Може ли да избираш кого да дискриминираш?

Комай не остана блогър който да не разбра за бурята в чаша вода относно политическата коректност, расизма и дискриминацията. Тръгна се от много хубавото заключение на Антония, отговора на Размисли по въпроса, ре-контрата на Никодил и кратката добавка от Петя.

По същото това време аз си дочитах стария брой на The Economist (има го онлайн, но като ми попадне реалния обичам да си го чета със седмици и да ми шумка приятно в ръцете) и се спрях на една много интересна статия и конкретна случка от американско. И макар и не точно свързано с думите, с които обличаме нещата случката пак ме върна на размишления относно горния спор.

Става въпрос за едно много спорно дело, гледащо се в момента от върховния съд на САЩ – Ричи срещу ДиСтефано. Всичко започва през 2003 г. в Ню Хейвън, щата Кънектикът. Решила местната пожарна там да направи изпит за повишение, имало 15 нови места за капитани и лейтенанти.

В деня на изпита се явили 118 човека, като 27 от тях били негри. Попълнили си те тестовете и зачакали резултатите. За изготвянето на този тест градската управа била наела консултант, който да го направи така, че да бъде избегната възможността от дискриминационно обвинение от страна на неиздържалите го.

И какво се оказало след всички тези приготовления?! Сред издържалите теста нямало нито един черен, който да бил изкарал достатъчно точки, за да бъде разгледан наравно с другите и евентуално да бъде повишен. Консултанта посъветвал управата да одобри резултатите от теста и да повиши пожарникарите, издържали теста, независимо от цвета им, акó и да са бембени. Така де, то хубост на сила не става!

Но законите в демократична Америка са такива, че поставили градската управа пред интересната дилема:
- или да повишат 15 сред класиралите се (както посъветвал консултанта), но пък така да бъдат съдени от черните за дискриминация или
- да анулират изпита и да не повишат никой от изкаралите и така да бъдат съдени от изкаралите, пак за дискриминация…

И градската управа избрала – не повишила никой.

И кой кого съди сега?

Естествено неповишените, които също са доста интересна група: 18 човека, решили да поведат неравна битка –
бели, един латинос и един с дислексия (за тези, които случайно не знаят какво е – най-често срещаната е невъзможността да възприемаш писмен текст – виждаш буквите, но не можеш да ги събереш в дума, бъркане на една буква с друга и т.н.).
Последният – г-н Франк Ричи – се подготвял много сериозно за изпита, платил да му запишат лекциите на диктофон, за да може така да ги научи и какво ли още не. Не му стигнало това, а ми дори напуснал втората работа, която практикувал, само и само да се представи добре. В крайна сметка, с многото положен труд г-н Ричи се класирал 6-ти сред 77-те явили се за лейтенантския тест. И накрая…

Струва ми е напълно естествено да е ядосан.

Та групичката съди града начело с кмета за расова дискриминация.

Аз пък мисля да не философствам много.
Просто си се чудя що за общество е това и до къде я е докарало, щом се колебае и избира между това да дискриминира бели, латино-американци и дислектици накуп или черни. Дали след век няма да му се наложи на това общество да се извинява на първата група, както направи това в четвъртък, когато американският сенат се извини на „афро-американците” за робството.
За какво е нужно такова извинение и разните „политически коректни” думички когато за 50 години израстваш от сегрегация до избирането на черен президент! Защо си мисля, че наваксването на тая несправедливост започва да става за сметка на други хора. Струва ми се, че колкото повече се опитваш да регулираш със закони чисто човешки неща и да даваш предимство на едни пред други, уж за да няма сърдити, толкова повече ще ти се сърдят, ще те съдят и чисто и просто ще затъваш като пате в кълчища.

Добавка 30 юни 2009 г. – Вчера Върховният съд се е произнесъл по неочакван начин. Не мога да не призная, че съм доволна от развръзката!:
Обратно на развитието до момента и негативните резултати от обжалванията до момента, финалът е щастлив. Съдът е постановил с 5 срещу 4 гласа, че пожарникарите са станали жертва на обратна дискриминация и управата на Ню Хейвън не е имала достатъчно основания да отмени теста и да не повиши успелите! Повече четете в The Economist или където пожелаете из новините

Блогъри по DW

Сигурно вече сте чували за интервютата с блогъри по радио Дойче Веле. Вероятно вече сте слушали някои от тях там – Стойчо, Комитата, Георги Ангелов, Илия Марков, Светла Енчева…
По принцип, всички те говорят за важни работи и наболели проблеми от ежедневието и, за това, не очаквах, че мога да получа покана за участие. Какво може да каже една пипилота, което да си струва да бъде чуто в ефир?!

