Миналата седмица реших да си щракна едни листенца - липови. Много обичам липите на пролет, когато тъкмо са се пръкнали и разтворили листенцата и са едни зелени, зелени. Но и ги мразя. Винаги ми припомнят един сън, най-ужасният сън, който някога съм сънувала.
Бях на 16 когато го изсънувах това. Пролет, от онези хубавите, когато още в края на март грейва слънчицето и всичко се раззеленява. В един такъв прекрасен ден със сестра ми си намираме едно малко, сладурско дакелче. Шляеше се по улицата, абсолютно хаотично и безстопанствено. И естествено си го взехме и право вкъщи. Обаче там майка ни, която явно е в отпуск, казва че не може да го вземем. И се почва едно увещаване!
- Добре, добре. Може да го вземем, обаче трябва да го заведем на ветеринар.
И дружно тръгнахме към ветеринаря. А се оказа, че кабинетът му се помещава в директорския кабинет на училището, в което учехме. Странно, но пък сън е, нормално е да са странни нещата.
Влизаме в сградата, чукаме на вратата на ветеринаря. Но вместо него ни отваря една медицинска сестра, много класическа - с престилка и касинка, от онези пластмасовите, които носеха едно време през осемдесетте.
- Добър ден госпожо! Идваме за ваксинация на кучето. - казва майка ми.
- Какви ваксинации?! Тук се извършват екзекуциите. - и трите занемяваме - Хайде тя първа - посочва мен - после и другата.
Настана смут, кучето изчезна, никой не мислеше и за него. Мен ме обля студена пот, как така ще ме екзекутират. В това време медицинската сестра ми посочи един стол, който приличаше на стол в бръснарски салон. Хвана нещо,което трябваше да е каската, през която се пуска тока, но в случая това беше тава. Странното беше,че майка ми почти не протестира срещу безцеремонността и нарежданията на сестрата. Нямах никаква свободна воля и седнах на стола без да се опитвам да избягам.
Сестрата започна да ми връзва ръцете с каиши. В този момент погледнах през прозореца. А там, както и в действителност, имаше едно огромно липово дърво, листата му бяха млади и зелени, фини и изпълнени с всичкия живот на света, болезнено зелени. Слънцето грееше през тях и всичко изглеждаше като зелена мозайка.
Погледнах към майка си с очакване да направи нещо. Тя беше прегърнала сестра ми, за да се сбогува с нея. И тогава изведнъж се изпълних с омраза. Мразех мисълта, че трябва да изчезна, сякаш никога не ме е имало, и че никой няма да си спомня за мен. Онази нелепа тава вече беше на главата ми, а аз мразех сестра си. Мразех я, заради това, че ще живее още пет минути след мен. Мразех я, че ще съществува пет минути повече и ще вижда зелените липи, че ще е в прегръдката на майка ми, ще диша, ще бъде.
Точно в този момент сестрата тръгна да дърпа ръчката с тока и часовника звънна! Не знам как стана в точният момент преди да мозъка ми да бъде изпържен, но наистина часовника звънна в седем без петнадесет и хукнах за училище.
От тогава като стане пролет чакам онова зелено да се появи по клоните и му се радвам искрено, но ми става и тъжно, че в онзи момент в съня си съм почувствала такова нещо като омразата. Но все пак надделява радостта от това, че съм.
И за още нещо се сещам покрай това зеленко: няколко години след това четох една книжка - “Времетръс” на Кърт Вонегът. Вече не си спомням детайли от книгата. Разказваше се за времетръс случил се през 2001 г. и върнал времето назад с десет години, до 1991 г. Всеки трябваше да изживее наново тези десет години, без да има свободната воля да промени нещо от вече случилото се. След края на книгата със седмици се носех с изострени сетива, открита за миризмата на бял хляб от близката фурна, онова зелено на дърветата, шума на падащите прашинки и всичко, което ни заобикаля. Хубаво нещо се живота, красиво.
- Хахахахах, а аз докато зацепя! – Но две-три ми вземи, че те нещо нашенските всичките са с изтекъл срок на годност!
