Език мой, на какво си ти подложен?!

Като отпочнах за работа да говоря, казах си:
“Нека ги питам какво мислят за следното изречение:

“Ако по време на изпита Ви потрябват допълнителни листи, помолете квестора.”

Нещо нередно? Все по-често срещам думата “листи” вместо “ЛИСТОВЕ”. И за това държа да го напиша и кажа, за да съм сигурна за себе си, че си го знам (а и се надявам мнозинството от вас също да са на мнението ми)
1. лист - листОВЕ - хартия оформена в правоъгълник, на която да се пише.
2. лист - лисТА - зеленки неща, които поникват на пролет по клоните на дърветата и опадат по време на листопада (не лиситипада”). Понякога се наричат листи - в поезията за благозвучие.
3. листа - лисТИ - списък с имена на хора, цени и подобни - кандидатски листи, ценовите листи на услугите в различни фирми.
Поне така седяха нещата последния път когато разтворих правописния речник, издаден през 2003 г. Предстои издаването на нов. Искрено се надявам невежествто да не е довело до замяната на листОВЕ с неграмотната форма листи, брррррр!
Иначе в конкретния случай потърсих колегата, който беше написал думата така и се оказа, че всички освен мен са убедени в правилността на “хартиен лист” -> “хартиени листи”, майка плаче!
Хайде стига съм хабила листовете!

Как се напуска змиярник? - Практическо ръководство

В предходния пост Стойчо ми каза “цар си”, а аз възроптах, че искам да съм царица. По принцип в такива случаи винаги се сещам за умопомрачителното “студентка”, дето и в официални документи го праскат. Това наше обсъждане обаче ме върна назад във времето - преди малко по-малко от година.

Трудовия ми стаж е малък и като гледам сигурно ще трябва да работя до гроб в буквалния смисъл на думата и никога да не доживея до пенцеата. Но и никога не бих седяла на някое работно място без да получавам някакво удовлетворение от работата си - материално или морално. Първата си работа напуснах заради възнаграждението и всичко в онзи случай беше по каналния ред. Второто напускане обаче беше много интересно и обусловено от много фактори.
Но един фактор беше по слиен от всички:
Да работиш в змиярник е съсипващо!
Не знаете какво е змиярник?! Това е когато колегите ти, прякото ти шефче и неговия пряк шеф са жени.
Защо не кокошарник ли? Ами кокошките само се кълват от време на време и все има поне един петел да разведрява атмосферата и да спада напрежението покрай него. Обаче в змиярника има само пепелянки и усойници, а в най-лошия случай “пепуси” - хем пепелянки, хем усойници. Мдам. Пълно е с лицемерие, змиите се увиват в приятелски прегръдки и нарицателни като “слънчице”, “мило”, “съкровище”, а зад гърба си изплезват разцепения език и гледат да не си пилеят отровата, че то не се знае кога ще им притрябва да я боднат в някоя жертва.
Няма по-нездрава и съсипваща здравето среда. Всеки ден си виках:”Ох леле ще дойде лятото, а аз вместо на море ще трябва да замина на Наречен, да си лекувам нервите и стреса!”.
Та за мое добро реших да напускам. Набелязах си нова работа, явих си се на интервю и новия работодател - пекан - вика когато си уредите нещата на старото място Ви чакаме тук.
А междувременно нещата в змиярника се заразвиваха бързо. Явно е трудно дори за змии да живеят дълго заедно, защото накуп напуснаха няколко от тях. Отивам при моята пряка бос-ка.
- Моля, когато имаш малко време искам да поговорим.
За мое голямо учудване тя се нахили и каза:
- Какво и ти ли ще напускаш?
- Еми да.
Нахили се тя и излезе от стаята, а аз си мисля:”Егати кефа! Колко лесно мина!”. Тук е момента и да споделя, че на това място бях най-новия кадър и с най-малко стаж, но за сметка на това със старанието си бях поела досадната работата на старите кучета (опитните змии - ж.р.).
Развитието на нещата после беше смешно и ще попрескоча малко. Стигаме до момента, в който изведнъж се оказвам в една стая с моята бос-ка, нейната колега бос-ка и баш шефката - сами четирите. И си викам:
“Опаааа, тия са решили да ми спретнат другарски съд!”
Аз не съм конфликтна личност и не обичам сцените, за това казвам на шефката:
- Съжалявам, че така се е получило, исках да говоря първо с Вас, но виждам, че вече са Ви казали, че искам да напусна.
От там се започва едно съскане! Гледам ги тия напъни срещу мен и ми е жал. Усмихвам се и казвам само “съжалявам”. Повтарям си го това “съжалявам” като някаква мантра, защото вляза ли им в тона, значи да се отпочне едно обяснение, а не мисля, че го заслужават. По едно време получавам единствения смислен въпрос:
- Ти молбата за напускане до кой си я адресира?
- Съгласно закона орган по назначаване и мой работодател е “професора”*. Молба още не съм подала, защото от уважение към Вас реших първо да Ви уведомя и след това да си подам молбата си на “професор” Петрова.
Пряката ми боска беше със самочувствието на езиков експерт - приложен лингвист и от нямане какво да каже по въпроса на прескачането на светлата й личност възкликна възмутено:
- “Професора” е жена, ако не знаеш! Женски род!(съссссссс…)
- Знам, но “професор” идва от латински език, където женски род за тази дума няма и съответно такова нещо като “професорка” не съществува.(и аз на мой ред:изсъссссссс)
Тук тя подскочи от нахлуването в “професионалната” й територия и за малко не изахка възмутено.
Понеже много се натискаха, след този злополучен разговор се стигна до среща чак с “професор” Петрова. Аз обясних, че като всяко човешко същество изпитвам постоянния стремеж да се развивам и момента е настъпил да направя крачка в полза на реализацията си. Тя пък, професора, им се изхили на боските:
- Искате да ми кажете, че службата Ви зависи изцяло от този млад човек тук, който е с най-малък стаж и от най-скоро?! И защо по този начин му го показвате?!
Безценна съм ей!
Изводите ми от случката бяха няколко:
Повечето работодатели са такива, като боските ми. Мислят постфактум как със сила да задържат кадрите, а не овреме да ги стимулират.
На лошото, ако отговориш с добро, то само по-лошаво става.
Езика вярно си е сексистко нещо. Мдам…
След седмица напуснах змиярника и отидох на море

