Обеден преглед на печ… обществото.

По обяд винаги хвърлям по око на информационните сайтове. Днес конкретно това ми грабна окото във в. Дневник:

Синът на Гълъбин Боевски прострелян с газов пистолет в 18 СОУ

Вчера по повод насилието в учùлищата си говорих малко с Eneya, после си говорих и с Емил. Същия ден гледах и “Здравей България” от 16ти, когато в ефир пуснаха филмчето от софийския техникум (не го намирам в оригинал), а в студиото една госпожа от Столичния инспекторат обясняваше някакви глупости, че едва ли не това е нормално, не е черезвичайно и “Абе ‘що правите от мухата слон?!”. И казах на Емил, че е просто въпрос на време да започне да се стреля в учùлищата. Само дето предположих, че ще бъде гръмнат учител, а не ученик (на име Пол, почти като Пол Нюман, обаче Пол Боевски)). Но и това ще стане, скоро.

Дори аз се изнанадах, че пистолет се извади само ден след предположението ми, но явно децата бързат да настигат възрастните. Какво да ги правиш, бързат да порастнат (аз бързах, за да стана стюардеса, всяко време с мечтите си).
Нещо от статията обаче ме порази още повече от факта в заглавието:

“Синът ми не е пострадал сериозно, каза пред Дарик радио Гълъбин Боевски. Някакви две момчета са му опрели газов пистолет до главата, обясни той. Те са си играли всъщност, но проблемът не е в играта, а в това, че се допускат деца да влизат с оръжие в училище, коментира бившият щангист.”

Излиза, че играта с пистолет вече е норма, и дори не е “игра с пистолет”, а “игра”! Излиза и това, че не е проблем “играта”, а това че тя се е случила в училище, а не някъде навън…В какво живеем бе? Вече изобщо бе разбирам. От най-малките до най-големите. За останалите новини изобщо и не ща да говоря! Трябва ни

Пиперазин или Пирантел

Звучи като “Макс и Мориц”, само че не са те. Тези тук са лекарства. И ми се струва, че всички имаме нужда от тях. Необходима е повсеместна кампания за лечение на народонаселението!
Тези лекарства се вземат от някой, който има глисти. Да, глисти! От сутрин до вечер всичко около мен крещи, кара ме да си мисля, че имаме глисти, отварям вестника - глисти, гледам новините - глисти. И те трябва да се лекуват, да се махнат. Защото пълзят и пъплят навсякъде и обхващат де що могат да обхванат. Паразитират в почти всички части на “организма” ни - червата, белия, черния дроб, влизат в кръвта. Нищо чудно, че не можем да измислим как да се отървем от тях, и в мозъците ни са влезли вече. Убедена съм, че ни трябва лечение -

почистване, хигиенизация, стерилизация

и миене на ръце, лекарства и отрови за глисти.

Иначе съм убедена, че ще се събудим и ще видим, че самите ние сме се превърнали в глисти, паразит, изтъкан от глисти, който ще е щастлив, ако се гръмне с газов пистолет в главата.

Хей живот!

Миналата седмица реших да си щракна едни листенца - липови. Много обичам липите на пролет, когато тъкмо са се пръкнали и разтворили листенцата и са едни зелени, зелени. Но и ги мразя. Винаги ми припомнят един сън, най-ужасният сън, който някога съм сънувала.

Бях на 16 когато го изсънувах това. Пролет, от онези хубавите, когато още в края на март грейва слънчицето и всичко се раззеленява. В един такъв прекрасен ден със сестра ми си намираме едно малко, сладурско дакелче. Шляеше се по улицата, абсолютно хаотично и безстопанствено. И естествено си го взехме и право вкъщи. Обаче там майка ни, която явно е в отпуск, казва че не може да го вземем. И се почва едно увещаване!
- Добре, добре. Може да го вземем, обаче трябва да го заведем на ветеринар.
И дружно тръгнахме към ветеринаря. А се оказа, че кабинетът му се помещава в директорския кабинет на училището, в което учехме. Странно, но пък сън е, нормално е да са странни нещата.

Влизаме в сградата, чукаме на вратата на ветеринаря. Но вместо него ни отваря една медицинска сестра, много класическа - с престилка и касинка, от онези пластмасовите, които носеха едно време през осемдесетте.
- Добър ден госпожо! Идваме за ваксинация на кучето. - казва майка ми.
- Какви ваксинации?! Тук се извършват екзекуциите. - и трите занемяваме - Хайде тя първа - посочва мен - после и другата.

Настана смут, кучето изчезна, никой не мислеше и за него. Мен ме обля студена пот, как така ще ме екзекутират. В това време медицинската сестра ми посочи един стол, който приличаше на стол в бръснарски салон. Хвана нещо,което трябваше да е каската, през която се пуска тока, но в случая това беше тава. Странното беше,че майка ми почти не протестира срещу безцеремонността и нарежданията на сестрата. Нямах никаква свободна воля и седнах на стола без да се опитвам да избягам.

Сестрата започна да ми връзва ръцете с каиши. В този момент погледнах през прозореца. А там, както и в действителност, имаше едно огромно липово дърво, листата му бяха млади и зелени, фини и изпълнени с всичкия живот на света, болезнено зелени. Слънцето грееше през тях и всичко изглеждаше като зелена мозайка.

Погледнах към майка си с очакване да направи нещо. Тя беше прегърнала сестра ми, за да се сбогува с нея. И тогава изведнъж се изпълних с омраза. Мразех мисълта, че трябва да изчезна, сякаш никога не ме е имало, и че никой няма да си спомня за мен. Онази нелепа тава вече беше на главата ми, а аз мразех сестра си. Мразех я, заради това, че ще живее още пет минути след мен. Мразех я, че ще съществува пет минути повече и ще вижда зелените липи, че ще е в прегръдката на майка ми, ще диша, ще бъде.

Точно в този момент сестрата тръгна да дърпа ръчката с тока и часовника звънна! Не знам как стана в точният момент преди да мозъка ми да бъде изпържен, но наистина часовника звънна в седем без петнадесет и хукнах за училище.

От тогава като стане пролет чакам онова зелено да се появи по клоните и му се радвам искрено, но ми става и тъжно, че в онзи момент в съня си съм почувствала такова нещо като омразата. Но все пак надделява радостта от това, че съм.

И за още нещо се сещам покрай това зеленко: няколко години след това четох една книжка - “Времетръс” на Кърт Вонегът. Вече не си спомням детайли от книгата. Разказваше се за времетръс случил се през 2001 г. и върнал времето назад с десет години, до 1991 г. Всеки трябваше да изживее наново тези десет години, без да има свободната воля да промени нещо от вече случилото се. След края на книгата със седмици се носех с изострени сетива, открита за миризмата на бял хляб от близката фурна, онова зелено на дърветата, шума на падащите прашинки и всичко, което ни заобикаля. Хубаво нещо се живота, красиво.

След Спас

Както казах и в коментарите към “Спас”,това не беше толкова разказ, колкото преразказ на нещо, което се случи.
Случи се на 11 или 18 ноември 2007 г., една от тези две недели, но не съм сигурна вече кога, но е като да е било вчера. След като котето беше убито от кучетата звънях в “Екоравновесие” (931 41 64 и 931 41 60), но там никой не ми вдигна. Към днешна дата на сайта има оставен и гсм номер за спешни случаи през почивните дни, тогава го нямаше.

Преди да заразказвам какво се случи, държа да подчертая, че глутницата живее при съседния на моя блок и е хранена от живущите там. Пролетта на същата 2007 година, имаше хайка, кучетата бяха изловени и после върнати с каишки - знак, че са кастрирани (това е преди новата мода - да им цепват едното ухо).

В понеделник след случката отидох на работа и още в 9 ч. и няколко минути отново звъннаха в “Екоравновесие”. Обади се една жена, името не си каза, а и да го беше направила от разговора, който проведохме се развълнувах почти колкото и от припомнянето на случката, та нямаше как да помня незначителни детайли.

Накратко и гледайки да се владея разказах на госпожата какво съм видяла в градски условия. От нея първо чух, цитирам по спомен: “Ами те са животни, ловували са. Това е нормално”, “Вие да не мислите, че ние сме убийци на кучета?!”

На свой ред, отговорих с въпроси:
“Смятате ли, че е редно животни, които живеят сред хората да ловуват?!”;
“Те са кастрирани, следва ли да са толкова агресивни, за да ловуват?”;
“Не мислите ли, че утре могат да изловуват малко дете?”;
“Дори да не нападнат хора, факта, че сцената се е разиграла пред детски очи, не Ви ли тревожи?”;
“Редно ли е в 21 в. да гледам законите на джунглата на живо, в градски условия, а не по Дискавъри чанъл? Нормално ли е според Вас?”

