наела консултант, който да го направи така, че да бъде избегната възможността от дискриминационно обвинение от страна на неиздържалите го.

И какво се оказало след всички тези приготовления?! Сред издържалите теста нямало нито един черен, който да бил изкарал достатъчно точки, за да бъде разгледан наравно с другите и евентуално да бъде повишен. Консултанта посъветвал управата да одобри резултатите от теста и да повиши пожарникарите, издържали теста, независимо от цвета им, акó и да са бембени. Така де, то хубост на сила не става!

Но законите в демократична Америка са такива, че поставили градската управа пред интересната дилема:
- или да повишат 15 сред класиралите се (както посъветвал консултанта), но пък така да бъдат съдени от черните за дискриминация или
- да анулират изпита и да не повишат никой от изкаралите и така да бъдат съдени от изкаралите, пак за дискриминация…

И градската управа избрала – не повишила никой.

И кой кого съди сега?

Естествено неповишените, които също са доста интересна група: 18 човека, решили да поведат неравна битка –
бели, един латинос и един с дислексия (за тези, които случайно не знаят какво е – най-често срещаната е невъзможността да възприемаш писмен текст – виждаш буквите, но не можеш да ги събереш в дума, бъркане на една буква с друга и т.н.).
Последният – г-н Франк Ричи – се подготвял много сериозно за изпита, платил да му запишат лекциите на диктофон, за да може така да ги научи и какво ли още не. Не му стигнало това, а ми дори напуснал втората работа, която практикувал, само и само да се представи добре. В крайна сметка, с многото положен труд г-н Ричи се класирал 6-ти сред 77-те явили се за лейтенантския тест. И накрая…

Струва ми е напълно естествено да е ядосан.

Та групичката съди града начело с кмета за расова дискриминация.

Аз пък мисля да не философствам много.
Просто си се чудя що за общество е това и до къде я е докарало, щом се колебае и избира между това да дискриминира бели, латино-американци и дислектици накуп или черни. Дали след век няма да му се наложи на това общество да се извинява на първата група, както направи това в четвъртък, когато американският сенат се извини на „афро-американците” за робството.
За какво е нужно такова извинение и разните „политически коректни” думички когато за 50 години израстваш от сегрегация до избирането на черен президент! Защо си мисля, че наваксването на тая несправедливост започва да става за сметка на други хора. Струва ми се, че колкото повече се опитваш да регулираш със закони чисто човешки неща и да даваш предимство на едни пред други, уж за да няма сърдити, толкова повече ще ти се сърдят, ще те съдят и чисто и просто ще затъваш като пате в кълчища.

Добавка 30 юни 2009 г. – Вчера Върховният съд се е произнесъл по неочакван начин. Не мога да не призная, че съм доволна от развръзката!:
Обратно на развитието до момента и негативните резултати от обжалванията до момента, финалът е щастлив. Съдът е постановил с 5 срещу 4 гласа, че пожарникарите са станали жертва на обратна дискриминация и управата на Ню Хейвън не е имала достатъчно основания да отмени теста и да не повиши успелите! Повече четете в The Economist или където пожелаете из новините