Детските рождени дни

Някога, когато бях малка, обичах, след като отпразнувам рождения си ден, да подредя получените подаръци на една малка масичка до леглото си и да легна доволна и щастлива от получените дарове и хубавото прекарване. А то се състоеше в това да се съберем братовчеди и деца на приятелски семейства, а като поотраснах – да поканя съученици и хлапета от квартала.
Израснала съм в по-малко от 50 квадрата и въпреки това едната стая, която ни се падаше за „купон” беше предостатъчна за забавление. Стояхме си там и играехме на какво ли не – разни игри с пионки и зарчета, подаръци, развален телефон, писмо, 1-2-3-стоп, отидох в гората, някаква измислена си от нас… Съвсем сами си изкарвахме по няколко страшно веселяшки часа, увенчани с ТОРТАТА! Как само се чакаше тя от всички – дали ще има шоколадова глазура, ще бъде ли на два етажа (че по повече нямаше) и с достатъчно захарни фигурки за всички?!
Както казах в началото, подаръците също бяха важни и винаги се радвах на тях, разопаковах ги хищно и моменталически и се радвах, независимо дали ставаше въпрос за книга, кукла или игра. Е, в онези години дори се случваше да се повтори някой подарък, но пък ставаше смешно (веднъж така сестра ми получи две еднакви кукли – в резултат подстригахме едната и я превърнахме в момче – кукла каквато иначе в магазина никога не бяхме виждали).

Преди известно време попаднах на съвременен детски рожден ден. Беше много весело и забавно, децата през цялото време играеха, танцуваха, пищяха от кеф. Прекрасно! Само едно нещо умът ми не го побира – защо за да им е веселоа трябва да се вика клоун или dj? Гледах ги тия хлапетии и се чудех не могат ли да се забавляват както нас някога – сами да си измислят заниманията, да направляват веселието, да влизат от роля в роля. Вместо това, бяха хипнотизирани от един батко, който диктуваше коя да е следващата игра, коя да е музиката, която ще слушат и точно как да танцуват всички. От този, а и други детски рождени дни, останах с впечатлението, че днешните деца не обръщат почти никакво внимание на подаръците, въпреки че шансът да получат нещо, което вече имат е сведен почти до нулата. Просто се поглежда и хвърля в ъгъла… Накрая дойде и тортата, но вместо всички да чакат с нетърпение да получат парче от красотата, по сигнал от рожденика всички заровиха ръце и муцуни в нея (не ми се ще да морализаторствам, но за мен това да не научиш детето си да уважава храната е крайно безотговорно).
Този купон ми припомни за колежките ми с деца, които всяка година като наближи рождения ден на отрочетата им, изпадат в ужас при мисълта, че семейния бюджет ще олекне с 500-600 лева за „парти” в някой детски клуб или поне клоун и някакви екстри към него, само и само децата да прекарат рождения ден…как? Даже не знам какво се цели с това:
- дали да се покаже колко е финанциално семейството,
- дали просто не знаят как да общуват с децата си и вместо да ги научат как да играят им докарват разни заместители,
- или дали всъщност не им се занимава с децата…
Като гледам тия неща и се чудя защо и кога хората направиха отрочетата си консуматори на готови продукти, в материално и емоционално измерение, и кога замениха творчеството с полуфабрикати?
Сетих се за тези неща покрай моят юбилеен рожден ден миналата седмица, на който се оказа, че изхарчих по-малко от 200 лева, а вечерта наредих на шкафчето подаръците точно като едно време. Заспивайки си мислех как ще се постарая да науча моето дете да играе само и с приятели, да фантазира, да измисля разни неща и предмети, да няма нужда от някакви заместители на детското въображение. Толкова ли е трудно, че повечето от днешните родители не го правят?!

Ако 16 април 1925 г. беше днес

Много недоволства чувам за това предаване „Българските събития на XX в.” Било про-комунистическо, про-носталгично. И ми е смешно, защото в екипа последното нещо, което са искали е да го докарат до там. Май, когато народа избра 9 септември за събитие, даже и те взеха да канят все по-сини и бесни коне с капаци и шамани (Иво Беров щеше да си разкъса дрехите от жлъч като избраха Димитровград за строеж), за да избягат от обвиненията. Но не ми беше това думата.

