Пощата

Вчера имах много лош ден, ама много лош. То така или иначе си е стресиращо като се връщаш от място, по-подредено от тукашната кочинка, обаче вчера беше…мани.
Трябваше да пускам едно препоръчано писмо. Адреса на получателя беше в Централна поща, а крайния срок за изпращане - днес.

Няма как, казвам си, ще ходя до централна поща в обедната почивка. Там обаче - Вавилон. Толкова народ не бях виждала. Брех, че чудо.
- Какво става тук госпожа?
- Е как?! Данъците.
Аааа просветна ми, то и за данъците днес е крайния срок. Взех разумното решение да си пусна писмото след работа, поне да не бързам за никъде. Отидох и се заредих на опашката. Поне три пъти ме попитаха как се попълва адреса на данъчното, ама аз от де да знам.

След много чакане ми дойде реда. Аз по принцип не ги обичам тези в пощата, защото винаги са много намръщени и начумерени, пък сега и с толкова народ, ехее.
Отивам на гишето.
- Добър ден! - подавам си писмото и обратната разписка, жената зад гишето също ме добър-денна. Започна бързо бързо да обработва писмото и идва ред да си запише в компютъра името ми и получателите. Гледа на получател
- Оооо за конкурс! Щом е за конкурс внимателно въвеждам всичко. По-четливо тук на писмото записвам. Дано да успеете! - и ми отправя лъчезарна усмивка.
- О, дано! - зарадвах се на неочакваната любезност, преливаща иззад гишето. Обработи ми жената писмото, каза ми колко парички и любезно изчака да си преброя еди колко си и седемдесет и шест стотинки.
- Стискам палци за конкурса! Успех!
Не знам. Може би тази искрена любезност нямаше да ми направи впечатление, ако тъкмо не бях изкарала няколко дена в “един по-добър свят”(за него малко по-късно), ако денят ми не беше скапан, не бях чакала дълго на опашката и куп други подобни. Хареса ми, че тази жена, въпреки адски многото работа, успя да ми обърне лично внимание и да ми пожелае успех в начинанието. Колко малко трябва, за да си свършиш прекрасно работата, а?
Та на жената в Централна поща на гише №6 голяма похвала и благодаря. Пък дано и добра орисница да е. Ако се окаже така ще ви кажа. За конкурса де

 

Обеден преглед на печ… обществото.

По обяд винаги хвърлям по око на информационните сайтове. Днес конкретно това ми грабна окото във в. Дневник:

Синът на Гълъбин Боевски прострелян с газов пистолет в 18 СОУ

Вчера по повод насилието в учùлищата си говорих малко с Eneya, после си говорих и с Емил. Същия ден гледах и “Здравей България” от 16ти, когато в ефир пуснаха филмчето от софийския техникум (не го намирам в оригинал), а в студиото една госпожа от Столичния инспекторат обясняваше някакви глупости, че едва ли не това е нормално, не е черезвичайно и “Абе ‘що правите от мухата слон?!”. И казах на Емил, че е просто въпрос на време да започне да се стреля в учùлищата. Само дето предположих, че ще бъде гръмнат учител, а не ученик (на име Пол, почти като Пол Нюман, обаче Пол Боевски)). Но и това ще стане, скоро.

Дори аз се изнанадах, че пистолет се извади само ден след предположението ми, но явно децата бързат да настигат възрастните. Какво да ги правиш, бързат да порастнат (аз бързах, за да стана стюардеса, всяко време с мечтите си).
Нещо от статията обаче ме порази още повече от факта в заглавието:

“Синът ми не е пострадал сериозно, каза пред Дарик радио Гълъбин Боевски. Някакви две момчета са му опрели газов пистолет до главата, обясни той. Те са си играли всъщност, но проблемът не е в играта, а в това, че се допускат деца да влизат с оръжие в училище, коментира бившият щангист.”

