Планината, Лозенската

Лозенската планина, не Лозенец

Заглавието е такова, защото ми подчертава Лозен като грешно и иска да е Лозенец. Да, някога Лозенец беше приказен и спокоен квартал, в който човек можеше да се разхожда. Сега е пренаселен, презастроен, псевдо-луксозен квартал. За това, ако човек иска да се разходи, добре ще да е да излезе извън пределите на околовръстното и да се разходи по нещо с „лоз” в името, но да има в името си и планина – Лозенската планина.

Лозенската планина е в сянката на Витоша, буквално и преносно. А не би трябвало да е така. Да, по-ниска е, но, ако не сте някой краен шоп, ще се съгласите, че Лозенската е по-спокойна от Витоша, по-симпатична и с доста по-красиви гледки. Богата е на различни растителни видове и си е направо опитно поле, по което да учите мало и голямо кое цвте какво е.

Сега ще ви разкажа за планината, която превзехме на два пъти (този петък и една събота преди няколко седмици), но ако сте баш планинари и един ден ще ви е достатъчен, за да стигнете от село Лозен до Пасарел, изкачвайки по пътя връх Половрак.

Тъй като началната и крайната точка на маршрута са от двете страни на планината, най-добре ще е да ползвате градския транспорт. За целта трябва да стигнете рано сутринта на спирката на рейс 5 на Цариградско шосе при ХМС. Колите са на около 20 минути, и за това е добре да вземете него, а не 3, който тръгва към Пасарел – той е на 60-70 минути, така че е и малко вероятно да го срещнете.

Вземате рейса до последната му спирка, накрай село Лозен и оттам продължавате по ул. Половрак. Ориентир ви е тренировъчната база на Червения кръст, отминете ли я, значи почти сте стигнали екопътеката, белязана с дървена арка. Не се плашете от мяркащите се табели „Ловно поле 63″, увериха ни, че сега не е сезон за лов на каквото и да било.

По пътя има нови пейки, на които да отпочинете и да се насладите на гледката. Тъй като е пролет, сега е моментът, в който да се насладите на малката каскада на потока, в началото на маршрута. След 20-30 минути катерене, ще стигнете до поляна с чешма и върба, под която църкат-пъркат кюфтета, продават се бири и зелева салатка. Заредете си шишетата с вода и търбусите с кайма, защото след това, до Пасарел ще разчитате само на домашните си сандвичи.

От поляната пътят се разделя на две. Левият минава покрай женския манастир „Св. Спас”, пещерата и връх Половрак, а десният заобикаля върха отдолу, пропускайки стръмнините и отпращайки ви направо към Пасарел.

Първият път направихме излет само до вр. Половрак, а вторият хванахме дясната пътека, за това, сега ще направя сглобка от двете разходки.

След поляната тръгвате по лявата пътека, която носи имената на четници на Бенковски. В зависимост от крачката ви, най-много за 40-50 минути ще стигнете до манастира. Разположен е на ръба на склона с чудесна гледка към софийското поле, добре поддържан, макар стенописите в църквата да са реставрирани залепени с тиксо, за да не паднат от стените. Пред манастира има пейки, на които можете да отморите малко и да продължите нагоре.

Тук е момента да отбележа колко богата на цветя и растения е гората. Уцелихме поляни с жълти глухарчета, край пътя ни съпровождаха малки сини цветчета, на които казвам „див зюмбюл”, макар да не съм сигурна, че така се казва, едни много странни бели цветя, прилични на орхидеи, лечебни иглики, кукуряци и още много други.

Вървейки към върха, някъде отляво ще видите табела с надпис „Пещерата“. Ако искате да я видите трябва да направите малка отбивка. Нас, по пътя ни настигна един експедитивен дядо, който набързо ни нахока, че сме зле с графика, и за да стигнем до върха, няма нужда да ходим до пещерата, която още повече, не била това, което казвало името й, а само една проста дупка в скалата. Продължихме нагоре.

