Когато на феминистките им PISSне! (и на мен)

Отпуската, както вече ви казах, изкарах в Барселона и околните каталонски владения. С Емил пристигнахме в града вечерта, настанихме и хукнахме беж към центъра, за да видим нощна Барселона.
С метрото бяхме там за няма и десет минути. Откъм транспорт града е уреден перфектно. Влакчетата на няколкото линии се движат на интервал от точно три минути чак до 2 ч. вечерта и няма начин да го закъсаш някъде. Слязохме на пласа Каталония, мястото където футболните запалянковци празнуват победата на отбора на града и от където започва, най-известната улица в града – Les Ramblas/La Rambla (Първото на каталонски, второто на испански – за джумбуша около националностите и щенията за държава ще пиша после). От там решихме да свием встрани от тълпата и по-точно в
Бари готик (готическия квартал)
Идиличните малки улички, широки няма и два метра, отгоре виси пране и скасии…красота. Само че беше вечер, след 10 ч., пълно освен с туристи и с всякакви тъмни субекти от пакистански, африкански и индиански произход, които като ни зърваха изричаха като вудо магия:
„Хашшш мистър? Хаш?”
- Емиле, Емиле, къде се забихме? Тия тук ще вземат да ни вземат сметката с тия неприлични предложения! Давай да се връщаме в цивилизацията!

Затръгвахме си, но не е толкова лесно. След всеки завой изскача нова малка уличка и се чудиш накъде да потеглиш. Докато си проправяхме път още едно нещо ни направи голямо впечатление –МИРИЗМАТА. И не само в тази част на града. Цяла Барселона смърди на урина та се къса. На където и да се обърнеш мъж, я местен, я турист, се е загледал упорито в някоя залепена реклама на стената и „чете ли, чете”.

Смрад на пикоч!!!

Просто да се отвратиш.
На един концерт по случай наближаващия празник на града една девойка ми тикна нещо в ръцете. Брошурка. Ей тази. Но нали не разбирам каталонски, трябваше да ми я преведат. И се оказа нещо супер идиотско това чудо Pixing.
От една страна пикаенето навсякъде е наистина вбесяващо. Но начинът, по който феминистките, представени от брошурата, са решили да протестират, меко казано ме втрещи.
Та значи, какво да правите в Барселона, ако сте феминистки, на които им се пикае???
Ами пикайте на улицата! На брошурата си има указани и местата в града, където всяка жена…пардон, феминистка може да клекне или да стои права и да се изпикае, защото видиш ли било дискриминация спрямо жените това, че мъжете могат да пикаят на улицата, а женското пикаене било едва ли не криминализирано.
Да му пикая и на равенството, да ме прощавате.
Вместо да се борим спрямо първичното у себе си, дай да пикаем наравно с мъжете, щото това ще ни въздигне и премахне дискриминацията и там дето не я виждаме. Феминисткият вой за дискриминация под път и над път винаги ми се е струвал идиотщина, но е с този призив – да клякаме да пикаем по улицата, за да сме равни и недискриминирани – е просто не мога да разбера тия жени до къде могат още да стигнат в желанието си да търсят под вола теле?!

Hola!

Здравейте! Най-накрая съм отново на линия. Наоколо съм даже от по-рано, но е доста трудно да се настрои човек на вълна за писане след толкова почивка. А тя беше една такава, че ми се стори поне месец! Натоварих цял куп пътеписи, само дето не мога да се хвана в ръце да опиша Барселона и всичко друго каталонско, което обследвах.

Забавих се и защото сънувах просо.

Миналия понеделник в Барселона с Емил си пуснахме фиш за Евро Милионите. За който не знае това е тотото, което се играе в няколко страни от ЕС включително и Испания. Ако сте си мислели, че нашето 6 от 49 дава мизерни шансове за победа, помислете пак. В Евро Милионите имате за заграждане 5 от 50 числа плюс 2 от 9 звезди, което ще рече едно към седемдесет и шест милиона, двеста седемдесет и пет хилияди и триста и шестдесет. Шанс. Едната колонка с 5 числа и 2 звезди струва две евро. Взехме фиша, отбелязахме две такива колонки и хванахме самолета за обратно.

Зачакахме тиража в петък и заживях с мисълта, че не „ще“, а вече „съм“ спечелила 15-те милиона. Емил заяви, че щял да отиде при шефа и да му каже, че си взима постоянен отпуск. Аз пък, имайки спомен, че парите не могат да се харчат извън страната, където са спечелени, засънувах, как купуваме 5-6 апартамента в Барселона и ставам рентиерка с изряден маникюр и изкуствени букли и на 70 години. Направо заизчислявах наемите, печалбите и как ще си пиша блога като професия, а не като за между-другото! Екскурзиите, предприемачествата и всичко…

В петък обаче не си погледнахме печалбата. Решихме със спокойна съвест да си легнем да спим поне веднъж с мисълта, че сме милионери. Сигурно съм сънувала, но не си спомням. После се тутлявихме и някак си си мислех как не искам да си проверяваме фиша, защото щеше да ни върне в действителността или както каза Емил:
- Мила ми Пипи, ще има да си копаме тук още поне двадесет години и никакви милиони няма да видим.
…по обяд най-накрая седнахме да си проверим печалбата -
Геврек, гевреци и грънци! Нито едно число от петдесетте, да не говорим, че от звездите, които са девет, а ние, понеже попълнихме две колони, имахме 4 попълнени: не бяхме уцелили нито една!

Та така. От днес пак съм тук и ще пиша за без пари и чист кеф
Hola и се радвам да се видим пак!

Одъртяхме! Ура! Ура! Ура!

Съвсем ненадейно днес (11 септември 2008 г.) се сетих, че започнах този дневник някъде през септември.
„Леле изпуснах си рождения ден на блога!“
След справка се оказа, че денят на първата ми скромна и срамежлива публикация е бил 14 септември 2007 г.
Тъй като най-накрая дойде момент да се отдам на заслужен отпуск, ще взема да пропусна този светъл ден в развитието ми.
За това пиша сега, а умният ми блог ще публикува поздрава към себе си сам на точната дата!

Та честит първи рожден ден „Патиланско царство“!

Да си ми жив и жужлив, да има винаги какво да пиша тук и да се намират все такива умни и разумни хора, които да наминават и да оставят своят отпечатък!

За една година написах доста неща, за това няма да давам препратки…
Е все пак една-две:

Конкретните поводи, които напираха да бъдат казани някъде – унищожаването на част от жълтите павета в центъра на града, в който съм родена и няма как да милея за него, както и унищожаването на нещо дори по-старо – рисуваните преди 30 000 години пещерни рисунки в пещера Магура. И докато за паветата никой друг не изжали, то, доколкото ми е известно, рисунките в пещерата са затворени за посещение до един друг по-светъл ден, когато ще сме заслужили да им се радваме. Надявам се за това да съм помогнала поне малко и аз.

Не мога да забравя Мечо, който заедно спасявахме и който май беше първата история докарала в блога хора различни от моите приятели и най-близки. Тази история пък нямаше как да се случи без храбрите Молифко и Сръчко-Мишел.

Други от най-четените статии остават „Даваш ли даваш ти жено, твоето име за чуждно” и естественото му продължение „О неразумнии..” Последната всъщност държи златния медал по четаемост, следвана от наблюденията ми от кукерския фестивал в Перник „Сурва 2008”. След кукерите се сурнах по едни пътешествия, които също можете да прочетете тук.
Покрай пътешествията получих и първата си публикация. Беше в приложението на Капитал и логично се казваше: „Какво да правим с лайфстайла?”. Тя пък повлече крак и след публикацията ми, пак в лайфстайл, но Lifestyle.bg, блогът за първи път изтрещя и на 24 юли (докато лежах в следоперационен стрес) удари 1 184 посещения.

За тази една година не успях да вляза в стотицата на българските блогове, но пък без много реклама тук кацнаха и оставиха следи много хора, които изобщо никога не съм виждала и не познавам лично. Интересно от гледна точка на това e, че не мога да накарам най-близките си приятели да ме четат.