Излиза, че играта с пистолет вече е норма, и дори не е “игра с пистолет”, а “игра”! Излиза и това, че не е проблем “играта”, а това че тя се е случила в училище, а не някъде навън…В какво живеем бе? Вече изобщо бе разбирам. От най-малките до най-големите. За останалите новини изобщо и не ща да говоря! Трябва ни

Пиперазин или Пирантел

Звучи като “Макс и Мориц”, само че не са те. Тези тук са лекарства. И ми се струва, че всички имаме нужда от тях. Необходима е повсеместна кампания за лечение на народонаселението!
Тези лекарства се вземат от някой, който има глисти. Да, глисти! От сутрин до вечер всичко около мен крещи, кара ме да си мисля, че имаме глисти, отварям вестника - глисти, гледам новините - глисти. И те трябва да се лекуват, да се махнат. Защото пълзят и пъплят навсякъде и обхващат де що могат да обхванат. Паразитират в почти всички части на “организма” ни - червата, белия, черния дроб, влизат в кръвта. Нищо чудно, че не можем да измислим как да се отървем от тях, и в мозъците ни са влезли вече. Убедена съм, че ни трябва лечение -

почистване, хигиенизация, стерилизация

и миене на ръце, лекарства и отрови за глисти.

Иначе съм убедена, че ще се събудим и ще видим, че самите ние сме се превърнали в глисти, паразит, изтъкан от глисти, който ще е щастлив, ако се гръмне с газов пистолет в главата.

Важно за нотариусите!

Не че нещо, но всички нотариуси да внимават в картинката, за да не станат за ремот и да се преобразуват в notorious

Безценното ми!

- Ти си моето съкровище!
- Ммммм - с нотки на полaсканост.
- Вече имам карта.
- Ъъъъъ? - недоумяващо.
- Кога ще те копам?
- Аааааа? - ужасено.
- Нали си ми съкровище, трябва да те закопая някъде!

Да драскаш по вратата

Вчера на първи април пошегувах доста хора, врътнах една завъртяна шега, която никой не разбра от къде е тръгнала и за капак и с мен се пошегуваха, обаче как?!
След работа се прибрах, оставих партакешите и токчавите обувки, нахлузих смъкнатия панталон и кецове и бегом към рождения ден на един от шестимата рожденици.
Обаче вратата реши да ми изиграе дамусеневиди и номера първоаприлски! Излизам, затварям, пъхам ключа в ключалката (от моите ключове). Първия път превъртя перфектно, но втория зацепи нещо. Застана там по средата - полу заключено - полу отключено положение. И там остана.
Ни напред ни назад. На всичкото отгоре вече беше тъмно, а лампите в коридора не светеха. Стоя аз в тъмното и дърпам-въртя ключа, дърпам-бутам-ритам-псувам вратата. Обаче нищо не помръдва. Казвам ви - приличах на маймунче вързано на конец за вратата, с разликата, че доброволно стоях и чоплех бравата.
Тя самата врата си е своенравна и прави номера, но до сега такова чудо! Добре, че Емил успя да си тръгне веднага от работа, но така или иначе си отстоях 40 минути на бравата и пробвах и пробвах, докато пръстите не ми почервеняха и не започнаха да не усещат ключа-проклетник.
Не знам дали ви се е случвало такова нещо, но през главата ми запрепускаха картини: пристига Емил Льонеберски с едни клещи, врътва ключа, той се чупи и така остава. Тогава викаме ключар - същия, който е пристигнал когато директора на затвора попаднал в моята ситуация, оказал се бивш затворник - касоразбивач, преквалифициран в ключар - това е истинска случка! Той разбива вратата и с Емил пропускме рождения ден и изкарваме дюшек в коридора, за да усетим, ако някой тръгне да отваря вързаната със сезал брава!
Егасимуси!
Обаче дойде Емил и леко дръпна вратата, ключа - гадината му с гадина - превъртя леко като в масло и вратата се отвори. Грррррр-аргххххххх! Как така?!
После беше весел рожден ден. Обаче понеже сутринта ми се случи още една мизерийка и не мирясах докато не си пуснах тематичното: