На къмпинг в Каталония 2 (околностите)

След като хубаво огледахме къмпинга, време е да ви покажа и околностите на това кътче от Коста Брава, а именно градчето Тоса де Мар:

За да стигнете до там трябва да изминете три километра пеша през една средно дива гора. С колата става за минути, но ако нямате такава гората остава единствената възможност.
Леса е доста хубав и много странен. Има много дървета, които са досущ като нашите. На следващия завой, обаче, се оказвате насред тропическа джунгла с палми и лиани – луда работа.  Няколко дървета ми направиха страхотно впечатление – с много набраздена кора, а там където я нямаше се виждаше – ами пак кора, но гладка. Загледах се хубаво в горната, която беше страшно позната и в един миг ми просветна! Това пред мен беше истинско, живо корково дърво! Много се изкефих на откритието си.

Тоса де Мар отгоре

Та, в зависимост от разкрача и подскоците от дръвче на друго, се стига за максимум 40 минути до един разклон от който пред вас се разкрива градчето. Ако тръгнете по пътя на ляво ще минете през ниското на Тоса и преди да стигнете до историческата част ще се порадвате на многобройните магазинчета с картички и джунджурии (пътя на дясно води първо до малкия плаж на града и от там право към крепостта.).

Централна порта

И така, вървейки си, стигнахме до централната порта на „стария град”. Стената е била вдигната някъде през 12 в. и височината й откъм брега си е внушителна. Най-добрия вариант е от централния вход да се качите на стената и така да обиколите цялата цитадела (дали това е правилната дума?). Вървейки имате идеална гледка както към стария, така и към новия град, а накрая стигате до най-високата част – откъм морето, където някога е стоял замъка на града, по-късно заменен от фар, който работи и до ден днешен.

Гледката към къмпинга - някъде зад завоя

Гледката горе е наистина чудесна. Слизането обратно към града също е много хубаво преживяване. Всяка уличка и кьоше крият страхотно очарование и са точно това, което се очаква от едно испанско населено място, независимо от големината му.

Старият град

А когато се смрачи и вече не става за снимки ви чакат редици от ресторантчета, които предлагат много вкусни яденета и най-вече морски деликатеси, на доста прилични цени. После можете да си намерите и места за танци, макар че за тази цел май е по-добре да се разходите до граада в другата посока – Лорет де Мар, който според мен е олицетворението на чудовищното презастрояване на испанския бряг (прилича на огромен нов Созопол пълен с инфантилни и пияни англичани, бррр).

Сега и лошата новина. Тя е лоша само в случай, че ви е страх от тъмното. Нали ви споменах на идване, че гората е полудива? Такава е, защото няма осветление по пътя. Така, че носете си фенери. Но и да си носите мрака насред гора си е кофти нещо и всеки шум встрани от осветеното кръгче ви се струва като на прииждащо стадо мечки. Ама нищо. И това е част от преживяването

И накрая – пийте бира- приличат на нашенските бири и ги продават и в големи бутилки! Само пепелниците ме учудваха до края – някакви гърненца, сигурно, за да не отвява пепелта.

Надявам се разходката да ви е харесала дотолкова, че и вие да се разходите натам!

Божествени концерти

Още като разбрах, че билетите за Мадона са 100 пари, си казах, че този концерт само ще го слушам. Така реших, защото изходих от едно от най-невероятните си изживявания и сбъдната мечта: концерта на U2 в Рим в онзи жежък 23 юли 2005 година, който винаги ще помня.
Доколкото разбрах обаче, тук ще опашем концерта на мадоната с двукилометрови огради, разбирай да няма авантаджии в близост до музикалното събитие. Това ни се пробутва като европейска практика и наложено от съображения за сигурност. А дали е така. Дали докато тук посрещаме една мадона, в града на папите се прилагат същите мерки?!

