Индиана Джоунс и тиквеното семе

Щом е на наша територия, като чуете Индиана Джоунс трябва да ви щраква, че става въпрос за професор Николай Овчаров.
Но преди да разкажа за него искам да кажа нещо друго:
Аз вярвам в личния пример!
Дълбоко съм убедена, че това което правим влияе на хората и най-вече на децата около нас. Дори най-големия михлюзин с поведението си влияе на обкръжаващите го.

Поради това считам, че при възпитанието на своите деца родителите са отговорни за поведението си пред децата – те са светилото в детския живот и за дълъг период от време децата черпят от личния им пример във взаимодействието си с околния свят.
Учителите също са на показ всеки ден – не може един учител да изисква дадено поведение от учениците без той самия да го спазва.
Да не говорим за всички звезди и звездички, към които се обръщат децата в пубертетските си години. В западния свят машината действа по-загрижено за подрастващите, отколкото е тук (макар понякога и от лицемерни подбуди) – всяка стъпка на звездата се следи от цяла армия, за да не би имиджа да пострада и родителите да се разпищят или не дай си боже – направят някоя асоциация за защита от звездите и личния им пример.

Тук естествено такива работи няма и децата се носят като гангстерчета и мутреси по подобие на успелите си модели на подражание.

Схванахте ли горе долу накъде бия?

Рядко има някоя личност тук, която да може да бъде пример с нещо положително. А кой не е чувал за Перперикон и славния му преоткривател?! (тук също може да се спори, но ще говоря за масовите схващания по въпроса) Факт е, че всяко хлапе знае за Перперикон и другите открития на археолога.
Та господин професора Овчаров, написал книгата „Разказите на българския Индиана Джоунс”, играе по нашите географски ширини модел за подражание на децата, които искат да станат археолози някой ден.

И представете си Гошко – момченце на 7-8 години, което като порасне иска да стане като чичко Овчаров – български Индиана Джоунс, и да го показват по телевизията. Излиза Гошето сутринта с баба си до магазина.
Отиват на трамвайната спирка и какво вижда Гошко: Вижда в петък, точно в 8.44 ч. как Инди Овчаров чака на спирката като обикновен човек, наметнал омачкан шлифер, с филцова шапка (само камшика му липсва), да чопли семки, тиквени семки.

И не само да ги чопли, а да хвърля небрежно обвивките в краката си, като пълен…простак.

Моето мнение за плюенето на семки на обществени места го знаете. Аз застанах на място и го загледах господина с насмешка и повдигната вежда, той пък се обърна с гръб и захвана следващата тиквена семка без да му пука, та камо ли да се засрами. Защото най-вероятно е тиквеник, макар и учен.

Само дето Гошко също го видя и утре и той ще чопли тиквени семки на улицата, защото така прави българския Индиана Джоунс. Български, ама Индиана.

Свежо? Гласувай с оранжева стрелка тук

Сюрреалистично нормално

Отдавна не съм ви разказвала какви работи ми се случват в транспорта. А те напоследък не са така весели като преди. Напротив, гротескни, грозни и страшни са.

Онзи ден се возих в рейса. Часа беше към 6 и 15 ч.вечерта. Пълен, претъпкан, от тези, които нямат прозорци, освен капандурата отгоре, а тя беше затворена. Намествам се в мелето, права до една двойна седалка. Рейса затвори врати и потегли и в този момент усетих задушливата миризма на химикал, на лепило. Погледнах хората около мен – момчето на външната седалка, на около 22-25 години, изглеждаше облечено много добре – хубаво яке, кецове, панталон. И изведнъж установих от къде се носи миризмата – държеше пликче с лепило.
Погледнах го втрещено. Беше си навел главата като при аварийно кацане на самолет, с една ръка придържаше пликчето към устата си, а с другата го мачкаше, явно за да излизат повече пàри.
Огледах се около мен, огледах се в този пълен с хора рейс. Никой сякаш не забелязваше нищо, никой не го смущаваше това, което се случва пред него. Замислих се, бих ли могла да кажа нещо?
Момчето вдигна глава от плика и ме погледна. Като видя, че се опитвам да чета вестника си, каза:
- Искате ли да седнете?
Отказах. Не му казах нищо. Не знам какво удоволствие му доставя, не знам защо го правеше и защо насред цялата тая тълпа…Почувствах се тъпо, почувствах се като всички тия хора до мен, които бяха безразлични и не се интересуваха какво става около тях. Не мога да разбера него. Но не мога да разбера и хората, возещи се в тоя рейс. Нима никой от тях няма деца…

Безразличието, което лъхаше от всички тях беше по-ужасяващо от това надрусано с лепило момче.

Поне някой да го беше помолил да си затвори плика докато не диша, дори някаква такава глупост да беше казал някой. Вместо това, всички там се правеха, че не им мирише.

А миришеше ужасно. Миришеше на лепкава незаинтересованост и късогледство.

***
Преди две седмици с Емил се возихме в трамвая. Беше към 8 ч. вечерта. Качихме се във второто вагонче, което беше почти празно. На най-предните три седалки седяха три хлапета, които нямаха повече от 12-13 години. Бърбореха си нещо и се хилеха. Вида им беше като на хулиганчета. Едното от тях имаше един пресипнал глас, като да беше дон Вито в детските си години, а носа му изглеждаше да е бил чупен повече от веднъж, направо се вливаше в челото без извивки. Но това не му стигаше, защото, очевидно, тартор беше най-голямото по ръст момче.
След две спирки Емил ми прошушна:
- Абе тия хлапета истински пачки размятат, че не хвърлям до там.
- Да бе, ти пък, не ги ли виждаш на какви години са! – въпреки това обточих врат да видя какво става през две седалки напред, но не видях какво държат. Секунди след това обаче, високото момче се изправи и извади от джоба си пачка с няколко стотачки и доста повече петдесетарки. Облещих се и погледнах Емил учудено. Тогава се заслушахме в разговора им. Говореха как са започнали месеца на 20 хиляди, на 15 хиляди. Тарторчето заяви, че има 75 банкноти по 50 лева. Онова с чупения нос заброи и отсече, че има 5 бона. Направо невярващи с Емил слушахме и се чудехме това не са ли някакви хартийки от монополи докато голямото момче не дръпна една от новите си стотачки, помириса я с блажена физиономия и предложи да си играят на „камък, ножица, хартия”. За времето преди да слязат, разиграха около 600 лева.
Не знам от къде бяха набарали тия пари, но трите момчета имаха повече пари в себе си от годишния доход на доста хора. И пак не можах да си обясня, къде е нормалността в тая картинка. Няколкото човека в трамвая зяпаха с нескрита завист и определено не забелязваха абсолютната сюрреалистичност на сценката…

Питам се ненормална ли съм, че тия неща ми се струват ненормални?!

Такъмите ми

Чрез Размишльотини стигна до мен щафетата „да си покажем имàнето”.
Аз съм си едно малко вещоманче и много обичам предметите, които притежавам, още повече, че почти всички те са абсолютно непотребни и ми доставят простото удоволствието да ги имам и да са моооооои!
И понеже това започна по-скоро като показване на техническите работи в живота ни, ще започна с дже-се-мето:

Всичко на всичко това е втория, който имам. Първия беше от гумираните сименсчета, който ползвах 5 години, докато се оказа, че не мога да намеря батерия за него и го пенсионирах. Този май кара трета и върши идеална работа – звъни и говори, не ми трябва повече. Също толкова ценни са ми джвъджките на него. Снежинката ми е намерен подарък, а малкото нещо, което сигурно се чудите какво е се казва мис Снорк. Спомен ми е от миналогодишното пътуване до Финландия, от където е родом Туве Янсон – авторката на книжките за Муминската долина и обитателите й. Мис Снорк е муминтролче и си другарува с основния герой Муминтрол… Някога баба ми беше взела от библиотеката книжка от поредицата, но тогава отказах да я чета, защото картинките не бяха цветни! Естествено вече съм поправила грешката и ви съветвам и вие да попълните пропуска! (чудно ми е дали мумините от тортата на Ани още са сред нас )

Тази тубичка е нещо, с което не се разделям вече повече от половин година – уж мазило за мазане на белези. Ако си спомняте лятото ми позаколиха ръката, и затова сега се мажа с надеждата, че след година няма да има и следа от приключението (надам си се). Иначе се оказа, че ме изцакаха малко с тази операция, защото можело да мине и без нея. А здравната каса май я изцакаха и финансово, защото когато най-накрая си получих епикризата там пишеше: „…опериран десен менискус”. Сътоветно отидох при личния лекар и казвам:
- Докторе, от познанията ми по футбол, струва ми се, че десния менискус е нещо, което се намира в десния ми крак…- Той ме погледна учудено и попита:
- Ама на теб какво ти оперираха в крайна сметка?!
– Еми лявата ръка доколкото си спомням.
- Ааа, нищо, сигурно е станала техническа грешка – изводите си ги правете сами.