Исках да кажа нещо за атентата в Св. Неделя. Ясно беше, че той ще бъде избран – най-известен и предъвкван. Трябва да призная, че за някои от другите не си спомнях и грам.

Знаем, че в историята няма „ако”. Но нека да предположим онова „ако баба ми беше мъжка…”.

Просто би ми било интересно да ми кажете, ако пренесем това събитие към днешна дата и в Света Неделя са събрани повечето от управниците ни от последните 20 години. И гръмне отгоре им купола, та вземат та си заминат дузина или повече догановци, станишевци, костовци и царедворци, защо не и гербери (поради липсата на карамфили). Ако вземе че стане, колко от целокупния ни народ ще изпадне в дива мъка и ще е недоволен от това, че стригалите го двадесет години и въртяли на негов гръб далавери са били изнесени от настоящето. (Остава да добавим и неща като липсата на нормиран работен ден, синдикати и такива подобни, но ще задълбаем много и няма смисъл)

Та, кажете ми, няма ли да обърнете няколко рикии, а? Ама без да си кривите душата! Кажете ми честно.

Хайде на гости на комшшиите! (втора част)

Общо взето оръшкахме най-важните забележителности на Истанбул и, преди да ви заведа до нашата част от града, ще ви споделя някои наблюдения за това, какво сме взели от турците през петте века робство и какво не сме.

Едно нещо със сигурност не сме взели и то е работливостта. Тия хора се скапват от работа. Вечер, когато свърши нормалното работно време уличките се препълват с хора на импровизирани сергийки и всеки продава…нещо, каквото и да е, само алъш вериш да има. Обувки ли ще са, цигари, плодове и зеленчуци, ядки, парфюми. Пред джамиите забелязах едни мъже и жени да седят на столчета, а пред тях едни панички, наредени една върху друга – доста време ми трябваше докато вдена, че не продават някакви питки, а тепсийки с жито, което да купиш и да хвърляш на гълъбите. Продавачите на чай с придвижващите се чайни също са доста впечатляващи.

Ако решите да ходите до Капалъ Чарши ви съветвам първо да видите цените в магазините из града преди това. Защото цените в чаршията са няколко пъти по-високи от другите и най-много да свалите до цената каквато е навън. Аз лично пропуснах да взема една мелничка за 6 лири, а в Капалъто я продаваха върху 12 и ако са в настроение да се пазарят, най-много да я вземеш за 8 лири. А при пазаренето, според мен има два основни момента:
- Да отидеш рано сутринта, когато още не са натрупали пари в кесията и гонят всеки за клиент. Привечер на продавачите им е все тая дали ще продадат още нещо и не са склонни да се пазарят, защото са се поуяли.
- Второто нещо е малко кофти, но ориент, какво да правиш – оставете мъжа да се пазари! Със сигурност предпочитат да се пазарят с мъж, а с напористи жени тръгнали на пазар не им се ще да си имат вземане даване, гледат по-скоро с насмешка….Това поне е моето впечатление, колкото и да ми беше кеф да се пазаря, отсрещната страна не ми влизаше много в тона.
- Ааа и нещо смешно – не се правете на много разбирачи, започвайки с „Кач пара?“! Отговорът винаги е (предполагаемо) цената на турски. Ала-ла-бала-ла и в отговор вие казвате „А?“. След като го установи лично това на няколко пъти, Емил реши да пробва с „Кач пара ис дис?“ на което продавача се смя от сърце.

Още едни основни неща не сме взели от комшиите, въпреки че твърдим, че ги имаме – любезността, гостоприемството и доброто обслужване. Няма начин да не отидеш в хотел, ресторант, дори проста закусвалня, където да не ти предложат чай или кафе, да те питат всичко ли е наред и да те накарат да се почувстваш добре. В едно кафене седнахме с Емил на по биричка, а от съседната маса едни дядовци ни заговориха. И от дума на дума, от „комшо“ на „комшо“ и взеха, че ни връчиха едно листо от марула с някакво нещо в него, да сме пробравли. Приличаше на грис с разни работи в него… Пробваме ние – лютоооо! Ама нали сме любезни и ние по турски, казваме колко е вкусно. Обясниха ни, че е нещо като кюфте, ама без да е с месо …така и не го разбрахме какво е, но в крайна сметка решиха да ни връчат още 100 грама от това чудо и ние…мъчихме се мъчихме се, ама след петата хапка си плюхме на петите, защото, ако го бяхме изяли цялото люто, нямаше да можем да преживеем много.