През лятото на 2005та изкарах известно време в Рим и от плакатите разбрах, че на Стадио Олимпико няма да има сблъсък на Рома и Лацио, а музикално събитие, за което винаги съм мечтала. Да, обаче билетите бяха отдавна изкупени и на мен ми остана единствената възможност да слушам отвън.
Бях във Вечния град с родителите си, а понеже и те са фенове (Капитан Стария Чорап лично ме запали по U2то), бяхме решили да отидем в градинката до стадиона и да слушаме като по радиото, но на живо.
Дойде трепетно чакания ден. Палнахме колата и без никакви проблеми стигнахме до района на стадиона – нямаше никакво отцепено движение, никакви спряни автобуси (а Олимпико е разположен също на река и улици от двете й страни, а също и сред гора). Единствения проблем беше паркирането. С триста зора намерихме едно местенце на отсрещния бряг на р. Тевере. В момента в който мотора на колата спря, дочух

МУЗИКАТА, Гласът!

Краката ми ме понесоха към онова място там, огромните трибуни, пълни с десетки хиляди хора. Гората около стадиона не беше отцепена. Беше пълна с насядали хора, слушащи това, което има значение. Мирно и кротко.

Тримата седнахме на една ограда. Стадиона се извисяваше огромен пред нас, и въпреки височината на стените, отгоре ни се лееха песен след песен: I Still Haven’t Found What I’m Looking For, Sunday Bloody Sunday, Pride… Не може да се опише с думи това, което чувствах. Никога не съм вярвала, че ще чуя най-любимата си група на живо. А това, че не я виждах не значеше нищо. Стоях там сред боровата гора и ревях тихо, от щастие, потънала в истинска времева дупка. Всеки път като се сетя за това и аха реввам (емоционална съм си какво да правя).

От стадиона се чу началото на With or Without You (пуснете си записа от Милано за музикален фон. Аз имам от Рим, но си нямам You Tube), а аз зяпнала в светлините леещи се по ръба на стадиона се чудех на кой свят съм, когато баща ми викна:

- Пипи, бързо, бързо, бързо!!! Пускат!
- Как така пускат? Не е възможно!
- Пускат! Тичай!

Баща ми сграбчи майка ми за ръката и двамата се понесоха напред към входа. В движение избърсах очите си и видях десетките хора, втурнали се към единия вход, накъдето тичаха и родителите ми. Затичах след тях, като на сън, летях и всички летяха около мен.

На броени метри пред входа нагазихме в купчина събрани от охраната бутилки. Майка ми извика, беше загубила сандала си сред камарата. Вече бях пред нея и баща ми, погледнах отворения пред мен вход и се обърнах жално към тях, а баща ми с най-щастливата усмивка на лицето си извика:

- Влизай, ние ще те чакаме на оградата!!!

Обърнах се с най-свитото от мъка сърце, че те няма да успеят и в този момент видях как охраната отново започва да затваря вратите. Втурнах се като опълченец и почти плонжирах под ръцете на охранителите. Зад мен успяха да влязат още една двойка, а зад гърбовете им видях родителите си – ухилени и щастливи.

В следващия момент тълпата ме пое, минах през вход внушителен  почти като на Колизеума, изкачих се по едни стълби и в следващия момент бях там. На трибуната! В ляво сцената – толкова, толкова близко! Пред мен – море от хора, не знам колко са били сигурно стотина хиляди. И всички те с пълни гърла, щастливи и пеещи с Боно финала на песента:
- ОOOооо Оооооооо Ооооо – (тази сценка я имам на филмче, обаче нямам как да я кача тук)

Почувствах се толкова малка насред тая тълпа, а в същото време имах чувството, че този концерт е само заради мен и не можех да спра погледа си – сцената-тълпата-сцената-тълпата и аз насред тях! Там долу беше групата, която не се бях надявала да видя на живо. Само минута преди това бях на върха на щастието просто, защото ги чувам и мислех, че няма какво повече да искам. А сега виках с тия сто хиляди човека!

Оказа се, че охраната отворила вратите, за да се подготвят за края на концерта и тръгването на хората. Но при толкова народ отвън това си беше обречена кауза. U2 изпяха още три песни на бис и тогава вратите се отвориха, за да излеят всички тези хора на улицата. Открих родителите си на същото място – радостни, че съм могла да гледам концерта, а аз щастлива от видяното и тъжна едновременно, че те не можаха да бъдат с мен вътре.