Покрай една от публикациите ми, тази за ДетМаг, падна и една от най-големите ми тайни: Майка ми откри с усмивка и почуда, че дъщеря ѝ има блог и заедно с капитан Дългия чорап се наслаждават на писанията ми, без да ми спестяват и критиките. На тях дължа извинение, за това, че се съмнявах, че ще подкрепят „писателския” ми ентусиазъм и напъни! Благодаря ви!

Откакто си сложих ТУХО открих с почуда и, че ме четат по света и у нас. И по този повод:

- Здравейте на тези в Червен, Оризари и Свищов, които ме четете наред с хората в от София, Пловдив, Варна, Бургас и Русе (изброени по брой на посещенията)! Здравейте и на тези в Пало Алто и Анн Арбър, Вашингтон и Маунтин Вю, там през голямата вода в Америка! На нашенците в германските Дармщад, Карлсруе и Хайделберг! На летящите в холандския Амерсфоорт и загубените в лондонската мъгла! На похапващите френско сирене докато ме четат в Сюрен! На потракващите кастанети в Мадрид и наслаждаващите се на Женевското езеро и блога ми! На атиняните и белградчаните!
…Знам, че не мога да спомена всички, за това спирам със:
- ЗДРАВЕЙТЕ! Здравей, драги ми Смехурко!

За мястото на хората и животните с конкретен пример

В предходна статия говорих за начина, по който някои хора възпитават децата си спрямо животните. Много се изписа, много се пищя. Пратиха ме на лекар, че и недолюбена ме изкараха, та за това съм се била обърнала към обичта на животните.

Осемдесет процента (80%) от територията на Финландия е заета от гори. Не е като да нямат паркове в една от най-развитите държави в Европа, че и света дори. През изминалата седмица ми се случи да отида до там и да разгледам столицата Хелзинки. И специално за хората, които твърдят разни неща за „белия свят“ проведох специално едно мое наблюдение – къде в парковете играят децата и къде се разхождат кучетата. Дали има отделни паркове за едните и другите, така че никога да не се засекат или едните щъкат край другите, настъпвайки си акитата, опашките и играчките.

Парковете в Хелзинки са само едни – общи. Хората там тичат за здраве, децата там играят и кучетата там се разхождат. Без сегрегация. Поне що се отнася до общото право над парка. Но, винаги има и „НО“. Защото в конкретния случай се оказа, че:

1. В Хелзинки кучетата се разхождат из целия парк, по полянки, край дървета и скали. Има само едно условие за това да са толкова волни – да са вързани на каишка! Не видях отвързано куче, било на улицата или в парка. Всичките биват разхождани на поводи от по 5 – 10 метра. Волна работа. И още повече, тук кучета те посрещат още на летището. Седиш си и си чакаш багажа, а от една врата излиза митничар с куче на повод (лабрадор, английски спрингер шпаниол или бордър коли) и започва да обикаля салона. Кучето се катери по багажната лента и куфарите и души наред, смееш ли да кажеш нещо, при положение, че следващата му спирка си ти! Точно – минава и души всички подред (мисли му, ако седне пред теб и те загледа с мили очи, защото тогава значи е намерило нещо и ще си говориш с митничарите) и е хубаво да знаеш как да седиш мирно в присъствието му, защото не трябва да му пречиш да работи.

2. Децата…тук някои ще ахнат, ще се възмутят, ще изпищят. Деца в парковете на Хелзинки има, но те са „зад решетките“. Няма тук никакво място за волно припкане, ровчене на дупки из тревата и вдъхване на аромата на цветята от мъниците. Във всеки парк, на края на парка обикновено, има отделено пространство за катерушки за децата и пейки за родителите, които са оградени с решетки. Има табела „Забранено за кучета“. Така няма опасност някое куче да се изака в пясъчника, където играе слънцето на дните ви и продължителя на великата ви фамилия. Няма и как някой блеещ родител да каже:“Аз само за секунда го изпуснах от поглед“ и после да вика подире „Мами, пази се, ще те ухапе!!!“

Та народа си го е казал: „Всяка жаба да си знае гьола“. А тя ще си го знае, ако я научат на това. При кучетата условен рефлекс се дресира лесно. За радост хората сме по-сложни същества и разполагаме с възможността да възпитаме децата си в отношение към животните. Така че в наши ръце е това дали ще плашим или ще създаваме реално отношение към действителността и населяващите я същества.