Всички тези въпроси останаха без отговор. Госпожата не можа да ми отговори. Записа телефонните ми номера и каза, че ще ми се обади. Не го направи. В края на седмицата обаче ми се обади един господин (позвъни на мобилния ми телефон). Каза, че е от “Екоравновесие” и сигнала ми е стигнал до него. Разказах му накратко и вече не толкова емоционално случката.
Той се отнесе с разбиране. Попитах защо като са кастрирани животните все още проявяват такава агресивност. Отговора беше, че кастрацията не е равна на намаляване на агресията у животното. Странно…
Любезният господин каза, че ще дойде да види глутницата на място идната неделя и ще види дали е нужно да се предприемат мерки. Казах му, че аз самата обичам кучета, имам куче и не желая смъртта на тези кучета, просто искам нормален живот в градски условия. Още повече, че при кварталното пазарче също има бездомни кучета, също кастрирани, които обаче скоро са си нароили кученца и не проявяват никаква агресивност. Той си отбеляза да провери “популацията” и там. И така.

От тогава насам не съм виждала хайка, кучетата-убийци (защото са такива) още живеят при съседния вход, гонят коли и други животни, хората ги хранят, аз с кучето си не смея да минавам от там, защото веднъж ни гониха и просто не искам да се разделям без време от с любимеца си.

Говорих си по този повод с най-близките ми хора. Имах въпроси, на които не можах да си отговоря, нито да ми отговорят те. Имаше и въпроси, на които ме наведоха пък те. Въпросите ще останат без отговор, но аз не мога да престана да си ги задавам.

Имат ли място бездомните животни в града?
Редно ли е да ги храним и да полагаме някакви “половинчати” грижи, без да поемаме отговорност за тях? Това прави ли ни по-човечни?
Изобщо хуманно ли е да ги оставяме да съществуват на улицата?
Не е ли по-добре да решим проблема им радикално? Имам предвид унищожаване на бездомните животни. Избиваме плъховете все пак, нали?

Конкретния случай:
Можеше ли котето да свърши по друг начин?
Можех ли аз да го спася?
А момичето, което му се притече на помощ помогна ли му или само ускори смъртта му?
Наистина, редно ли е децата да растат в свят, в който на живо могат да видят законите на природата? Какви ще бъдат ефектите над тях?
и

Хора ли сме? Хора ли сме или скотове?

Нали уж сме нещо повече от кучето и котката и сме отговорни, за това че съществуват и са на улицата. Не трябваше ли да спасим животното или само щяхме да отложим неизбежното…
Не знам. Толкова много въпроси, на които просто нямам отговор!
Ако зависеше от мен нямаше да има кучета и котки на улицата.
Да ме извиняват “природозащитници”-те, които искат животните да живеят без дом и да си успокояват съвестта подхвърляйки им храна.

Хората са избягали от джунглата, за да живеят по правила създадени от тях. Създали са градове, където да царуват тези човешки правила. Не мисля, че мястото на джунглата е в града. От друга страна допускането на случки като тази, означава, че правим крачка назад в развитието си, връщайки се към джунглата и животните. А това е нещо което от ден на ден все повече се уверявам, че правим.

Спас

Снощи беше дошла зимата. Събуди се от течението, под вратата зееше голям процеп. Мазето, в което се беше настанил, не беше кой знае колко уютно. Вратата не беше уплътнена и не се заключваше, прозореца беше счупен. Но иначе имаше един дюшек, парцали и разни работи, които да държат топло. Все пак всичко беше по-добре от улицата. А снощи зимата беше дошла. Калта започваше да замръзва, на места земята се беше спекла и тук таме имаше кръпки снежец.
- Уф, това течение ми схвана кръста! Трябваше ми по-дебело кожухче за зимата. - Замисли се какво ще прави днес. Дали да се разходи и види какво става из квартала? Не му се шляеше много-много в този студ. - Направо ще ми паднат ушите и носа от студ!
От известно време беше занемарил себе си и вскичко, апатия отвсякъде. Последната емоция беше намирането на това мазе. Преди да си го намери беше обиколил един куп квартали и никъде нищо. Или беше заключено, или някой вече се беше настанил. Но най-често беше осигурена сигурността на домашните туршии - катинари и ключалки.
- Като че ли ми трябват тъпите им туршии. Какво ще стане, ако ме пуснат на стария семеен дюшек?! Даже дървениците и бълхите ще обера вместо тях! Услуга им правиш видиш ли, а те…
Полежа си още малко свит между разхвърляните парцаляци. Успя дори да забрави течението и студа. Но след няколко часа се случи неизбежното - червата му закъркориха и не даваха вид, че ще спрат да свистят, докато не сложи нещо в тумбака.
- Няма как ще трябва пак да се влача по корем.
В кръчмата Веска винаги го гледаше със симпатия. Тя - типична лелка - дебела, изрусена, с тюркоазен молив на очите и червило очертаващо стопилите се с годините устни, с широко копринено костюмче в две части. И грам привлекателност нямаше в нея, но пък си беше заплюла Спас. Обгрижваше го, все ще му рече по някоя мила дума. И винаги се смиляваше и му даваше по нещо за хапване, веднъж не го върна гладен. Той нямаше какво да й даде в замяна, само можеше да я изслушва кротко докато тя си изкаже всичко дето й беше на душата. Изслушване срещу храна, натурално стопанство.
Спас събра сили, надигна се от дюшека и се упъти към кръчмата. Тъкмо предвкусваше студеното кюфте, което се надяваше да получи от Веска, когато излезе иззад ъгъла и видя, че кръчмата е затворена.
- О, по дяволите! Днес е неделя! Еми какво пък, ще поровим малко по кофите, не е болка за умиране.
Закрачи към кофите на съседния блок.

***
“Уф, какъв е тоя шум?! Искам да се наспя. Нали е неделя! Останаха ли стени в тоя блок за бутане, ще се срути вече.” Божи стана от леглото. Още един почивен ден, в който стана в 8, без да се е наспала. Погледна се в огледалото:”Оооо, идеално отпочинала физиономия! Исках да имам торбички от преспиване по дяволите”. Отиде в кухнята, да направи кафе. Маслото пак беше в хладилника, “Пак ще трябва да го размразявам в тоя студ”
- Хайде стига си мърморила от рано! - Шума на съседската бормашина събуди и родителите й, които се обадиха от спалнята.  Божи приготви закуската и  наля кафето докато другите станаха. Баща й дойде и запали цигара. Отвори широко прозореца, което донесе студа в кухнята и накара Божи да възроптае срещу пушачите. Както мърмореше навън се чу шум.

***
Спас почти беше стигнал до кофите, когато чу зад гърба си пронизителен лай. Сепна се, обърна се и видя глутница кучета, пет-шест, които го бяха забелязали и с лай се бяха устремили право към него. Изтръпна. Беше гладен и нямаше сили за дълго преследване. Въпреки това, хукна с все сили. Хукна през улицата и беше цяло чудо, че не го сгази някой автомобил. Зад гърба му останаха блоковете, къде да избяга? Отправи се към голямата поляна
- Грешка Спасе, грешка. Къде сега? - бягайки трескаво оглеждаше огромното поле пред себе си. Съзря бетонния пилон по средата. Два метра висок, трябваше да успее да се закрепи.

***
Лая беше оглушителен. Божидара първа отиде на прозореца и се ужаси при гледката: Някакво коте се беше покатерило на пилона насред поляната, който нямаше и 5 на 5 сантиметра ширина. Стоеше там, цялото наежено и настръхнало. Пилона беше обкръжен от няколко бездомни кучета, които скачаха и като по чудо не успяваха да стигнат притиснатото горе животно. От своя страна котето замахваше с лапа към муцуните на преследвачите, като противно на гравитацията, запазваше равновесие на малкото си местенце.
- Ау, елате да видите! - Божидара не обичаше котките, в къщи имаха куче, но това което видя я ужаси. - Елате ще хванат котето! -Тримата седяха на прозореца и ставаха свидетели на котешката обсада. - Направете нещо, да направим нещо, ще падне, ще го хванат!
- Ей сега ще мине някой да ги разгони кучетата. - пилона беше на около 5-6 метра от улицата. Минаха няколко човека, но само се обърнаха по посока на лая и продължиха.
- Как така не правят нищо?! - хората минаваха безразлично, кучетата се настървяваха все повече - Да слезем, трябва да слезем, трябва да го спасим!
От съседния блок се появи момиче с парцал за чистене. При вида й, който дори не беше плашещ, кучетата се разбягаха. Само две останаха в близост, сякаш се заканваха на котката и момичето. Котарака напусна убежището си, а момичето си тръгна. В този момент изостаналите кучета решиха да се втурнат отново на преследване.