Полиция и ограждения отново нямаше никъде. Тази вечер 100 хиляди човека си тръгнаха от този стадион по живо по здраво и единствено нахилени и тананикащи си в колите си. И тези от стадиона, и тези били само отвън.

Чудя се защо тук не изселиха цяла София, за да се изкупят всички билети и да няма авантаджии и сбъднати мечти.

На къмпинг в Каталония (да не ни бият, ако кажем Испания)

Каквато ме е обхванала една такава лятна летаргия, си мисля как не съм писала отдавна. Освен че не пиша, и на море няма да ходя. И както не съм писала и ходила по море се сетих, че не ви разказах как пък бях миналата година на море! А то беше хубаво и би било полезно за любителите на къмпингите, културното обслужване и приятното изкарване. Тия трите не се съвместяват у нашенско, за това с Емил обикаляме по чужди къмпинги.

Сега ще кажете, че миналата година бяхме в Барселона и дори не си завърших разказа от там. Така е, така е. Но освен това за 5 дена отседнахме и на каталонски къмпинг, че само гръцките са ни познати.

В Барселона бяхме при един колега от университета и изобщо не бяхме чертали план на кой точно къмпинг искаме да ходим. Марк, нашият любезен домакин, каза

- Ами кажете какво искате. Защото по нашата Коста Брава има ненамсиколкоси къмпинга. Цени или качество, пясък или камъни на плажа, голям град или малко селце наблизо?– Емил нали е момченце викна:
- Дай някое по-малко местенце, където да има крепост!!!
Като каза крепост и отсече. Марк веднага намери сред многото, къмпинг на три километра от едно градче, което аз лично никога не съм чувала – Тоса де Мар.
Речено сторено! Отива се на автогарата на Барселона и се поръчват два билета. И каква беше изненадата ни, когато ни съобщиха, че еднопосочния билет за път от 100 и кусор километра струваше по-малко от 10 евро на човек!!! Да не повярваш колко евтини билети!

Tossa de Mar
Се намира на около 100 километра от Барселона в северна посока и е част от т.нар. Коста Брава. Там е града с крепостната стена. Пристигнахме благополучно, но оставихме разглеждането му за после, защото ни остана да изчакаме автобус, който да ни спре на къмпинг:

Cala Llevado

Сега, това може да ви се стори като 100 процентова реклама на испанското крайбрежие, на точно този къмпинг…еми нека да е такава, пък дано някой и тук разбере как се прави!
Къмпинга е насред борова гора. На входа на къмпинга ни чакаше рецепция, ама рецепция като в хотел 3-4-5 звезди! Чак после разбрахме, че къмпинга наистина има звезди и те са 4. Мъжа насреща ни – любезен до болка. Записа ни данните и каза, че поради това, че вече не е сезона и не е фраш ни настанява на най-хубавия парцел – брей! Извади бланка с картата на къмпинга и продължи да обяснява как да стигнем до там, но оставих Емил да слуша, а аз се заоглеждах. На плота имаше купичка с шоколадови бонбонки, щамповани с герба на къмпинга, насреща ни вее хлад и човек ще забрави, че всъщност си в жегата навън, а рецепцията е просто един по-стабилен навес. Забелязах, че освен къмпинг, има някаква сграда с апартаментчета, бунгала, брей.

Емил явно се наговори с любезния домакин, защото каза, че може да тръгваме. И тръгнахме по картата. Карта, ама плоска, а къмпинга разположен между два хълма и се върви надолу. Бре парцел, няма го! Понеже Емил влачеше голямата раница ме проводи по едни стръмни стълбички, зад едни храсталаци да видя не сме ли там. Тръгнах аз и изведнъж пътя се раздели на две. Ще поема надясно помислих си аз. И както си вървях изведнъж храстите свършиха и пред мен блесна едно плажче с камъчета и ….и едни мъже по дибидюс, блеснали на слънцето. Хлъцнах. Търча обратно:

- Емиле не сме тук! Тук има някви голи по пищови!
- Абе как няма да сме тук! – остави багажа и слезе надолу.

За разлика от мен хвана наляво и след малко викна изотдолу – Тук сме! Дойде за багажа и заслизахме заедно, аз мърмореща къде са ни запратили при тия нудисти и така е, като видят България и те пращат при тия дето нямат пари за бански! И както си мърморех се озовахме на една тераса – скала-тераса-отвесна скала море. Някъде на ръба на терасата имаше нос с борчета, надвесили се право над морето!

- Егати рая!!!

Оказа се, че сме на първи ред, с гледка към морето и два плажа от двете страни на тераската ни – отляво малко плажче с пясък, отдясно друго – с камъчета и нудистко. Брейййй, тоя къмпинг помислил и за алтернативните клиенти! Пък и на камъчетата ги сложили, за да не им пречи пясъка, хихихих.

Екстрите

Та целия къмпинг разполага с три плажа – третия голям и с пясък, 2-3 капанчета и сърф и подводничарско училище. След като разпънахме палатката решихме да се поогледаме. Оказа се, че освен плажове, имаше и басейн, със спасител. Имаше ресторантен стол и бар, супермаркет (лошото при него беше, че сиестата си е в действие и следобяд, ако се окажете без вода мрете в кофите). Неприятното беше, че хладилниците бяха с ключове и така и не си направихме труда да попитаме заплащат ли се или само трябва да си поискаме ключ. Това беше компенсирано от
тоалетните и банята
Била съм на къмпинг в Гърция и винаги съм се удивявала колко са чисти и европейски. Ееее, в сравнение с тия направо бяха мизерни! Озовах се в мраморно помещение с огледала отвсякъде. Едно че имаше редици от мивки, но имаше и отделни кабинки със заключваща се врата с мивка, огледало и контакти. За хлапетата беше помислено с 1-2 детски мивки и място за повиване на бебетата – каквото имаше и в мъжката тоалетна. Тоалетни блестящи от чистота и винаги заредени с хартия (нашето руло си го върнахме в Барселона, хахах), тоалетни за инвалиди, ниски мивки, ако искате да си измиете само вонящите крака, сешоар…

А баните, ах баните! Мрамор, закачалки, обособено със стена местенце да си оставиш дрехите да не се мокрят…абе накратко: Почувствах се като туземец в момента, в който се усетих как детски се радвам на тия екстри!

Помещение за миене на съдовете също имаше. А накрая посетих и пералното помещение където викнах и Емил да види, защото щях да си умра от смях. Ето и вие погледнете. Това е инструкцията за използване на пералнята:

Нещо да ви прави впечатление??? Каталонците просто не щат да са в Испания и си го показват при всеки възможен случай, дори и когато идва до инструкции за пералня – цакат слагайки еййй толкова малко испанско флагче под тяхното си каталонско. За финал Цените Повече от приемливи – извън сезона платихме по 5.65 евро на човек и пак по толкова на палатка. В сезона е по-скъпо – 9.65, но пък тогава морето е по-топло (ние бяхме през септември и не беше много гот във водата). Утре ще седна да ви дам още една причина да отидете до това място – Тоса де Мар и крепостта му там

П.П. снимките са кофти, защото бях пипнала ISO-то без да знам какво пипам, ама и така се вижда.

А тук е втора част, в която се разказва къде да се разхождате, ако стигнете до този къмпинг

Борба с времето

Женската борба с времето. Или както напоследък се опитват да ме убедят – антиейджинга.
Та моята борба с него се изразява в това да си отскубвам трите бели косъма всеки път когато щръкнат, току пораснали над иначе цветната ми коса. Смешно е, ама пуста суета!
И понеже всеки има собствен подход днес пред едно тузарско кафене на ул. „Христо Белчев” бяха виснали две предприемчиви дами на вид отиващи към четиридесетака. Седят над коктейлчетата и русата заявява драматично:
- Ей така ще се направя! – и с ръце дръпна кожата около лицето си, така че силиконовите й устни щръкнаха още повече, очите й се оцъклиха, а по челото й не остана и една бръчка. – Ей така ще се направя и не ме интересува!
За секунда си я представих просната на маса със зелена покривка овързана като току събудилия се Гъливер в страната на лилипутите, само дето овързана или набодена с игли само по лицето…
Бррр, по-добре да се огранича до скубането.