Ода за бирата (белгийската)

Чревоугодник съм голям
и обичам аз да ям.
Но най-обичам жаждата да давя
и то с белгийска бира да го правя!

Та за това едно от нещата, които чаках с голям трепет, отивайки в Белгия, беше да пробвам и да се насладя на любимите ми бири.
След като се настаних в смрадливия хотел излязох на разходка, която завърши с вечеря на гръцката улица, която се намира точно до Гран Плас. Там е пълно с както бихме ги нарекли “дюнерджийници”, които понеже се държат от гърци предлагат пити, гироси и тем подобни огромни порции за ядене. Към това нещо аз си поръчах
Orval
Това е абатска бира и една от само седемте бири “Трапист” произвеждани не само в Белгия, но и в света (нашият свят, на другите планети не знам как стоят нещата). Шест от пивоварните са в Белгия и само една е в Холандия. Монасите, които я произвеждат принадлежат към ордена на цистерцианците.
Бирата е великолепна и сега разбирам, че каквото и да говоря за тази и другите бири, няма как да разберете за какво иде реч, ако не ги опитате. За това ще се огранича с по-технически данни. Алкохолността на Orval е скромна - 6.2%. Бутилката е много характерна, както и чашата й. С това се отличават почти вскички бири в Белгия - индивидуална чаша и бутилка.
На път реших да вляза в един от многото

Night Shop-ове.
Това са денонощните магазинчета, които са скъпички в сравнение с нормалните магазини. В почти 100% от случаите те са държани от мароканаското малцинството (мнозинство скоро?). Разгледах предлаганите бири и забелязах една, която не бях пила преди:

Trappist Rochefort
Тази бира пък има три варианта: Rochefort 6 (7.5% алк.); Rochefort 8 (9.2% алк.) и Rochefort 10 (11.3% алк.!!!). За мой късмет имаха само Rochefort 10, а пък аз не забелязах процентната алкохолност и зашляпах уморена към хотела с мисълта как ще си прибера и ще отворя духа от бутилката. Номерацията е останала от времената, когато етикетите не са били много на мода и само по номерата на капачките се разбирало какво се пие.
Стигнах бързо в хотела, защото в Брюксел всичко е близо и няма опасност да не стигнеш до там, за където си тръгнал. Първата ми работа естествено беше да си отворя бирата и, след като си съблякох якето се заех със задачата. За мое щастие Емил положи доста усилия и търпение да ме научи как да си отварям бирата когато наоколо го няма него или отварачка. Работата е в това, че ме учи да го правя със запалка, а аз като един страстен непушач запалки не си нося. “Хубаво, казах си аз, взех си ключовете, Емил може с тях, значи мога и аз”. Обаче не можах. Оказа се, че тази прелестна бира има много яка метална капачка, която реши да се пази девствена. Хванах хубаво гърлото, поставих ключа, обхванах го с ръка и аха ключа да се превърне в лоста на Архимед и ми се изплъзна от ръката. След още няколко такива опита пръстите ми почервеняха и започнах да не ги усещам. Чувствах се като маймуна пред буркан, която не знае как да отвинти капачката, за да напипа сладкото вътре. Напънах още веднъж и проклетията издаде едно съвсем скромно “Пссст” ( даже не “псссссст”). Накратко след още 10 минути пънене около шишето и то без да го счупя се докопах до съкровището на братята от Абатството Нотр Дам де Сен Реми, близо до Рошфор. И тези отчета, както и другите шест, произвеждащи трапистка бира, я произвеждат само с цел да си поддържат манастира и някоя и друга тяхна кауза. Водата за бирата се добива от кладенец в абатството, а 15те монаси пазят много строго тайната на бирите. Отпих глътка и за първи път открих бира, която да не харесам. Беше прекалено плътна за разбиранията ми, авкуса хем беше много характерен, хем имаше много силен аромат на спирт. Хммм, тогава забелязах алкохолното съдържание. Може да беше пък заради умората, не знам. Но наистина за първи път срещнах много силна и горчива бира…Знам ли, на вас пък може да ви хареса.
Сега превъртам малко напред, до следващата вечер, когато се срещнах с моите състуденти. А това стана на любимото ми място в Брюксел:

<a href=”
View Larger Map“>Pl. Place Saint-Géry
Намира се близо до Борсата, която е на Анспахлаан, срещу нея е страхотния ирландски пъб “О’Райлис”, а като го подминете по малката уличка с индийски ресторанти ще стигнете площада с доминиращата сграда на старата рибна борса, която сега е изложбена зала.
Това е нещо както четирите кьошета, като на всяко кьоше има по един бар със собствена атмосфера. Главните четири бара - Mapa Mundo (хубава музика от всички класички по малко), Zebra (реге музички, Mano Chao и такива), другото краля на нещо се казваше (електронна музика) и четвъртия съвсем не го помня - към рибната борса е и правят много хубаво мохито. И четирите се държат от един човек, който разработил мястото, а сега наолколо е пълно с още такива заведения и площада е просто великолепен за среща с приятели и пиене на бира! Та с колегите ми си направихме там един тур из заведенията. Лично джурнах по един
Chimay - отново любима трапистка бира. Тя е Червена (7%), Синя (9%), Бланш, бяла т.е. позната и като трипъл (8%). Бялата не съм я пила, а от дургите предпочитам синята, от която и си поръчах.
Tripel Westmalle - последната трапистка бира, която джурнах по време на престоя си. Проценти 9.5%, много приятно полепва по небцето и освен да викаш:”Ням, ням” след всяка глъдка просто няма какво друго да кажеш.
Duvel - винаги му бъркам ударението, но какво да се прави - тази бира означаваща на фламандски “дявол” така ме омагьосва, че от възхищение забравям как беше правилно. 8.5%, прозрачна и на пръв поглед лъжеща, че наподобява нашенска бира, просто поразява със страхотния вкус. Рекламата им от 2003 е просто убийствена и най-хубавата реклама на бира по мое мнение - уверете се сами (на tv spots изберете третата реклама отгоре надолу и Shhhhh!).

След толкова бирички, спомени и смешки с колегите беше време да тръгвам, че на сутринта трябваше да направя и туристическата обилколка с моята сестра. Един от колегите се запъти към Хавана - прилична дискотека в подножието на хълма, на който е издигната Съдебната палата. Единствената дискотека, в която поради нямане на място съм си позволявала да танцувам на маса! Палатата пък е прочута с това, че е предизвикала ожесточена съпротива при строежа й - унищожен е цял стар квартал на града за изграждането й, но както и НДК - пръканло се е нещо от обществено значение. През 2004 г. в деня на националния празник на Белгия и 60 години от влизането на американските войски в града имаше всенародни тържества, на които по улицата всички държавни служби представяха работата си. Полиси-то(на фламандски полиси за полиция звучи страхотно) бяха организирали спускане по въже от покрива на Палатата до площада пред нея. Чакаше се супер много но гледката над цял Брюксел си струваше, както и усещането да си видя крачката на ръба на 30меторова пропаст и последвалия ми боен вик:”Юпииииииииии”. Все още не съм скачала с бънджи или парашут, но и това си струваше. За награда получих и химикалка от полисито.
Погледнах мъгливият град от площада - в далечината светкаше обновения Атомиум. Ехххх, Брюкселееее!
Хайде, остана да ви разходя само дневно. А вие бързо към магазина, защото там продават Hoegaarden и Leffe Blonde/Brune и ми кажете какво мислите.

П.П. Забравих да разкажа за полодовите бири, които ще представляват интерес за дамите - черешова, малинова, прасковена…абе лимонади. Съдържанието на алкохол в тях е около 3% и пада даже до 2. Най-известни марки са Belle Vue и Timmermans. Препоръчвам на хората, които не обичат бира, а не препоръчвам на любителите.
 

Къде е това място?

Понеже, освен в Белгия, по празниците обиколих малко и из България, искам преди да ви представя “Ода за бирата” да ви дам една малка задачка-закачка. Преди време Боян беше показал как в Пловдив са изписали на латиница името на улицата, на която живее. Обаче следната табела, поне според мен, грабва палмата за транскрибни безумия, най-малкото до момента, когато някой друг неграмотник ще го надмине: 

 

“Цар Калоиан” е натам, “Кар Калоиан” натам или към “Кола наречена Калоиан”? (за да се чете “Калоян” следва да е написано “KaloYan”)

Както знаете награди не давам, но на похвали ще бъда щедра към този, който познае града, където е снимана табелата