По пътя има една чудна поляна с беседка и към София гледка. Най-подир ще стигнете до под връх Половрак, където се намира гробът на незнайния четник на Бенковски. Можете да се поспрете и замислите по някои исторически въпроси, после да поседнете на панорамната пейка с изглед към Рила, преди да закрачите последните 50-ина метра към върха. Малко е странно, защото има една пирамида с тухли без надпис, която може да бележи върха, но има и една скала с побито на нея знаме, та не мога да ви кажа кое точно е Връх Половрак, за това се снимайте и на двете. От точката със знамето има идеална гледка към София, Витоша и Рила.

Оттук насетне ви чака слизане. Може би трябваше да кажа отначало, че гоните червено-бялата маркировка. И до върха всичко с нея е наред. На слизане от върха обаче, в ниското изведнъж тя зачезна. И тъй като ние така или иначе първия път се връщахме към Лозен, хванахме просто пътека надясно, без да се морим да търсим табели. За да стигнете до Пасарел, обаче, ще трябва да я потърсите, а тя на места е рисувана дори на камъни по земята, така че бъдете осторожни.

Ако пък сте взели прекия път от кюфтетата, пътьом ще минете покрай блатото (ще ви се пада отляво) и „Рейсовете“ – възвишение с фургони, които местните младежи наричат така (отдясно) и минута след това ще стигнете един кръстопът, на който ще видите познатата маркировка.

Както казах, вече няма катерене. Минава се през много красива горичка, като отляво ви е склон, а тези от вас които не носят очила, веднага между клоните ще съзрат снежните върхове на Рила. При първата ни разходка времето беше неприятно и нямах шанс да ги видя дори от Половрак, за това онзи ден креснах от радост и тръгнах с апарата да катеря склона и да се муша по клони, за да получа по-чист изглед.

Не го правете, защото колкото и хубави снимки да нащракатае измежду клонаците, след още половин час ще се озовете на страхотна голяма поляна. Първото което ще видите пред себе си ще е Витоша и метеорологичните станции на Черни връх.

Малко по-късно отляво ще блесне и Рила в цялата си прелест., а като гарнитура – Искъра и най-вероятно Щъркелово гнездо.

Доста път минава по това плато и естетическата наслада е голяма. Човек се чуди на коя планина да се наслаждава по-напред. Не трябва да забравяме и домакина, обръщайки се назад ще видите и Половрак, а гледайки към Витоша, в дясно има някакъв друг лозенски връх, който, понеже не знаехме как се казва, с Емил кръстихме Пълноврак. Ако сте поизморени, можете да починете малко на това плато. А може да наберете сили и да изтраете още малко, защото след известно време и едно малко спускане ще стигнете мястото за пикник – няколко хубави, масивни пейки с масички, огнище, нещо като маса за приготвяне на манджите и аптечка! И всичкото това под една цъфнала джанка (когато отидете вече може би ще е зелена).

Изобщо приказно е, казвам ви! Но, за съжаление, от тук започват да се виждат и части от човешки поселения. Не знам каква се пада земята тук, за мен си е гора и планина, в които не трябва да има нищо. Други явно не мислят така – тук там, по ръбовете на поляните, там където започва гората са изникнали фургони. И колкото повече приближавате Пасарел, толкова повече престават да приличат на прости фургони. Ще ви ги покажа, но потрайте малко. На мястото за пикник има кръстопът.

Можете да тръгнете към лобното място на Списаревски, към Матейната чешма или обратно към Половрак. Пътя към Списаревски може да го поемете през баира с пейката или под него (в ляво от чешмата за водопой ще видите и табелата). Ако поемете отгоре внимавайте за мотори и АТВ-та. За съжаление единственото, което нарушава спокойствието в планината, това са те, а младежите от Лозен и Пасарел се надпреварват кой е по-бръмчав и може да ви връхлетят от изневиделица.

Пътят все повече се спуска надолу и стигате до едно широко място с висока концентрация на постоянно пребиваващи фургони – къде сдобили се с покрив, къде с пристроени стая-две. На едно място рекичката е преградена с бент и в нея плуват гъски, а над тях се кипри чисто нова дървена къщичка и толкова дървен клозет. Повечето фургони си имат такива, а надолу по течението водата в рекичката е доста мътна. Пък може и да е законно, но доколко редно? Открийте фургона на снимката:

В този момент решихме да се разсеем с поредното странно цвете, а не с пасарелските гори. И докато гледахме цвекето над нас прехвърча орел. Пътят навлезе в ниското между два хълма, следвайки рекичката. На това място ще е добре да се огледате за тояжка, защото пътеката няколко пъти пресича реката и, ако си нямате опора или някои от речните камъни ви поведе, можете да се намокрите малко преди финала.

И така ще стигнете до паметната плоча, отбелязваща местността където е паднал самолета на Димитър Списаревски. Има пейки и масички за сядане, нещо като навес, но мястото е малко усойно и страховито.

Е, отминете ли това място значи сте стигнали до края на еко пътеката – отново белязан с арка. Тук пътя се дели на ляв и десен. Десния води към язовира и през въжен мост се стига до спирка на рейс 3. Ние видяхме марикировката да продължава по левия път, за това хванахме него. Той е по-дълъг и минава през вилната зона на Пасарел. Почвата е богата на слюда и, ако имате време може да се поровите, за да си намерите някое и друго по-тлъсто парче. Тук ще вметна, че още в началото на пътя, мернахме бляскаво камъче на пътя – погледнахме го, изчоплихме го и се оказа, че е парче метал. Не знаем дали е природно, но неравната му форма ни навежда на мисълта, че не е употребена човешка сила за създаването му. Малко след това пък намерихме друго камъче, което ни заприлича на парче стъкло, но тъй като и него не сме виждали в естествена форма, не искаме да гадаем. После си начупихме и един бял камък, който се пръсна на остриета и сега не ни трябва апликационно ножче вкъщи!

Изобщо, Лозенската планина е рай за всякакви цветари, каменари и буболечкари (атестация за последното видяхме в качилия се от спирката при въжения мост д-р Петър Берон .
Та така неусетно стигате до Пасарел, а маркировката в един момент прелива в червено-белите светлоотражателни лепенки на кофите за боклук. И ето ви на централния площад, където е първа и последна спирка на рейс 3, който идва и тръгва точно „в и двадесет“. Срещу билет от левче, след около 30-40 минути сте в София заедно с хубавите спомени от тази прекрасна планина на хвърлей разстояние от града.

А, ако ви се гледат още снимки, елате във FB страницата на Патиланско царство.

Банани

Във вторник, по понеделнишки, да ви задам един бърз въпрос:

Как си белите бананите?

Откъм дръжката или откъм обратната страна? И съответно мъж или жена сте? Имам един спор, а по наблюдения двата пола белят този плод по различен начин. Та, ще се радвм да ми отговорите, а в коментар и да кажете, защо смятате, че от едната или другата страна е по-правилно (във въпроса ми няма никакви задни мисли, каквото и да ви шепне над или под съзнанието ви )

Високи сини планини

и малки сини тефтери

През изминалата седмица участвах с разказ в конкурс за играчка. Не я спечелих (организаторите още не са обявили, но като гледам конкуренцията така ми се струва), но получих моралната награда – имам над 100 коментара,  смислени и от реални хора. Много от тях са ми лични приятели, присъствали на случката от разказа или по някакъв начин част от живота ми и този на Емил. Благодаря горещо на всички тях, както и на хората, които коментираха и не познавам лично – радвам се, че историята ми им е харесала и подтикнала да коментират. Всички те са оставили по няколко думи под текста, не защото са по-ниско от мен в някаква йерархична система, а защото съм ги помолила да погледнат и коментирарат в случай, че им стане интересно или ги докосне по някакъв начин

Благодаря ви на всички!

Споделих с вас един много скъп мой спомен, но в замяна получих много усмивки и се радвам, че ви направих част от моята история, защото историите стават такива едва когато са споделени. Вие сте ми наградата

За това се престраших да направя и фейсбук страница на „Патиланско царство“ – за да можем да си станем приятелчета и там. Мисля на страницата да пускам, освен информация за новите публикации в блога, и малки бонуси към историите в него, да ви питам за разни работи (вместо да хвърлям боб) и подобни шукарии. Винаги можете да отскочите като натиснете синята книжка в  дясно от тази публикация, както и като ме „харесате“ във фейсбука.