Но, по предложение на пътепистващия Стойчо, журналиста Антоанета Ненкова се обърна към мен със запитване не бих ли споделила някоя и друга блуждаеща мисъл в ефира на радиото. И взех, че казах „да“ (много взех да да-досвам напоследък )

Така в началото на месеца се озовах с микрофона на Дойче Веле пред муцуната и за около 20 минути си говорихме пипилотщини, които не си спомням заради притеснението. Някога като малки със сестра ми си правехме записи на касетофона. Имахме собствено предаване – „Срини звездата до основи“, в което се редувахме в ролите на водещ и гост. Беше весело и непринудено поради липсата на вероятност някой друг освен теб и родителите ти може да те чуе. Ето заради това май в студиото на DW се спекох и когато ме излъчат, в един от предстоящите понеделници, ще ви помоля да не ми се смеете мнооооого, ако чуете триминутната есенция от размислите ми. Дано не мяза на „Срини Пипилота до основи“
Е, може и да съм по-критична към себе си, но няма как да го разбера докато не се чуя по радиото. Обещавам да ви кажа кога ще е това, за да ме чуете и вие и да има за какво да се посмеем заедно.
Дадох и идеи за покана на няколко блогъра, които, струва ми се биха били интересни да ги чуем. Антоанета Ненкова така води разговора, че не разбирате кога са минали 20-те минути запис и бъдещите 3 минути слава. Така че, ако ви се обади Дойче Веле не се замисляйте да отговорите с „да“

Омлет ти мислиш за всички

Когато чуя определена марка електрически домакински уреди винаги се сещам за рекламното им послание: „ти мислиш за всичко“. Нищо че производителя не е пускал реклама или въпросното изречение от има няма 10 години. И съм сигурна, че почти всички ще се сетите за тази фирма.
И аз си я припомних по време на сватбената ни екскурзия с Емил. Тогава попаднах на нещо, което промени представата ми за кокошките и кокошото битие. И предполагам вече нищо няма да бъде същото.

Возейки се един ден в междуградския влак в Холандия, с Емил попаднахме на някакво изоставено женско „лайфстайл“ списание. Там – какви ли не еко-червила, био-шампоани и зелени дрехи. Хем консумация, хем чиста.
Докато Емил не оцъкли очи зад новите си очила (които одра в Париж, заради един японец, но за това ще разказва после Подуйчо). Гледа поредната зелена картинка и се опитва да разчете холандското текстче. А там се мъдри нещо като колибка за куче и куфарче за пренасяне на котка. Но не било ми ни първото, ни второто, най-ми бил съвременен тунингован, аеродинамичен и изобщо най-хай-тек кокошарник!

Като цяло нагледен урок как можеш да продадеш нещо съвсем просто, като един кокошарник, представяйки го за егати страхотния продукт. Не знам нищо за маркетинг, реклама и дизайнерски решения, но това нещо така е направено, че да те накара да мислиш, че цял живот си си мечтал кокошки да гледаш.
И не че ще правя реклама, но ще ви разкажа какво получава човек за тая щурава джаджа на Omlet.com . То си е лудост да дадеш 353 ₤/ 475€/ 495 $ (в Америка сигурно заради кризата е най-евтино) за КОКОШАРНИК.

Значи получаваш тази колибка за 2-4 кокошки; оградка, която да дава място на пилетата да се разхождат без да правят цялото ви дворче в курешки и да не ги изяде лисица!, както и триъгълно парченце плат, което уж им е сенник на живинките; че и 10 кутийки за яйца!!! А стига бе!

Ако пък се бръкнете малко повече могат да ви дадат и едни специални кокошки. Петли не доставят, за да не кукуригат (дискриминация?). От сайта убеждават, че към тия пилци ще получите напълно безплатно…яйца! О, Боже, какъв бонус, неочаквано, при положение, че си поръчвам кокошка нали?! Но тия птички не са специални само с това, не. Доставя ви я кокоши шофьор, който ще инсталира къщурката на терасата/двора и ще ви научи как да държите гадинката и как да подрязвате крилцата ѝ, за да не бяга. Фирмата доставя и гарантирано не-генетично модифицирана храна за тези органично отгледани кокошки…Само дето не са газифицирали иглуто, но има време за развитие.
С мисъл за човека, с мисъл за кокошката! Помислили са за всички. Само не и за мен – отивам да скова един старомоден кокошарник!

Ако ще си купите или пък сте на моето мнение за кокошарниците, дайте един глас тук в Свежо

Знам, знам

Да бе, покрих се нещо и зачезнах. Такава почивка не съм правила до сега. Човек може и да си помисли, че съм закрила блога, но не е така.

Само затворих една страница от живота си, хванах писалката и започнах с такъв ентусиазъм да пиша новата, че не ми остана време да пипна клавиатурата до сега.

Все пак дори на пипилотите понякога се налага да хванат за гората, да станат Пипилота Ментолка Льонеберска и да заживеят щастливо с нейните и патилата на Емил.

Точно това ми се случи и на мен, и покрай бели рокли, букети с цветя, наздравици и викове „горчиво“ не ми остана време да се разпиша тук.

След това самолета ни отнесе на едни прекрасни места, за които тепърва има да ви разказвам! Грешка, по-точно този път няма да съм аз. На пътешествието с мен и Емил дойде и един голям образ – Подуйчо Сухоречки, който е нащракал един куп снимки и разкази, които само чака да ми продиктува. Ето го и него:

Та когато той си посъбере разхвърляните мисли, а аз си сплета разпиляните от вятъра плитки ще ви понапишем малко повечко.

Засега само искам да ви пожелая  да сте щастливи!