И като споменах „комшо“ да кажа. Като ни питат от къде сме, а ние отговорим, че сме от България, следва радостното възклицание:

„Ааа, баджанаки!“

И то доста по-често отколкото познатото ни „комши“.Сега, на Емил не му направи впечатление, докато не го запитах „Бе ти що се радваш?! Тоя ти казва, образно казано, че е спал със сестра ми. Буквално ми звучи, като да са ни владяли жените пет века, ти се радваш!“ Е предполагам, че това тълкувание може да е плод само на исторически обременената ми памет и да е на практика искрено и приятелски казано, но може и да си е напълно иронично.

Иначе какво да ви препоръчам да ядете? Каквото щете, а ако не знаете манджите на турски, винаги можете да си поръчате кюфтета, кебапчета, юфка, кестени, гювеч, мусака, айрян… Дюнера ,трябва да призная, не ми хареса. Турския дюнер, за разлика от арабските в нашенско, се прави с хлебче/франзелка и някак си ми беше странно дъхав (особено, ако е овнешки). А и след като гърците правят гироса със свинско, мисля че няма какво да ме върне към дюнерите.

Сега, когато напазарувахме и хапнахме, нека да тръгваме за Св. Стефан. Предлагам да отидем пеша от там, където се разделихме предния път – пред гарата на Ориент експрес. От там тръгвате наляво по улицата, покрай Златния рог. По някое време ще стане много приятна крайбрежна алея, така, че даже няма да забележите колко път ви чака (около 45-60 минути с мотането). Рибар до рибаря се трупат там и толкова ловят, че имаш чувството, че пари нямат и това е единствения начин да занесат нещо вкъщи за вечеря. Срещнахме даже една мадама по дънки да замята (една единствена беше в интерес на истината).

Наближавайки Св. Стефан, още от далече виждаме на хълма в ляво някаква странна червена кула , която Емил обяви за старата Патриаршия, та решихме после да се качим и да видим де го тоз прочути Фенер! А

Св. Стефан

се видя от далече – бял и дантелен. Направих си снимка от алече и подюрчих в еуфорията си Емил натам. Влязохме през портата и бързо влязохме вътре, където…ами останах без думи. Първоначалните ми трепет и въодушевление много бързо започнаха да избледняват пред картинката която видях. И, повярвайте ми, не трябва изобщо да пипате стените, за да знаете, че това би оставило ръжда по дланта ви. И колкото повече гледате в сумрака, толкова повече всичко започва да ви ръждавее. Вторият етаж е затворен за посещение, познайте защо.
Това е в невероятен контраст с хубавата патетична историческа справка на входа на църквата, която те кара да се почувстваш горд на влизане, и смачкан психически на излизане. Този символ на силния ни дух…ето какво е останало от българския дух – ръждива пепел.

Има касичка за оставяне на дарение. За първи път пускам пари в касичка водена от най-искреното желание да помогна и в същото време знаеща, че това е безсмислено. Ами че колко пъти се събираха пари за църквата?! Ей това са нашите коледи, български коледи – събират се пари, и един ден виждаш грозната истина – не си помогнал и парите ти са потънали някъде.

Вече навън започваш да виждаш фасадата, в която буквално зеят пукнатини, орнаменти са изпопадали и светлосенките са оранжево-кафяви. Признавам си, разплаках се. Колко още й остава на Св. Стефан? Не знам, но в скоро време и за скрап няма да става.

(Кой отговаря за поддръжката на църквата? БПЦ или държавата? Струва ми се логично да е църквата. А тя толкова да няма пари да я поддържа? А държавата не може ли да отправи едно запитване на църквата, защо не си стопанисва имотите?)