Освен, че изкачих върха на статия със 100 коментара под нея има и още малко върхове в тази публикация Миналата седмица Мишел писа за вятъра и как благодарение на него е съзрял ясно Витоша. Е, на мен пък ми се откри гледка към една по-далечна планина И въпреки, че правейки снимките бях в София, успях да щракна няколко кадъра на…

Рила!

Ех, ако можеше всеки ден да се вижда, а не само в 1-2 дена от годината! Защото последният път, когато я видях, беше преди по-малко от година, в началото на май. Явно единствено на пролет дишаме що годе чист въздух.

А познавачите от вас могат да предположат кои са върховете от снимките:)

Две е повече от едно

Този текст е преди всичко подаръкът ми за Емил, тъй като скоро ще отпразнуваме случая, че две години сме две глави под една шапка. Искам да го накарам да се усмихне и да знае, колко съм щастлива, че сме заедно. Но в забързания ни живот, в който имаме и едно малко ядро, което да ни крепи още по-здраво заедно, може и да забравя да му направя друг подарък. За това – заповядай!

Използвам историята и за да участвам в играта за LG Optimus 2X, в която разказът с най-много коментари ще спечели въпросния телефон. Тъй като апарата, който имам е по-стар от историята, за която ви разказвам и не му остава много, а от друга страна искам да е и по-умен, отколкото мога да си позволя, ще се радвам, ако ми оставите коментар по-долу. За да можете да ме подкрепите и гласът ви да се преброи е необходимо коментирайки да оставите не само име и мейл, но и уебсайт, доказващ че сте реална личност – на блога ви или адреса на профила ви в някоя от социалните мрежи (facebook, twitter, LinkedIn; пример – ако имате facebook – отидете в профила си и от адресбара копирайте и пейстнете като ваша страница адреса си). Брои се само по един коментар от човек с валиден профил. Шансовете ми не са големи, имам 5 дни –н до 17ти, но ще се радвам и да си поговорим по темата :

Още повече когато тези две правят истинското едно

Всеки от нас има в живота си поне една или две истории достойни за филм. Твърдя го от кулата на клюкарката в мен, която обича да знае как започват и свършват чуждите истории. И нямам приятел или позната двойка, които да не са минали през „филми“, за които в Холивуд/Боливуд биха се изтрепали за сценария и биха бълвали романси и комедии от грешки до края на света и обратно. Мнението ми се затвърждава и от собствения ми опит, от който ще разкажа най-хубавата история.

Всичко започна преди две години… не, тогава станахме официално едно съчетано от най-хубавите две. Всъщност, започна по-рано, преди пет години, когато се срещнахме, макар това да не е съвсем така. Защо ли? Ами оказа се, че се бяхме срещали и по-преди. Или пък е по-точно да кажа, че се бяхме срещали без да се срещаме…

Абе, да речем, че ще започна да ви разказвам от средата, тогава когато го взех за французин, пък той…

Поредното море на къмпинг, все същите муцуни, следобеди и нощи. Само сутрините изглеждаха различни – докато всички се насилваха да спят или по-скоро алкохолните изпарения в палатките не позволяваха на врящите в собствения си сос хора да се събудят, аз изпълзявах до кафе-ресторанта на къмпинга, където си поръчвах принцеси с кашкавал и, с чаша чай, прочитах сутрешния вестник (говорим за преди пет години, когато gsm–ите не бяха смарт, та камо ли двуядрени, за да научавам от тях новините). Пийвах от чайчето и с нож и вилица си отрязвах от сандвича (това е една друга история, свързана със зъболекар, но сега няма да разказвам нея). Мислех си колко ли тъпо изглежда човек, ядящ сандвич с нож и вилица, но за успокоение се убеждавах, че в някой друг век това сигурно би било знак за аристократичност.