Завръщане в Рая

Четири години. Четири години не съм се връщала в Брюксел. Този път в самолета си поисках място до прозореца. Нямах търпение да го зърна отгоре. Седях, чаках и си мислех.
В Брюксел изкарах година и, макар на фона на вселената една година да е нищо, за моя житейски път това си е много време. Пък и там разбрах много неща за себе си и хората около мен, срещнах много нови приятели, пораснах. Накратко Брюксел за мен беше казармата, от която се нуждае всяко момче, но я пропуска, а аз като момиче минах през нея.
Летейки си мислех за първия път когато кацнах в Брюксел. Дали ще бъде същото или ще е много променено. Кацайки очаквах на летището да ме чакат същите посрещачи, да се завърна по същия път и да си отида вкъщи. Точно вкъщи. Защото там го чувствам точно толкова вкъщи колкото и тук.
Та за Брюксел ще разкажа като за нещо познато, като завръщане, а не отиване там.
Кацнах. Беше много мрачно, не ме чакаше никой познат и сама трябваше да стигна до хотела, несимпатичен и  без капка домашен уют.
Като гледам на къде тръгва разказа ми, май първо ще ви разкажа смешно-горчиво-комичното от престоя ми там, пък рая ще го оставя за после.
Хотела, пак тоя хотел! Помните ли Киев? Отивам до хотела, резервацията за който намерих с триста зора, защото същата седмица в Брюксел се състоеше международното изложение за морска храна, което явно е едно от най-важните събития в града и хотелите са резервирани от незнам си кога си. Цената за нощувка беше майка си и баща си. Отивам на регистратурата. Хотела изглеждаше много добре. Аз реших, че ще изпробвам френския си.
- Бонжууур! - те там всичките понеже го казват много ентусиазирано и аз реших така.
Продължихме си разговора и регистрацията ми. Като свършихме рецепциониста ми вика да изчакам, че щял да ме придружи до стаята. И аз се зачудих сега това заради бакшиш ли ще ми го иска или проади френския ми - бидейки толкова лош, няма да успея да се справя с копчетата в асансьора.
В това време един мосю се качва в асансьора и аз, освободена от тролейчето ми, което беше поето от рецепциониста, се юрнах да се качвам. Обаче бях спряна. Да изчакам ми каза водача ми. Зачудих се, но зачаках. Дойде другия асаньор и се качихме, само че вместо да тръгнем нагоре, натисна копчето за -1ет. Хммм, странно, защто на -1 е само паркинга. И да, точно там слязохме. Рецепциониста хукна между колите с моя куфар и аз заподтичах след него. После тръгна по едни стълбички нагоре и излязохме на партер, където вече имаше мокет и приличаше на хотел, но вместо да се качим на асансьор, мъжа вдигна куфара ми и тръгна по едни тесни стълбички нагоре. Ама толкова тесни, че очаквах вече да ме настани в помещението, където чистачката си държи парцалите. Когато се озовахме на първата площадка с три врати, рецепциониста извади пластмасовата карта-ключ за стаята и пред мен се появи на пръв поглед сносна стая. Останах сама без да давам бакшиш. Каквъв бакшиш?! След тоя паркинг през който минахме само това оставаше.
Широка стая, странен стелаж, малко телевизорче, миризма на застоял въздух.
Града ме чакаше, за това бързо си измих лицето и юрнах на кратка разходка до Гран Плас/Гроте Маркт. Джурнах една бира (за бирата по-подробно после ще разказвам), разходих се и обратно да се наспя, че на другия ден работа ме чакаше.
Прибрах се с мисълта за хубав душ и отморяващ сън. Малко захабенка беше банята, ама баба ми да не се е къпала в златни вани, та да негодувам толкова. Отмих умората и посегнах да взема хавлията. Тук е момента да уточня, че предвид цената на хотела, реших, че е излишно да си взимам хавлия, защото то нали ще има чисто нови хавлии нарочно за мен. Посегнах към хавлията, която беше сгъната на четири. Как я подхванах не помня, но тя се разгърна на две и на ослепяващата й белота грейна най-черният, и дебел, и крив, и дълъг косъм от гъз на Земята! Уаааа, гадост и зараза! Отврат и безумие! С гнус оставих окосмената хавлия и така се възмутих, че чак след две минути изпълнени с потрес се сетих да се запитам как следва да се изсуша аз от банята. Подхванах да видя другите кърпи. Едната, която в невежеството си бях използвала за лицето беше ок, но продължих с инспекцията. Другата кърпа за лице беше прилежно сгъната, но в момента в който я разгърнах се оказа черна, черна, като да се е бърсала в нея нашенска деветокласничка, с несмъкат черен грим, нанасян с шпаклата. След тази гледка изобщо не посегнах към втората голяма хавлия.
Ами сега?!
Егасимуси и гадорията. Седях вир вода насред банята и се чудех какво да правя. Като спасител ми се яви кутия, пълна с кърпички. Започнах да ги дърпам една по една…докато накрая цялата се облепих в тях и заприличах на някаква целулозна мумия. Мамка му и късмета. Този път хич не ми се разправяше с рецепциите.
И така си легнах с надеждата следващия ден да бъде по-хубав и обезкосмен, да се срещна с колегите си от университета и да поркам от най-страхотните бири в света!!!

Изчезване

Съжалявам, че не съм писала скоро, защото имам толкова неща да напиша, но и толкова други неща да направя, че няма време за писане.
Това сега е само, за да кажа, че изчезвам в страната на пържените картофки, шоколада, уафълите, Пикльото и, разбира се, прекрасната белгийска бира.
Отивам по работа, но ще ми остане време да уважа поне 5-6 вида бири, да се видя с приятели и да избера на Мери Попинс поне една две пастички от ония, които й обещах.