След Св. Стефан тръгнахме по баира нагоре, за да се гмурнем в очарованието на Фенера. Тесен сокак с шарени и западнали къщички, а между тях висят прани гащи и турски флагчета – екзотика. И изведнъж срещу нас по нанадолнището се юрнала една тълпа мъже – търчат, викат и размахват тояги!!! Аз реших, че е някаква група с туристи, погнала джебчия.

Емил предпазливо ме дръпна към една сграда и тамън виждах как през нас минава стадо турчоля, когато на 10 метра от нас забелязахме камера, някакъв човек изкомандори нещо и групата се спря. Те филм снимали моля ви се!

Голям смях, но като цяло обстановката предполагаше тази ситуация да е напълно правдоподобна. Издрапахме накрая до върха на баира и там беше красивата сграда, която се оказа „Великата народна школа“, която била открита през 1454 г. като продължител на Патриаршеската академия, разрушена при падането на Константинопол.

Прекрасната сграда, която червенее и до днес и напомня за славните времена на квартала, е построена между 1881 и 1883 г. от, за мое учудване, гръцки архитект. За нас е интересно да знаем, че тук на наука са се учили Раковски, Никола и Алеко Богориди, екзарх Антим I и екзарх Йосиф I, Иларион Макариополски и много други.

Ахкахме и ихкахме край чудната сграда и после тръгнахме по картата да търсим джамията Фатих (защото изглеждаше като единствената по-голяма сграда, която да ни служи за ориентир, за да се върнем в цивилизацията). И така видяхме истинската част на Истанбул – стари къщи, почти разпадащи се, бедни хора и деца, които може и компютър да не са виждали в живота си, тесни сокаци и стръмни стълби. И забравете за „Европейска Турция“. В момента, в който мръднете от туристическите места и центъра – всичко моментално се забрадява и жени-нинджи не липсват. Малко след като се разминахме с една такава група, Емил каза:
- Тия нещо не ти харесаха, изкоментираха те.

- Май да, да взема поне шапката да си сложа, че може и да ме възприемат като да ги обиждам? (а беше такава жега тоя първи ден на годината, че и якето си бях свалила).

И общо взето по целия път до стария град все така беше. Емил пък имаше неговите си терзания. Влязохме в едно магазинче, за да си взема сладолед, а той бира и изведнъж – продавача му я опакова във вестник. Явно според турските порядки не е добре да се шляеш с бира в ръка, та да знаете, че като пийвате биричка при комшийте на крак ще трябва да си я цоцате от вестника.

Та криво ляво и нагоре надолу (защото се оказа доста по-баиресто отколкото на картата) стигнахме до джамията Фатих, а от там по големия булевард вървите и по някое време стигате (в пресечка в дясно, наречена Kiztasi – колона буквално) до колоната на Марциан, останала до днес от 455 г. Не е нещо кой знае колко забележително, но поради липса на много римски и византийски паметници, си заслужава да се отбележи. Забравих да ви спомена за колоната на Константин, но тя е оградена за реставрация, и хич не става за виждане. Връщаме се обратно на големия булевард и продължаваме надолу към цивилизацията, което ще ни отведе до остатъците от акведукта, от който са останали около 900 метра – красив и голям е, история дълга има и си заслужава да се види. Ако се обърнете с гръб към акведукта и хванете по булевард Ататюрк, от ляво в паркчето ще забележите някакви разкопки като да са от предосманско време, но табела няма никъде, за това, ако някой знае нещо повече за това място, моля да заповяда да ни каже.

А когато се спуснете по Ататюрк ще стигнете и до Орду кадеси, от където можете да си вземете трамвайчето за към Св. София, Синята джамия и т.н. Може обаче да тръгнете надясно (понеже натам беше нашия хотел) и да в погълне някоя от мъничките улички, в които има много ресторанти тип стол, където да си изберете нещо евтинждос и народно за ядене. С Емил за 12 лири хапнахме манджа, баклавички и таратор. Таратора им обаче имаше не копър, ами джоджен и е много странно как едната поправка променя коренно манджата! В такива заведения за ядене хляба и водата са на корем, а не знам дали просто ни харесаха или това им е политика спрямо чужденците, но ни отнесоха подноса до масата и ни гостиха чай на аванта, келепир!
Докато хапвахме на няколко метра от нас, в отсрещната сграда едни мъже играеха е нещо като кръчма, игра, която така и не я разбрахме как се казва – седят по 4 човека около масата, има някакви плочки като за домино, теглят ги, редят ги на масата…странна работа. Трябва да разберем как се казва.