Една сутрин мернах две младежчета. Симпатяги. Какво първо ми прави впечатление у един мъж? Генерално не знам, при тези двамата – косата. Единият късо подстриган и с щръкнала коса, а другият с къдрава и стърчаща във всички посоки.

„Хмм, тези ще да са французи. Никак не ми приличат на нашенци с тези коси.“ Забелязваш, отбелязваш и си продължаваш. Нещо като да гледаш витрината на магазина. Не забелязах поглед от отсрещната страна, за това и не се мотах дълго пред „витрината“.

А вечерта дойде с рожден ден на приятел на приятел, който явно нямаше против да има за гости хора, които не познава (можеше да се отзове само целия къмпинг и още някои и друг човек, но не повече от хиляда). Не ми се ходеше много, но все пак отидох. Явихме се дори с подарък. А на купона – къдравият ми „французин“. Реших, да го налазвам, но той ме изпревари – алкохолът свърши, а само аз имах скатана бутилка бира – та той решил да налази питието ми.

Е, покрай това се разбра, че не е французин и във Франция не е стъпвал, макар да носеше блуза на Льо кок спортив същата вечер.

И както става при пресните гаджета, не мина много време от познанството ни, когато се заговорихме за миналото ни. Разказвах аз кое училище съм завършила, а той се усмихна и каза „Аз същото“. А коя година, аз 97-ма „Аз май предишната“. Възкликнахме как сме се разминали, за малко.

Показа той снимки от абитуриентския си бал, аз: „А, ама тази даскалица, беше класна на моя бал!, учудвам се аз, Не може да е била две поредни години класна, че и със същите дрехи да е ходила!“. Продължихме нататък, но след време и аз изкопах лентите от моето завършване.

Разглеждаме снимка по снимка, смеем се (кой ли не изглежда смешно в този ден) и както съм готова да прехвърля той пита „Ти знаеш ли кой е това, на тази снимка зад теб?“. Поглеждам внимателно, първо не стоплям, но после: „Ааа, ха! Значи все пак сме завършили и в една и съща година?!“ Стоим на тази снимка един до друг, дели ни метър, а всъщност не метър, а девет години. Смеем се колко е странно, да сме се разминавали по коридорите на училището без да знаем, че чак след девет години ще се запознаем (и в същия момент, смеейки се, не знаем, че след още три ще се оженим).

Но не спряхме до там. Оказа се, че малко след училище той е излязъл от една компания, за да вляза аз в нея, а после още веднъж така. Разминавали сме се по купони и конкретни събития. А много преди училище сме ходили и на един и същи лагер. Май само в детската градина не сме били заедно. Толкова години сме били на косъм от познанство и толкова пъти не сме се събирали, до онзи къмпинг.

Има дни, в които се чудя какво ли щеше да бъде, ако се бяхме запознали като малки или  ученици. Дали щяхме да се харесаме, да си допаднем и останем заедно и всъщност, не сме ли изгубили толкова време, което е можело да бъде прекарано заедно. А може би щяхме да се съберем за кратко и да продължим всеки сам по своя си път без никога повече да се видим и дори да не искаме да се видим. Друг път си мисля, че така, както са се случили нещата е било най-добре – растели сме и сме се формирали като личности, всеки по отделно, със своя си опит, докато сме станали готови един за друг. А има и дни, в които се питам: „Ами, ако не бях отишла на онзи рожден ден? Дали щяхме да се разминем пак и щеше ли после да има път, в който да се срещнем отново?“

Първото е минало, което не се е случило, третото няма как да се провери. Само второто е факт: били сме две единици, а сега сме една двойка. Щастлива съм, че животът ни поднася такива весели случки, които да ни карат да се замислим колко хубаво е да се сблъскваме и намираме като числата в уравнение, което неизменно ще бъде решено.

Не забравяйте да коментирате по-долу Иска се само името ви, действителен мейл и сайт/линк към профила ви в някоя от социалните мрежи. Пример – ако имате facebook – отидете в профила (там където пише Profile/Профил, горен десен ъгъл и от адресбара копирайте и пейстнете като ваша страница този адреса). Можете да го приложите и към самия коментар. Брои се само по един коментар от човек с валиден профил.