За съжаление довечера ще изпусна Барса:Манчестър, обаче снощния мач беше достатъчен за седмицата… Както и коментара в студиото след мача:
- Какво ще кажеш за автогола?
- Е, Рийзе хубаво си го вкара - моля?! - … в своята врата - е, добре беше, че поясни!

Та хайде, като се върна в петък ще разправям

П.П. А и ще съм много благодарна, ако някой междувременно ме светне защо като копирам кода за Тухо и го пейстна тук, излиза така малоумно двойно? Ще има и награда - морална, че аз не си падам по материалностите

Перник - град на кукерите

Невъзможно е! Вече два дена, аха си затворя очите, и в главата ми започват да звънят звънци и чанове, и от всичките ми страни да ме заливат най-различни цветове.
Ефектен дефект от съботното ми посещение в Перник -

град на злото,

което явно се беше струпало тези почивни дни в Перник и чакаше да бъде напъдено от над 6000 кукера/бабугера, които дори си бяха набавили чуждестранно подкрепление в борбата със злите духове и поганци.

Кракът ми не беше стъпвал в Перник, макар да е на няма и тридесет минути от София (стига да няма задръствания). За мен това беше един от двата, заедно с Димитровград, изкуствено създадени в България големи града с умисъл за промишлен просперитет (това не е така и съм писала засрамено опровержение долу в коментарите). Минавайки покрай него съм виждала само много заводи и халета, и стелещ се над тях дим от високи комини. Така че и очакванията ми в съботния ден, малко или много, бяха предопределени от тази сборна картинка.

В Перник пристигнахме в 12 без 15 ч. и останахме до 6 ч. вечерта. Изобщо не усетих как сме изкарали толкова време на открито без да подвием крак. Е, въпреки че времето беше страхотно, приятно и слънчево, в края на деня усетихме, че пръстите на краката ни са позамръзнали, та трябваше да се омитаме.

Града беше залят от хора. Още с влизането започнахаме да забелязваме рейсове с пристигащи кукери, от всички посоки! На централния площад представянето беше започнало. По регламент на площада имаше жури, пред което за по 5-10 минути излизаха групите и пресъздаваха части от кукерските си обичаи, което беше оценявано съгласно регламента на 17-тия международен фестивал на маскарадните игри “Сурва”. Групите изчакваха реда си в улицата преди площада, където всеки репетираше преди чаканото цяла година представяне.

Да си кукер не е лесно, т.е. ако си оригинален кукер в моите представи, които включват животински кожи, рога, копита и каквото друго се сетите. След няколко подскока с тежките чанове, мъжете плувват в пот и миризмата на човешко в животински кожи наистина не е приятна. Тук е момента да спомена, че както традицията на патриархалното ни общество повелява,

кукер/бабугер може да бъде само и единствено мъж!
Дори жениските роли в сценките следва да бъдат изигравани от мъже. За съжаление традициите не са това, което бяха и в много вестници, по новините - навсякъде бяха снимани и интервюирани женски кукери.

Друг елемент развалящ леко вкуса на автентичност бяха маскарадните костюми тип “купени от супермаркета”, спайдърмени и лекари, женски персонажи облечени с електриковозелени и розови дрехи.

Имаше и много костюми състоящи се от дрехи от платнени лентички и огромни - 1-2-3 метрови маски - украсени с най-различни перушини. По тях тук таме се забелязваха кокоши глави, цели птици, че дори и зайци. Колоритна работа.
Една от най-впечатляващите части във всеки костюм бяха чановете. Песента им се поема от всяка фибра в тялото и оказва почти магическо въздействие върху публиката. Звуците така те оплитат, че изведнъж се оказваш стотина години назад във времето и от дън душа вярваш в нечовешкото естество и способностите на кукерите да гонят злото. Чановете на този човек тежат най-малко 60 килограма, което подложихме на проверка - тежат и повече според нас, а тези хора подскачат с тях.

Чуждестранното присъствие беше също налице. По принцип всяка година Перник е център на кукерски шествия, но на всяка четна фестивала става международен. Присъстваха македонци, словенци, черногорци, сардинци и ирландци - всички с характерните си маскарадни одежди и с много настроение. Словенските кукери приличаха на нашите, черногорците бяха в прежди, а ирландците от слама, никой не отказваше снимки и поздравления.
Наградените вече са обявени на страницата на фестивала. Едни от тях са много симпатичните и игриви кукери от с. Лесичово:

В заключение мога да кажа, че традицията е жива, кукери е имало, има и ще има, и тези малки момченца, които неуморно свиреха на тупана и подскачаха със своите чанове, дълго след като старите се бяха наиграли, са гаранцията за това.