Да се радваме ли?

Вчера се разбра, че генерален директор на ЮНЕСКО ще бъде за първи път жена и то българка. Радост за феминизма и радост за българите. За някои сред последните остава и малко киселото чувство, че където е текло пак ще тече, но все пак – българин.

Чудя се и аз дали да се радвам. Иска ми се да вярвам, че като ще имаме „наш човек” за глава на ЮНЕСКО, ще имаме повече шансове за опазване на културното ни и природно наследство и не само това, което е включено в списъка на организацията, ами на всичкото.

Защото сега нещата и с двете са плачевни. Преди година например окепазихме Ивановските скални църкви, включени в списъка на ЮНЕСКО – две гаменчета, след пийване издялаха лицата на светиите. Пещера Магура със своите пещерни рисунки, макар и невключена в тази компания на световни съкровища, също е застрашена. Тя беше и причината да започна този блог – исках да споделя опасенията си, възмущението от това което правим и това което не правим за наследството ни.

Национален парк Пирин също е в групата на природните забележителности за ЮНЕСКО. Не е нужно кой знае какво, за да разбере човек защо го грози изваждане от там. Само трябва да отиде стъпи в Банско и да вземе лифта… Говорейки за лифт се сещам за миналогодишните ми ходения до Рила – Седемте рилски езера и кратката ми разходка по Мусаленската пътека. И тъй като няма пощада за щастливците попаднали в критериите на ЮНЕСКО, какво остава за другите?! Няма милост. Няма и помен от дивота и горска идилия, а ако не внимаваш може да те сгази някой от хвърчащите камиони. Онзи ден разбрах от Дзвер, че по разширяването на пътеката продължава да кипи усилен труд…

Нужно ли е да изброявам още? Има ли значение кой е начело на ЮНЕСКО? Мислите ли, че нещо може да се промени? Защото аз си мисля, че ще си демагогстваме навън, а тук ще продължаваме да си правим каквото си щем.

Куче в трамвая

Отивам сутринта на спирката и зачаквам трамвая. Отварям портмонето за стотинки за билетче – няма. Имам само по 10 лева. Когато се качвам, ватманката естествено ме отрязва – не дава едно билетче сàмо срещу 10 лева. Винаги съм се чудила какво ще стане, ако се качи контрола – не е като да е имало умишленост в нередовността ми. Исках, ама не ми продадоха – как ще ме глобят при това положение?
Между другото още си чакам отговор на жалбата във виртуалното деловодство. Вече забравих кога я подадох, май има три седмици вече…
Но докато се чудех как ще се возя на аванта един циганин ме потупа по рамото и ми подаде билетчето си, пуснато от автомата.
- Ето ви моето билетче!
- Ама ако мине контрола?!
- Аз слизам на следващата.
Поблагодарих и приятно ми стана. Понякога хората забравят, какво е да си любезен и помагаш (въпреки, че това нашето предаване на билетче си беше незаконно). Седнах на дългата седалка зад ватмана (с четири места) и се завозих.

След няколко спирки се качи друг циганин, прегърнал кашонче. А там в него се мъдри кученце – мъничко, кюмюрено черно, с бяло на гушката и само няколко бели косъмчета под долната устничка. И с еййй такива уши! Нали бебетата се раждат с големи уши, които после си остават същите. Странната двойка седна до мен и кучлето ме загледа мило. Ама толкова сладко гледаше, че ме разтопи от умиление. Така се случи, че до човекът с кучето седеше друг циганин, плешив, спретнат и със самочувствие, който реши да завърже разговор:
- Твое ли е кучето? -
- Даааа! – гласа му беше като на дете, отговарящо на учителката в класната стая.
- Ше го продаваш ли? – добродушно се хилеше оня.
- Да! За десет лева. Искаш ли го?! Ще те слуша много. – с такъв тон говореше за кучето и с такава топлота в очите гледаше големоушкото, че се зачудих дали наистина ще го даде, ако се намери купувач.
- Ааа, аз куче си имам. А това какво е?
- ПИНЧЕР! – Аз тайно хвърлих поглед към „пинчера”, който се равняваше по големина на цели 2-3 пинчера, беше черно-чериничко и ушите му бяха като на слон в сравнение с пинчерските. – Истински пинчер!
- А, пинчер! Много е голям!
- На шест месеца е…
- …и три години! – включи се с усмивка един друг чичо.
- Не, не! На шест месеца е…
- И три години – продължава да упорства чичото.
- Шест ме-се-ца – ученическата повтаря циганина и гушва любвеобилно кашона.
- Ама голям е, сигурно и висше образование има?!
- Има, има! И средно и висше!