Това малкото черното ми е голяма радост. Имам си го от пет години и почти всеки ден ми влиза в работа. Гордост и същевременно и непонятен факт за мен е как през последните 5 месеца съм минала през точно три  летища с него в ръчния си багаж без да ме хванат, да ми го вземат или да ме арестуват!!! Не с терористични помисли, а поради естествената си заблеяност. Първия път си мислех, че на рентгена най-вероятно са го взели за флашка…но три пъти различни гранични полицаи да си мислят едно и също (и преди да прибързате – винаги са правили пропуска в чужбина, а не у нас). Аз вярно изглеждам безопасна, но те и малките хлапета в африканските държави изглеждат така докато не извадят калашник…Мистификация!
По-голямата ножка ми е съвсем от скоро, още не съм оголила нито един кабел с него и не съм му пробвала отвертките, но и за това ще дойде случай. За момента ще се задоволя да отварям бирички с нея, освен когато под ръка нямам запалка (много обичам да отварям бирите със запалка – умение постигнато след много тренинг и жертвани запалки на Емил).

До тук с оборудването, ред е на удоволствието.
Ето това огледалце онагледява любовта ми към старите и изчерпали предназначението си кутийки! Изначало там имаше бонбони с малко огледалце, но след намесата ми, вместо да отиде в боклука, стана кутийка с малко по-голямо огледалце и ценна част от снаряжението ми (няма как тук да покажа кутийката си за дъвки; кутийте от пури, сега кутии за герданчета; кутията от чай, приютила пръстенчетата…Плюшкин, какво повече да кажа).

Тази стройна армия ми свети по време на работа. Мишока трябваше да се залепи на клавиатурата, но избяга от там, а прасето го получих в наследство. Къртицата е свързана с един мой стар прякор. Патето ми е особено ценно, защото винаги съм си мечтала за такова! Даже свети в тъмното, само дето тогава не съм на работа и не го виждам. Чинийката ми е подарък от Емил, квадратната паричка в нея е от Кюрасао, а скромно до тях се мъдри една звездичка, която направих благодарение на инструкциите на Молифчето Маймуната пък само така си гледа….На снимката липсва единствено R2-D2, някъде се е отплеснал.
И май с това свърших…остана един единствен такъм, без който ама изобщо не мога да мина деня:

На свой ред, искам да поканя няколко човека да си покажат ценностите:
Liaaana - един сравнително нов блог, на моя приятелка, която списва главно на английски, скитори доста и предполагам, че е натрупала интересни работи.
Блу-то, която освен, че си има нов сайт, прави и страхотни работи и ще ми е любопитно да й видя инструментариума.
Молиф-чо – направо ми е бедна фантазията да си помисля какво ще покаже, така че просто очаквам!

Софийските потайности

Много неща крие София в пазвата си и никога не можеш да си сигурен на какво ще се натъкнеш докато си се разхождаш. Още по-силно това важи за късните часове на денонощието. Мяркат се всякакви типове и нощни пеперуди, причудливи призраци и сенки. И като нищо може да се натъкнете на…

Айфеловата кула!

Била в Париж ли?
Неее, не сте познали, срещнах я точно насред София  преди няколко вечери!
Леко се беше килнала, но я изправих и тя ми позира за няколко снимки. Не са правени откъм Трокадеро или Марсови полета, но какво пък – цяла Айфелова кула ми се явява, а аз да имам други претенции! Не можа да обясни как така е попаднала тук и я оставих да се оправя сама из тъмната София, за което сега малко съжалявам…май трябваше да се погрижа по-добре за нея. Ако е още тук и я мернете, моля да ми кажете

Краят на обръчите

Само на буквалните обръчи – да свършват в кофите за боклук. Защото, ако живеехме в един по-друг свят, всички червени, сини, бембени, от гума, от дърво и каквито и да били съставки щяха да свършват на същото място. Ама не би.