***
“Тичай Спасе! Тичай колкото ти държат краката!” Котката се спусна през поляната, през улицата, подмина един москвич, от който двама мъже разтоварваха бидон с кисело зеле. Спас се озова насред затворения правоъгълник на паркинга, колите бяха оградени отвсякъде с ограда. Спас се спусна между колите, под тях. В този момент глутницата се втурна покрай мъжете с москвича. Божи се разпищя:
- Ще го хванат, ще го хванат, направете нещо, горкото коте…
Баща й също се развика, хвърли нещо по кучетата, но бяха прекалено високо, за да предотврати случващото се.
- Хора, разгонете кучетата! Не виждате ли, че ще убият животното! Хора ли сте?! Не стойте там. Хора ли сте, ей?! Хора ли сте?!! - викаше той с ужас в гласа, Божи ревеше.
Долу Спас опита да се скрие под една кола.
- Ох, да не бях гладен, сега изобщо нямаше да съм тук. Как се набутах в този ограден паркинг! - Кучетата обиколиха колата. Едно от тях тръгна да се провира отдолу - трябва да се измъкна!
Спас се стрелна между две кучета и излезе на открито. Отгоре чу писъци и някакъв мъж, който крещеше нещо. Не можа да го чуе защото в този момент едно от кучетата го застигна и Спас усети как челюстите щракнаха. Кучето го захапа за врата и го подхвърли във въздуха.
- Как искам…- Спас си помисли как иска душата му да замръзне, да замръзне като лед, та да не може да се отдели от измършавялото му тяло. Кучетата се нахвърлиха.

***
- Как може, как може, хора ли са това? - Божи ридаеше, изпадна в истерия. Баща й продължаваше да пита онези долу:
- Хора ли сте бе…
- Кво бе?! - получи отговор
- Убиха животното бе, хора - отчаяние.

***
А снощи зимата беше дошла. Калта започваше да замръзва, на места земята се беше спекла и тук таме имаше кръпки снежец. Само насред паркинга в една локва лежеше Спас. Нямаше кръв, беше се сляла с калта. Той се сля с калта и избледня. После изчезна. Нямаше кой да спаси Спас.

Детски права : Родителски права

Тези дни дочувам, че все по-близо е приемането на новия семеен кодекс - нещо, което аха се случва от 2-3 години. Вчера даже по новините изрекламираха, че деца изоставени в дом и непотърсени от родителите им повече от шест месеца ще могат да бъдат осиновявани, съответно да се отнемат правата на родителите им, без да се иска разрешение от тях (подписване на декларация за отказ от родителски права). Аз искрено ще приветствам тази мярка, която ще спаси поне малка част от децата изоставени по институциите. За друга част нищо няма да се промени - родителите им ще продължават да идват на тридесет и първия ден от шестия месец, за да се подпишат, че обичат детето си и просто временно са възпрепятствани в отглеждането му. И така осемнадесет години.
Но за първата, щастливата, категория искам да ви разкажа.
Случи се преди година да присъствам на една среща с британски адвокат да науча две истории. Човекът е адвокат в нещо като “детски съд” където се изслушват деца когато се отнася до отнемане на родителски права и неща от този род. И той разказа следното:
Преди време във Великобритания е съществувал същият проблем - Родителите на детето са абсолютните носители на правата му. Каквото и да е поведението на родителя в обществото, каквото и да иска детето… родителя стига да кажел, че си иска детето, то му било връщано.
Случило се обаче веднъж така, че едно момиченце (забравих името, за това да го наречем Мари) било родено от самотна майка със съмнителни позиции в обществото. Майката била безотговорна и когато детето станало на 2 години тя просто драснала нанякъде и зарязала Мари, за която властите така или иначе се чудели какво да правят, тъй като майката го “неглижирала”, казано на български - зарязвала когато й скимне без да се грижи за него.
Тогава се появила лелята на Мари, която гарантирала пред властите на Нейно кралско височество, че ще полага грижи, ще отглежда и възпитава дъщерята на сестра си.
И всичко било прекрасно за Мари и леля й до един ужасен ден, някъде около шестия рожден ден на детето.
Тогава, сякаш от небитието, се появила майката на Мари и си поискала дъщерята. И тъй като родителските права винаги са с предимство пред всички други, Мари била дадена на майка си. Това станало въпреки протестите на лелята и Мари, че са свикнали една с друга, че между тях се е създала емоционална връзка като майка и дъщеря, и въпреки, че през четирите години родната майка на Мари не я е потърсила нито веднъж.
Мари била отведена от майка си в някакъв апартамент приличен на коптор, където живеела на семейни начала с мъж, който очевидно бил пияница като партньорката си.
И така за “a couple of months” - няколко месеца, а не “два”, както го превеждат някои - когато Мари била намерена мъртва, пребита до смърт от партньора на майка си.

И тогава системата в Британия се разтресла от смъртта на едно шестгодишно момиченце. Решила да вдигне тежките си кости и да промени столетната си традиция в тази област, за да не страдат най-беззащитните от разбирания, останали от времето на Кромуел. Пък тук…
…плъхове ги гризали и в домове ги отглеждали, докато чакат Семейния кодекс. Дано да дойде скоро, че истории като на Мари тук май изобщо не звучат стряскащо, ама хич.