Дойде ми спирката и не разбрах какво стана с кучето, намери ли си собственик в трамвая или още стои в кашона някъде на Женския пазар. Хубава животинка беше, макар и не маркова. Дано си намери стопанин.

Приятели по парцел

(не, не показвам втора снимка на куче и котка днес)

Много блог-игри ми се насъбраха, че и започнаха да прахолясват, за това си мисля, че е време да ги отметна. И то с удоволствие започвам с първата:

Аспарух ми подметна щафетата наречена Premio Blog Amigo. След внимателно проучване си направих извода, че трябва да посоча хора, които са ми станали приятели по бложена линия.

При мен това е малко омешано, защото има хора, които са ми станали близки след като съм забложила, а има такива, които са ми близки от преди това и даже самите те са ме накарали да отворя „Патиланско царство”. От последния тип са Батпеп и Блу – с които пак се запознахме онлайн, но в далеч по-допотопната форма на общуване вид „форум”. Доста конфузно и оплетено беше запознаването ми с Молифчето и Оптимишо – които не бях забелязала на сватбата на Пепи и Блу. Те мен също не ме бяха запомнили, защото когато ги разпознах пред Народния театър си мълчах като прасе в тикви. Малко след това с Молифчето намерихме и дом на Мечо. Абе тези четиримата са просто страхотни хора

Подобна история на разминавания мога да напиша за ThePlamen. Разминавала съм се сигурно 5-6 пъти с него из центъра и всеки път не смея или пък няма как да се обадя (не поради липса на възпитание). Блога му ми е страшно интересен, а откакто надникнах в туитъра – май той и Аспарух, са хората, които най си заслужават кисненето там. Аспарух пък пише много интересни работи, но както казах – най-ме радва в кратката си форма.

И за да не кажете, че все не се обаждам на хората, ето пък обратната версия – покрай концерта на Мадона ме засякъл Стойчо и този път той не посмял да се представи. Със Стойчо се срещнах за първи път в моя блог, но след това ми светна, че той е пътешественика, който събира приключенията и на други блогъри и обикновени странстващи по света пътници. Често пуска и моите световни патила, стига да не ме е домързяло да ги опиша, което за съжаление става все по-често. Голям смях е Стойчо и много приятен събеседник. Можете да го хванете и на други теми в „Малко мисъл, малко идеи”, където пък си съжителстват мирно с Комитата. Този също е много интересен образец и единствената причина, поради която се обаждам рядко в комитските му дела е, че гледам да не изказвам политически пристрастия (навик ми е от началото на 90те, когато се биех със съученика Митко на цветова основа).

И накрая, но не на последно място искам да спомена Wakeop или Котицата в съдружие с Прасунсен – те си имат повече от един блог обединени в собствена си Грухосфера, но на мен най-любими са ми Зурлестите им приказки, където просто трябва да отидете, за да разберете, защо толкова им се кефя и ще се радвам да срещна и на живо

Естествено има още много хора, които обичам да следя и чета, но ще бъде още по-хубаво, ако срещна на по бира.

За това сега ще поканя някои от тях да кажат, кой са почувствали по-близък, бродейки из нашенските блогове. Моля да заповядат: Дзвер и Размисли и който още иска!

Приятели

Понеже времето рязко се смръщи, бих искала да ви развеселя с една „усмивка“. Изпрати ми я капитан Стария Чорап от неговия остров, където явно всичко е възможно, включително и стари врагове да се прегърнат и да станат приятели:

Че дори и в една посока да гледат: