Разхождайки се из столицата и страната, човек, дори без архитектурно/инженерно/дизайнерско образование, може да си направи изводи за хала на преподаване на тези специалности и завършващите ги. Почти не съм виждала съвременна сграда, която да ми грабне окото и да кажа с чисто сърце: „Това е красиво, естетически пипнато, а не просто поредния бетон облечен в стъкло“.
Струват ми се жалки, както произведенията на съвременните ни архитекти, така и реализацията им и всичко…
Е, може би от тях това се иска: идва оня с широкия врат и поръчва нещо стъклено, а нашите хора какво да се преработват? Дори да избацат някой шедьовър, мутрата ще си поиска амбразурки на балкона, примерно, и труда им отишъл на вятъра.
Точно подобно чудо забелязах преди време на бул. България. Нещо като мини небостъргач. Стъклен обелиск, аха като в „Една одисея в космоса през 2001″, даже малко поразчупен за по-интересно. Предполагам си го е поръчал някой Муунуочър, а негов събрат го е претворил на чертожната дъска. Дали поради грешка на втория или на изпълнителите, на финална фаза се е случило нещо!
Небостъргача е бил вече аха-завършен, когато уплътнението по единия ръб взело, че се отлепило и провиснало като сопол… Ами сега?!
Тиксо!
Това е родил великия строителен гений – „Ще залепим с тиксо!“ Колкото е нужно, само да не виси. Това беше и момента, в който аз зърнах това дело на българското строително предприемачество. И колкото и да не ми се вярваше – гледах, снимах все по-отблизо и по-отблизо, после увеличавах и самата снимка – това там си е едно хартиено тиксо…