*Имена не съм споменавала, а длъжностите не са баш такива, за да не се сетят за мен змиите (не че те четат такива четива, ама нейсе - от коректност ;))

За едната идея

Може да сте забелязали, че най-накрая си лепнах и аз един Криейтив Комънс лиценз. Мислех да го направя в момента, в който научих, че съществува подобно нещо и още преди да прочета историите на Нож и виличка и Еленко. Историите им са много интересни и поучителни, а Еленко (чийто блог чета отскоро) дори води дело срещу в. 24 часа.
Моята история, която ще разкажа е малко по-различна и недоказуема. И тя е причината да си сложа лиценза. Не защото съм скръндза и скруджарка, но и аз като всеки нормален човек имам някакво чувство за справедливост. Ето защо:

Към края на 2005-та бях доста изгладняла. Пролетта бях напуснала работата в една фондация, където уж щях да съм координатор на проекти, а всъщност за шест месеца ми взеха душата като секретарка и хамалка. След кратката творческа почивка се захванах да търся препитание, но тук работа, там работа, навсякъде се оказваше, че си имат човек, въпреки обявите.
Междувременно се записах и на френски - да си повишавам квалификацията един вид. И се запознах там с една жена много симпатична. Тя, бидейки наясно с търсенията ми, един ден, октомври 2005-та беше, ми каза, за някакъв конкурс. Имена няма да споменавам, но конкурса беше в една голяма, планетарна организация. Търсели си човек за връзки с обществеността, за един от проектите си. А проекта - бонбон, в социалната сфера и всичко, като за мен!

Изпратих им аз автобиографията и искрено мотивираното си писмо. Поканата за интервю не закъсня. Госпожата с демонична фамилия, с която общувах по мейл ме осведоми, че по телефон ще получа задачите си за подготовка. Така и стана. Едната от тях беше много интересна: предстоеше голям юбилей на организацията и аз, за да демонстрирам творчество - да дам няколко идеи за честване. Написах си домашните и зачаках деня на интервюто.

В уречения ден се явих в сградата на евентуалните ми бъдещи работодатели. Бяха извикали няколко човека и зачакахме. Когато дойде ред ме повикаха в стая с голяма маса и комисия - съставена от хората на организацията и представители на партньорите по проекта. Интервюто си беше като по книжка: каква съм, що съм, какво съм учила и работила, какво знам за организацията и работата връзки с обществеността.
Дойде ред да си кажа и домашното. По юбилейната задача аз имах две решения:

1. Филм с кадри от вчера и днес за дейността на организацията. Бях разкритикувана, че идеята е много скъпа. Е скъпа, ама и юбилея Ви е голям, казах.