Свежо

За почистването

Чисто и просто казано:

- всяка година, през април, излизам, за да изчистя заедно със съседите площта около блока;
- първата чистачка на Републиката – Ани Салич, заедно с ЬТВ ме дразнят с инициативата си, внушавайки, че никой никога не се включва в почистването, а всички дружно мятаме през прозорците, но може и да накарат някой и друг мързеливец все пак да се замисли и излезе.

Малко по-разтегливо казано:

Смятам, че съм длъжна, както и всички би трябвало да са, да се грижа за пространството, което ме заобикаля. Аз го правя. Всеки ден, като си целя точно кофата за боклук. Освен това се случва да вдигна нечий чужд боклук и да го изхвърля на правилното място. Винаги си връщам в града отпадъците, които съм създала в планината, защото не считам, че някой е длъжен да ми събира остатъците там, горе. До последната хартийка и фас. Убедена съм, че прозореца и балкона не са края на света ми и не избутвам никакви капачки, презервативи и листа от домашни цветя през тях.

За съжаление, адски много хора не мислят като мен, а напротив. За това изхождам от презумпцията, че личният ни пример, всекидневният, е изключително важен. Днешният още повече. Ясно е, че този, който си мята плика с боклука през прозореца няма да дойде и да се включи в почистването. Почти сигурно е, че ще продължи да го прави. Но съм длъжна да покажа на дечурлята от блока, че има хора на които им пука, за да може и на тях да им запука. А когато ония гниди ги няма, ще има вече пораснали хора, които знаят, че торбичките не растат по дърветата. Така ги виждам нещата.

За първата чистачка на Родината, няма да говоря, както казах по-горе може пък да накарат някой, който никога не е излизал да го направи сега.

Кратък разбор на изчистеното:

- Торбичките, фасовете и капачките от бира май е излишно да ги споменавам;
- Първо място по намиране заемат щипките за простор (което значи, че сушилните все още не са масово навлезли в живота ни ) Мисля, че можех да направя изложение на видове щипки, а после да ги разпродам;
- Втори идват опаковките от лекарства. Като си болен, защо трябва да показваш на хората, които живеят около теб, какви количества хапове гълташ не ми е ясно. Но със сигурност може да се диагностицират живущите на един блок само по изхвърлените опаковки;
- Трето място се заема от батериите – много притеснителен за мен факт, предвид вредата, която нанасят разпадайки се в почвата. Направо не мога да си обясня как така някакви хора си стоят в хола, цъкат с дистанционното и в следващия момент вадят батериите от там и ги мятат през перваза! Все пак, няма да им натежат в джоба, ако ги занесат до близкия магазин, където има кошче за тях!;

В крайна сметка дори намазах от почистването. Намерих си една, май истинска перла, която ще рециклирам, пришивайки я към някое филцово цвете; едно малко лилаво телетъбче, което идеално ще пасне на витринката ми със ситни животинки и 15 стотинки

За другите дни от годината, през които не е предвидено всеобщо почистване, важи желанието ми за личен пример и забележките, за които, вярвам че могат да бъдат много ефективни:

Вървим в четвъртък вечерта с Емил и Дребосъчето. След известно време, прекарано в бутане на количка по софийските тротоари вече ни е прекипяло от боклуци, мръсотия, хора, които спират колите си където си искат и тем подобни.
Гледаме пред нас се носят две пубертетки, на около 13-14 години. Вървят, хилонтят се и чоплят семки, небрежно хвърляйки обелките на улицата. Ей! Това ми беше върха на борчето (ако си спомняте и друг път семките са ми били трън)! Като ги видях направо полудях. Настигайки ги бях готова да им кажа две-три думи, но Емил ме изпревари:
- Извинете! Изпуснахте си нещо! – с невероятно загрижен тон.
Двете девойчета в миг се заковаха и се заоглеждаха какво са загубили. Въртяха глави и се чудеха ли чудеха. За миг и аз помислих, че са изпуснали нещо, когато Емил каза:
- А, то било шлюпики от семки…

Мигом се изчервиха и, надявам се, са си направили извод.