„Писател под наем“

Покрай честванията на разни важни дати попаднах на една статия за книгата на Тодор Живков: „Тодор Живков – срещу някои лъжи“. Стана ми любопитно, че Живков е написал книга през периода, в който вече не беше „шеф“. Само че, със зачитането в статията установих, че нещата не са такива каквито изглеждат. За автор наистина е посочен бившият държавен глава и в справките за книгата в нета не пише друго име. Но от самата статия става ясно, че пръст в тази творба има и един журналист – Невена Шевалиева.

Това някак си плачеше да ви разкажа за последната книга, която прочетох – „Писател под наем“, на ново-новеничкото издателство Библиоскоп.

Сюжетът накратко – млад човек, белгиец по произход, с литературни заложби, но и неизвестен и без връзки, решава да пробва късмета си в литературната сфера. И то не къде да е, а на широкия френски книжен пазар. Но се оказва, че нещата хич не са такива каквито изглеждат и не винаги (да не кажем почти никога) се издават талантливите писатели. На практика те биват привлечени за това да направят книгите на други, ИЗВЕСТНИ хора, интересни, четивни и най-вече – продаваеми.
Нашият герой се присъединява към нещо, което тук не е широко известно като понятие, но започва да си проправя път, а на запад си е практика – армията на литературните роби.
Това са хората обречени да останат в сянката, колкото и добре да владеят перото, хората, който ще шлайфат в кабинетите си прости камъни докато те станат диаманти.

А камъните?!

Чели ли сте „автобиографиите“ на Азис, на Силви Вартан, или Жак Ширак? Или на престъпници на подсъдимата скамейка като О Джей Симпсън? Мислите ли, че имат време да напишат дебелите си книжки? А вярвате ли, че имат писателски качества?

Въпреки, че са се подписали под издадените си томове, на средностатистическия, интелигентен читател може да му е ясно, а може пък и да не е, че отговорите на тези въпроси до един са „НЕ“. Истината е, че зад тези приковаващи вниманието книги с известни автори стои един мъничък литературен роб, понякога двама или цял отбор, които поемат смешните размисли на едни мислещи се за велики хора и ги привеждат в един наистина качествен продукт… и най-важното – продаваем.

Книгата, за която искам да ви разкажа е подписана от… Аноним. Авторът не е искал да се подпише под това, което е написал, но не защото не е истина написаното, а защото както и в случая с книгата на Живков става въпрос за една машина за пари, която гледа да стои в сянка. А понеже сме малка страна и малък пазар, по-често разбираме, че на автора е било помогнато (на Живков е помагала г-жа Шевалиева, на Азис – Ваня Щерева, за която лично аз се чудя, кой ѝ помага ). Но това не стои така на големите пазари, където се разиграват и големите пари. От разказа на Аноним ще откриете, че от книгите, които излизат годишно на френския книжен пазар само двадесет процента (20 %), са истински автентични книги и това, което четете е написано действително от човека, който е посочен като автор. Останалите осемдесет процента, са това, за което се разказва в книгата.

В „Писател под наем“ Аноним разказва живота си накратко, но и богато. Описва попадането си в книгоиздателската мелачка. Среща ни с някои от клиентите си, които за мое учудване далеч не са само известните и богатите. Ще разберете кой иска да пише книги, кой жъне успехи от „своите“ произведения и дали е тъжно да си литературен роб, когато все пак си осребрил робството си.

Ще цитирам още веднъж статията за Живков:

„В кратка биографична справка, подписана лично от Шевалиева, журналистката разказва как през 1992 година е била потърсена лично от Тодор Живков, който й предложил да работи за него като консултант, редактор и сътрудник. След като написва последната дума на Тато през 1995 година, приключва съвместната си работа с него.“

Ако не знаете – това е т.нар. литературно робство, това представлява литературния роб, ghostwriter или nègre littéraire – както виждате професия съществуваща по света и у нас. Но цитата показва, само положителната страна на работата, защото тя, в повечето случаи, далеч не е толкова лека.
Писателите под наем вършат невъобразими неща, за да можем ние – читателите да получаваме това което искаме, а във времената на Биг Брадър масовият читател иска мемоарите на Джони Деп в деня в който излиза „Карибски пирати n“ или изповедта на онзи американец, който е отвлякъл и изнасилвал момиче в продължение на 20-30 години и да ги чете в дивана докато слуша по новините каква присъда е била произнесена днес.