2. Втората идея беше такава, че ми се струваше плоска и се чудех как не са я осъществили преди: Вие сте планетарна организация, имате си посланици, все известни личности. Боно или Пеле не могат да дойдат тук, но защо не направите някои българи посланици за страната? Дайте пимер - дадох първия пример, който изникна в съзнанието ми - млад и известен, преуспяващ в чужд отбор, български футболист. И тази ми идея беше посрещната със скептицизъм.
Интервюто свърши. Не ми се обадиха и не ме избраха за ПР на проекта.

Мина време и не се интересувах как е преминало честването на годишнината на организацията в България. Не си спомням какво точно стана, май обявиха по телевизията въвеждането на длъжността посланик за България…

Факта е, че след това се появи и рекламата и вече нямаше съмнение - организацията си беше направила първия посланик за България.

Същият футболист, който назовах там, между четирите стени в офиса им.

Няма как да опиша потреса си, последвалия го гняв и размахване на юмруци във въздуха, несрещащи нещо, което да бъде ударено.
Нямах и нямам нищо с което да докажа, че това е МОЯТА идея - Малко след интервюто изхвърлих бележките с нахвърляните си идеи. А и да не беше така, дори да си бях заверила при нотариус идеите и щуротии от този род, как да докажа, че идеята ми не е била замислена в организацията точно преди аз да се явя на интервюто и да им предложа нещо, което те вече са замислили?!

Въпреки че е вероятно идеите ни да са съвпаднали и въпреки невъзможността да докажа авторството на идеята си, у мен си остана гадното усещане, че са ме ограбили.

И наистина е гадно. Защото нямаше да имам нищо против да вземат идеята ми, стига да ми бяха казали. Все пак са уважавана организация, с прекрасни цели и идеали. Вместо това аз си мисля, как това интервю е имало две задачи: да си намерят ПР за проекта и съвсем не между другото са си събирали идеики за развитието си… Колко по нашенски…

А сега, всеки път като видя посланика и си викам:”Ей те това е благодарение на мен!” Току виж някой ден и нечий ПР съм станала.

За това тук слагам един лиценз: за да не подскачам като петле друг път; да знам какво съм споделила и как; и другите да могат да го споделят, което пък би билио чудесно, споделянето демек

Ключове

Миналата седмица ми се случи така,
че неочаквано ключодържателя ми наедря.
Получих едни ключове, на които много се израдвах, и от които много имах нужда, че иначе все недоразумения ми се случваха. Тях, без миг колебание, ги сложих до другите братчета на ключодържателя.
След това обаче получих най-накрая и ключ за работата. Получих го заедно с ключове за ново шкафче. Сложих ги трите на една халкичка и се захванах с прикрепчнето към останалите. И точно когато това им се случи се зачудих как съм го направила:
Всичките ми ключове са на една халка, а само тези от работата не съм сложила до тях. Служебните автоматично съм прикрепила с халката им към халката на другите ключове. Така те стоят някак си отделно и настрана от ключовете от живота ми извън работата.
И колкото и неволно да съм го направила, някак си се учудих как се е получило точно така, както искам. Много хора омешват както служебните и лични ключове, така и отношенията си с хората на работа и извън нея, живота си - с този на работното място. И някак си неволно аз съм си поставила границата между двата свята.
Много пъти съм се чудила на колегите, които след работа пак заедно отиват да се забавляват, да си споделят не само професионалните тегоби, но и личните. Аз лично този подход никога не съм харесвала. Може би много от тях просто не познават други хора в мястото, в което живеят, но и никога няма да срещнат и опознаят други хора, ако я карат така.

Е поради факта, че си държа ключовете от работата отделно,  предполагам и никога няма да се омашам и с групичките и лагерите там, но какво пък?! - Свят голям

Хора мешайте се, не си смесвайте ключовете.

Хиподилски избори

В същност за Хиподил тук няма да се говори. Ще пиша до толкова, до колкото ще цитирам началото на една тяхна песен, съвсем подходяща и онагледяваща що за хора сме и как лъсваме като такива от време на време, точно като в случая с изборте. Та:
Идат като овци,
бегат като овци.
Що е то?
Овци!
Е те това сме си! Много се пищя как след първия тур народа стоял до 4-5 часа сутринта, за да си предава протоколите и как нечовешки са били третирани всички тези изборни пчелички.
Минаха няколко дена от изборите.