И май само двореца Долмабахче остана! Ами входа за там е пак 20 лири. Вътре се влиза задължително на групи с екскурзовод от музея. И понеже народа е много се започва едно препускане и обяснения – „Тоя е полилей е 4 тона, едиколко си бохемски кристала по него. Тоя килим е еди колко си квадрата. Паркета в тази зала е от не знам си колко си парченца. Има n броя стаи и 68 тоалетни (това последното го запомних, защото накрая питах екскурзоводката мога ли да ползвам една от тях, но не можело). После се влиза и в харема. Изобщо разкош, който няма нужда да ви описвам, но ще спомена няколко неща, които ми направиха впечатление:
- В двореца било прокарано парно в началото на 20 в., обаче в харема не зърнах ни един радиатор!

- И пак, докато в двореца трябваше да се дивим на парченцата паркет, в харема – дюшеме пършасало и отгоре сламена рогозка, тук таме покрита с килими.

- Освен парното, в двореца прокарали и водопровод, та 68-те тоалетни бяха с казанчета, но! Си бяха останали все така прекрасни, мраморни …клекала – като ги гледах и се чудех как тия султани дебели са се задържали да клечат отгоре?

Хайде, стига ви! Другото ви оставям сами да си го видите! И си вземете приятна компания! Ние с Емил бяхме взели едни нелегални туристи -

Подуйчо Сухоречки и кравата Гицка За Подуйчо вече съм споменавала, но като цяло има какво да ви разкажа в отделен разказ за туристите в раница
Хайде, сполай ви!!!

Ако…

Много народ обяснява тия дни какво му е хубаво на него да е жена. Не разбрах защо са го кръстили карналвал само? Мен никой не ме е канил, но пък аз ще се изкажа самостойно.

Знам, че съм това, което съм, именно защото съм жена и нямаше да бъда същото ако бях друго. И съм доволна от това положение.

Само толкова исках да кажа.

Ааа, и, че:

Ако баба ми беше мъжка, дядо ми щеше да е женски.

Но понеже не е така, няма какво да му философствам повече

П.П. Не слагам линкове към писалите за карнавала, защото не са ме поканили, та да не се натрапвам А за за пътеписа не съм забравила, но го оставих за утре.

Хайде на гости на комшиите! (първа част)

Хайде! Позабавих се, но вече съм готова да тръгваме! Събирайте багажа, но не много. Отиваме наблизо – в Истанбул!
Не знам за вас, но аз за първи път отивах в страна от „Ориента”. Хванахме рейса през нощта и като изключим слизането за проверка на границата, тихо и кротко си спах на седалката докато Емил не ме събуди с новината, че влизаме в Истанбул. И какво видях първо?

Знаме

Много знамена, огромни, яркочервени и като от коприна да се веят така хипнотизиращо на изграващото слънце, че свят ти се завива. В сутрешната мараня изглеждаха толкова вълшебни, че изведнъж си казваш:
„Брей, чак да ти се прище да умреш за такова знаме!” Пълно зомбиране.

По първоначално четене за това, къде какво има за гледане в Истанбул си бяхме запазили хотел до историческия квартал Султанахмет (от другата страна на Златния рог е по-търговската част, но за нея тук няма да прочетете много).
Късно се сетихме, че може да изкараме новогодишните празници в Истанбул, за това хотелът ни беше в друг квартал – Фатих (40 евро за стая на вечер с включена закуска и wi-fi) .Но то и това не е много, само 40 минути пеша или няколко минути с трамвая, който е с жетонче, което се купува за лира и петдесет. Ако планирате по отрано, можете да си намерите и по-евтини хотели, направо в сърцето на Султанахмет.