„Писател под наем“ е една интригуваща книга, която се чете на един дъх, хваща те за гърлото и те кара да се замислиш за качеството и цената, на книгите, към които посягаш, финансовите и морални. Весела, но по-често тъжна книга, може би защото просто такъв е живота.

Ако ви се прииска да прочетете „Писател под наем“, можете да я намерите тук, тук и в книжарниците около вас.

Как разбрах за 10ти навремето?

Шегувам се днес, поздравявам с „Честита демокрация!“. Аз се шегувам, пък и хората реагират направо нервно без да съм искала да ги предизвиквам. „Че какво има да му празнуваме?“, „Толкова сме зле, какво има да се празнува?“

С какво ли мога да си спомня за онази дата, имала ли е значение за мен, след като тогава не бях изживяла и половината от живота си до сега. Странна учебна година беше тогава. Ето това си спомням. Не съм сигурна дали беше на 15 септември или малко след това, но в началото на учебната година станах пионерче. Още от 8 ч., а може и по-рано да е било, ни викнаха на площад „9-ти септември“ (пъпа на София, познат днес като пл. „Батенберг“). Тогава още равните и нехлътнали павета блестяха на топлото слънце, небето се синееше, а листата по дърветата в Градската градинка бяха тръгнали към жълтото. От своя страна паветата на площада се кипреха с бели точки. През метър бяха мацнати с блажна боя бели точки. Класните учителки казваха от кой до кой ред е еди кое си училище, на коя бяла точка да кацне всяко едно чавдарче. Целият площад гъмжеше от дечурля, които чакаха да „пораснат“. Нямам спомен дали на Мавзолея имаше някоя високопоставена личност. В този ден, в този час ние бяхме най-важните – щяхме да станем големи!

По време на церемонията при всяко чавдарче дойде пионерче и едновременно на целия площад паднаха сините връзки и бяхме закичени с червени. Беше ми празнично и се чувствах горда. А когато всичко свърши отидох зад мавзолея, където ме чакаше баща ми. За награда, че ставам пионерче ми бяха обещали да ми купят автоматичен молив! И така с баща ми се отправихме към корекома на ул. „Калоян“, от където той ми купи най-страхотния, червен автоматичен молив на Paper Mate, който някога сте виждали! И така през 1989-та станах голяма с червена връзка и молив.

Започнаха уроците и не си спомням нищо по-специално до онзи ден, в който по време на часа по математика при другарката Вълкова влезе един ученик с онзи зеления тефтер, от който се четяха заповедите. Другарката Вълкова зачете и ние останахме като гръмнати от това, което чухме – от днес ще се обръщате към учителите си с „Госпожо“ и „Господине“… Това ни хвърли в някакъв смут, започнахме да коментираме помежду си „как така?! Ама ние сме свикнали „другарко“.

После дойдоха митингите, деполитизирането на родителите ни и нашето такова, което ни направи „сини“ и „червени“, „мръсни комунисти“ и т.н. За изборите на групички ходехме да късаме чуждите плакати, а големи батковци от другата партия ни погваха да ни ступат, но къде ти – шмугвахме се в ония ми ти вътрешни дворове с по 4-5 изхода и иди, че ни хвани.
Странно ми е, че помня режима на водата (защото беше и по-нататък), но не помня лукановата зима. Последния път майка ми ме попита: „Ама как така не помниш? Само картофи и леща ядяхме и аз ревях, че нямам какво друго да ви дам“ Да, обаче аз не помня. На път за училище минавах по Витошка, където се виеше огромната опашка, на която с купони се чакаше за яйца и хляб – нея помня, но чинията с леща не. Децата просто ги вълнуват други работи. Като тоалетната хартия например – ето тя ми беше проблем, мразех нарязания вестник и, за това нямането й го помня, но в чинията, макар и леща е имало нещо, така че не съм обърнала внимание.

Извъртя се учебната година на 89-90, изборите, за които споменах, изникна „Градът на истината“. Това последното го ненавиждах – едни хора опънаха палатки насред двора на археологическия музей, пикаеха по саркофазите и навсякъде смърдеше. После заминах на лагер, отидох с нашите на море и накрая хукнах на екскурзионно летуване в Рила. И там, на края на обиколката на самотната и горда Рила, в хижа Скакавица гледахме вечерта новините. Вуйчо ми се разкрещя от радост, баба ми се разплака и го питаше как може да се радва – предната вечер бяха запалили Партийния дом. Аз се чудех, как така може да се „подпали“ нещо, че къде е Пожарната?!

Такива времена бяха за мен тогава, така виждах нещата през детските си очи. Днес всеки ден минавам по улиците на детството ми. Пред магазин Зорница вече няма опашка, самата Зорница я няма, има хиляди и хиляди магазини, от които можеш да избираш много и най-различни видове сирена, черния хляб е за предпочитане, а можеш да си купиш банани и през лятото, без да висиш пред „Показния“ плод и зеленчук. А пред бившата Зорница, на мястото на малката градинка първо изникна кафене, а после…хотел.
Имам поне пет автоматични молива, а в магазина тоалетната хартия я има и на пет пласта. В същото време открихме частната собственост и всички ония големи дворове с по 4-5 изхода се превърнаха в 4-5 двора разделени от стените, които почувствалите се свободни хора издигнаха, за да ги имат само за себе си.

Днес в двора на Археологическия музей няма град, няма истина или палатки и саркофази няма. Има една шатра за едно кафене, където мислещи се за важни хора обръщат коктейли и алкохоли. До Седемте рилски езера вече не трябва да ходиш специално на екскурзионно летуване или да драпаш два дена. Вместо това се качваш с лифт. Рила не е толкова самотна и никак не е недостъпна, за добро или зло. За това пък мога да пътувам навсякъде или поне до където ми стигат парите.
Къщите, в които живееха приятелите ми вече ги няма, има големи стъклени сгради, вече почти не е възможно да видиш познати квартални физиономии, а приятелите и колегите ми са тук и са от всички краища на България.
Много неща са се променили за мен през тия години и най-вече това, че наистина пораснах, защото пионерската връзка далеч не беше ставането голям, за което мечтаех.
И сега когато поглеждам тези двадесет години, гледайки все така през по-хубавата – детска гледна точка, виждам, че съм спечелила много неща, но и много съм изгубила. Струва ми се, че придобивките касаят главно материалната страна на нещата, на имането, а сме загубили далеч по-ценни неща. Може би е глупаво да мечтаеш за „мир по целия свят“, а може би не, но си давам сметка, че никое дете не би дало този отговор днес.
Това ме подсеща, че снощи гледах и честването на девети ноември в Берлин – където един лауреат на Нобеловата награда – на тази за мир не дойде. Човек, който по скромното ми мнение не е направил нищо за тоя световен мир и може би поне присъствието му на това събитие можеше да оправдае получената награда. Вместо това неговата заместничка говори за оковите, от които се освободили прибалтийските републики, за свободата, която получила Източна Европа. Ами чудех се пак така по детски на тези думи – нима тази „студена война“, „желязна завеса“, „стената„ са били издигнати само откъм Изтока, там ли е било взето еднолично решение. А защо „добрите“ са спрели до онази граница и са се съгласили на стената? Ако бяха токова добри, защо оставиха това да се случи. Днес този Нобелов лауреат ми казва, че през 89та сме били освободени, а пропуска да ми спомене за сферите на влияние. Аз не съм познавала робство, та не съм се почувствала и освободена. Но не мога да не се запитам: „Защо добрите са се съгласили да ни управляват злите???“