Та какво има за виждане в Султанахмет?

Синята джамия

Красива си е, няма какво да си кривим душата, като влезеш вътре също толкова хубава. За да влезем обаче трябва да се наредим на опашка и да изчакаме реда си. Стигаме до кош с найлонови торбички, в които трябва да пъхнем чепиците си и с тях под мишница да влезем в джамията. Само това, вход не се плаща. Просторна, светла, синя. На мен лично впечатление ми направиха огромните полилеи, висящи много ниско над главите на молещите се/туристите, които висяха на многобройни кабели от тавана – толкова много, че за секунда, като погледнеш нагоре, вместо да види купола погледа ти се оплита в тях.

На влизане Емил ме предупреди, че вътре мирише…ами ако имате по-остро обоняние ще уловите миризмата на димящи туристически чорапи, но надявам се това да не ви спре за посещението на тази прекрасна джамия.
Версиите за нейното построяване са две:
Туристическата гласи, че султана наел за архитект чужденец и му казал, че иска златни минарета. Обаче на турски златен (аltın) и шест (altı) звучат почти еднакво и онзи чул шест. Хубава е тази история, но в действителност архитекта си бил с чалма и разбирал турски. Просто султанът решил да се изфука за сметка на хазната. По онова време единствено в Мека имало джамия с шест минарета и народът на империята бил доста недоволен от екстравагантния разход на султана. Султански му работи.

Излизайки от Синята джамия, погледът ви се спира върху

Света София

Малко гъчкано с туристи и продавачи на всякакви джундурии е пространството между двете религиозни сгради, но можете да сколасате и да седнете на някоя пейка и да се насладите на гледката.

Пак според екскурзоводските твърдения, султана искал да я надцака огромната Св. София с по-голяма джамия и натоварил прочутия архитект Синан със задачата. Въртял сукал Синан, накрая трябвало да си признае – не можел да построи дори същата по големина джамия. За това турнали на Св. София минарета и готово. Това е само легенда.
От друга страна, човек като попрочете малко разбира, че не е точно така пък – ако не са били османците днес нямаше да има нищо запазено. Накратко, мозайките на Св. София първо са били унищожени от император Лъв III, който решил да иконоборства през 726 г. Всичко, което виждаме запазено днес е правено след това и то е съвсем малко – благодарение на тъпите кръстоносци от Четвъртия кръстоносен поход, които ограбили де що църква имало в Константинопол и унищожили каквото не можели да извлачат, а после обърнали базиликата на католическа катедрала.
При пристигането на османците през 1453 г. Света София била толкова зле, че жива да я оплачеш. Само дето считаните от много от туристите за „злодеи” мюсюлмани вместо да й турят кръста, взели че започнали да я възстановяват и укрепват, а Синан по-късно така правил пристройките, че да обхванат като обръч базиликата и да я държат изправена на крака и до днес. И противно на католиците, не посмели да чегъртат лицата на светците (те даже не ги отричат, но за това като стигнем до двореца Топкапъ), а само ги покрили с гипс и боя, защото и те са малко доста иконоборци. И така до 1935 г. когато Ататюрк решил да направи Хагия София музей (с билет към днешна дата – 20 лири), замазката била махната и изскочили запазените мозайки.
Те са много малко и аз ще ви спомена само за една, която ме впечатли ужасно много:
Божията милост по време на Страшния съд
Мозайката е датирана към 1261 г. – по времето на византийския Ренесанс и се предполага, че е направена, за да отбележи края на годините на „католическа окупация”. Изобразява Исус заобиколен от дева Мария и Йоан Кръстител. Звучи толкова просто, а като застанете пред тях и забравяте ума и дума. Изобразени са толкова живи, от плът и кръв, от лицата им струи такава благост. Тоновете се преливат така, че дори не забелязваш, това да е мозайка. Просто трябва да се види!

И крачейки чуваш стъпките си по напукания мраморен под – такъв какъвто е от 1400 години, усетил да крачат императори и патриарси, завоеватели от различни краища на света. Тук до днес. Мисълта за това колко си нищожен на фона на този свидетел на времето те кара да потръпнеш.

Има още много неща, които могат да се кажат за базиликата, но най-добре си ги прочетете сами и да ги видите със собствените си очи. А след това изхода – много удобен, за да се бухнете в друга старина:

Цистерната на Юстиниан I

(На него дължим Света София, но за това си отворете читанките), която наричат и Цистерната Базилика. Предполага се, че била направена по времето на Константин и впоследствие Юстиниан я преправил в по-голяма – можела да събира до 100 000 м 3 вода. С влизането имаш усещането, че влизаш в подземен дворец – 336 колони подредени в 12 редици от по 28 колони, но вместо излъскан до блясък под те посреща водно огледало. Представих си мястото пълно с вода почти до тавана, без осветление, с една лодчица и аз с факел в ръка да се нося по водата и направо тръпки ме побиха. Но в момента е доста празно и наистина изглежда приказно. Като се загледате ще забележите, че някои от колоните са сбиритак – не са правени специално по предназначението, ами влачени от тук и от там. Точно това според мен е причината там да се намират и две глави на горгоната Медуза – две от колоните са по-къси и под тях са подпъхнати двете глави. Поради фактът, че едната е обърната наопаки, а другата настрани някои учени тикви да се опитват да намерят под вола теле (поне според мен) и да рисуват теории, как двете глави били там по предназначение и да гадаят защо са поставени по различен начин.

Когато се насладите на цистерната ще излезете на улицата по-която минава трамвайчето и Св. София ще бъде пред очите ви. Пресечете релсите и тръгнете по сокака покрай стените на Св. София (казва се Caferiye). В края й завийте надясно – това е уличката между Св. София и стените на стария султански дворец – Топкапъ, накъдето всъщност съм ви повела – къщичките залепени за стената на двореца са просто прекрасни, дървени, боядисани в пастелни цветове, точно като излязли от детска книжка. В края на улицата стигате до входа на

Топкапъ

където мисля да ви оставя да разгледате на спокойствие. А там има много съкровища за виждане и като изключим златния султански трон и скъпоценните камъни, можем да се надивим на

меча на Давид,
тояжката на Мойсей
черепа в златен обков на Йоан Кръстител
косъм от брадата на Мохамед

…хм да всите са християнски люде без Мохамед. Как са попаднали тези християнски реликви тук?! Хе, а кой е казал, че мюсюлманите отричат нашите пророци?! Те просто не спират да бройкат пророците до Исус, а продължават и след него – до Мохамед.
И изведнъж се замисляш за олтара на Св. София, чийто купол е с мозайка на Дева Мария с Младенеца, а долу под тях е ислямския мимбар (портата гледаща към Мека) – и започваш да си мислиш как тия две религии можеха да бъдат и в толкова по-приятелски отношения…

Когато се нагледате (може би ще ви трябва цял ден) след изхода минавате покрай археологическия музей – можете да навестите и него. Уморихте ли се вече? Хайде да се пошляем.

Улицата от изхода ви връща пак на трамвайните релси. По трамвая, по трамвая и погледът ви се спира на Високата порта – е, толкова ли малка се оказа?! Поне на мен не ми се стори много внушителна, но нейсе.
По пътя си ще се убедите в нещо – Истанбул е града на дебелите котки и депресираните кучета, както каза Емил. Котките явно са на почит и ги хранят както местните, така и туристите. Виж, кучетата са друго нещо – толкова са наплашени, че даже не смеят да припарят до теб. Единственото бездомно куче, което си позволи да ме изджавка беше една пума пред нашата църква Св. Стефан (прихванало нещо от нашия характер).

И така, говорейки си сладко стигаме до водата на Златния рог. От дясно ни е гарата на Ориент експрес, а тръгвайки наляво ще стигнете до пазара за подправки (където има всичко, но не знам колко е качествено…кърито е по-добро от продаваното в България, но не е и баш баш). От пристанището пък можете да хванете гемия за разходка – има скъпи, но има и такива с жетони за градския транспорт, така че май е по-добре да не ръсите по 20 лири, а?

Сега ще ви оставя да си починете, а утре ще ви заведа до нашата църква, двореца Долмабахче и каквото друго ми остана.