Поп предай, заключ!*

Сърбят ме цял ден ушите. Мисля си: „Брей, някой си мисли за мен!“. Но минавам нататък. Блуто ми даде домашно да пиша. Я да си го направя преди края на седмицата.

„Но първо да видя какво става при съседите!“. Чукам на вратата – клавишите и право при Блу! Публикувала ми първата глава! Пък аз се чудя защо ме сърбят ушите!

Хайде да се захващам да бъркам палачинки!

Първоначално сместа за палачинките я забърка Вилфорд, а народа заправи аватарни и псевдонимни палачинки от нея.

Остана и за мен малко та да врътна една:

1. Понеже ми е по-важен псевдонима, а и той е началото на всьо и вся, ще започна с него. Преди осем години за първи път ми се наложи да си избирам псевдоним и той взе, че си дойде съвсем сам. Tака и така не пораснах на височина, все ме мислят за по-малка, останала съм си значи на девет. Ще съм Пипи. И тогава си направих първият псевдоним – Pipi (възможност за кирилица нямаше, което така и си остана). Хубаво, но бързо ме поправиха, че не било Pipi, а Pippi. И тогава си казах: „Я без половинчати работи! Аз Pippilota ли съм или лукова глава?!“. Спомням си по онова време в icq и по мейлите нямаше ни една като мен. За мейлите специално всички съм си ги окупирала, хахах. Така станах Pippilota.

После хукнах и по форуми. И там пак така. Докато не се спънах и запънах в един велик за времето си. А там си хортуваха Batpep и Blueeye. Голяма веселба беше ей!

Та тези двамата, след като тропнахме хорце на сватбата им, решиха да ме светнат за блоговете. Най-вече Blue, която си е моята кръстница и гуро в тая далавера. И като отпочнах преди малко по-малко от година и така до днес.

Стигнах до идеята за блог. Платформата беше ясна – Wordperss. Обаче се оказа, че адреса „Вила Вилекула“ вече е зает, както и имаше вече Pippi. За да няма объркване, за пореден път реших, че няма да правя половинчати работи и вместо просто Pippilota, ще се подписвам и като Mentolka (пък и правя така асоциация с „mental“ – дали умствено болна или просто мислеща, вече вие избирайте).
Понеже Pippilota прави много бели, спуснах нещата по хипотенузата към българската литература и стигнах до много любимото ми „Патиланско царство“. Картинката, към подписа ми е от оригиналните илюстрации към книжката, рисувани от Вадим Лазаркевич, основоположникът на детската илюстрация в България.

2. По задача две ще поотбия номера. Батето и Блу как си ги представях. Батето като някой шегобиец такъв, хиперактивен, комбинативен (в добрия смисъл)…абе излезе точно такъв. На всичкото отгоре му се случват такива щуротии, че надхвърлят всякакви мои представи. Блуто пък ми звучеше много строга и шефе, защото нали беше старо куче във форума. Е, за нея се излъгах. Много хубаво се джанкахме на основа футбол, и от там я почувствах по-близка до сърцето, макар че е левскарка и манчестърка, хора – правят грешки в избора, хахахах. Но пък изобщо не предполагах, че на първата ни среща ще се явят под ръка! Е, с това ме разбиха!

Не искам да пропусна някой, пък и ми е трудно да опиша представите си за някой, затова вместо да описвам как си представям някой, ще ви препратя да прочетете историята ми за това как се запознах с Мишел и Молифчето, без да се запозная съвсем с тях. Е после се поправих, че и минахме през сагата за Мечо, но това е друга история.

3. Да посочим сега някой: Nage, че историята за псевдонима му е интересна. Общо взето като се замисля, почти всички са си обяснили произхода и потеклото в страниците за тях…Ако пропускам някой, който има желание моля да се изока.

* „Поп предай, заключ!“ – Навремето беше фразата която казвахме когато видим поп. Видиш поп, докоснеш другарчето и му кажеш това. За да не остане у него попа, т.е. лошото, то трябва да го предаде на друг, но и да си заключи пръстите, защото иначе пак може да се върне при теб. И така докато се прецака някой и остане при него попа.

Великата рилска пустиня

Ще използвам за заглавие тази малка заемка и преработка от дядо Вазов, защото такава ми се видя Рила в неделя, когато се завърнах там след осемнадесет години.

И наистина, планината не съм я катерила от далечната 1990 г., когато бях на екскурзионно летуване. По ирония на съдбата се връщам след толкова много години почти по същото време. Помня, защото тогава, завършвайки няколкодневния преход в хижа Скакавица, вечерта гледахме репортажа от палежа на Партийния дом (било е на 27 ми август, като днес, а палежа беше на 26ти – точно когато минахме за завършек през езерата). Хората правеха и продължават да правят глупости след осемнадесет години, а Рила стои и им гледа сеира.
В неделя, няколко дена преди датата, се завърнах на Седемте рилски езера.

Станахме рано и в 7 ч. отпрашихме към посока Сапарева баня.
Нямам спомен как сме слезли някога от х. Скакавица. Днес обаче е повече от лесно. В планината, откъм Сапарева баня, се вие хубав двулентов път. Той подминава Скакавица и продължава нагоре чак до х. Пионерска. Нов асфалт, нови бордюри, пари. Ще ти се да слезеш с погнуса от колата при мисълта, каква сеч е била.

На х. Пионерска има толкова коли, че си мислиш, че се провежда околийски събор. Човек трудно намира къде да паркира. С пристигането те накацват едни нахални като гларуси младежи с джипове:“Превоз до Езерата?“ Не знам колко струваше, дори самата мисъл да се поинтересувам от това ми противееше.
Слязохме и затърсихме табелата за Седемте рилски езера. Оказа се на отрязан склон с табелки врътнати навътре, така че трябваше да се постараем, за да отпочнем пътя. Още след първия завой видяхме опразнено място насред гората и песента на резачките. Не отидох натам, надявах се да не се сблъскам с чудовището…

Пътеката беше прекрасна, зелена и малка, но свърши внезапно. Дори да не беше непрекъснато чуващият се шум от резачките, все някога щяхме да излезем на едно от най-кошмарните места в гората – мястото, където вече нямаше гора. Единствено дънера на дървото с указващите табели стърчеше самотно на поста си, сочещо пътя на хората със здрави обувки и раница на гърба. Уви, скоро няма да го има.

Шмугнахме се пак в гората, сред борове, по килима от изпопадалите им иглички. А миризмата! Удивителна е миризмата на борова гора и няма кой да я опише, трябва да я помиришете сами.
Изведнъж изскочихме на една голяма поляна, а отвъд нея се намираше чудовището, за което бях чувала, но не исках да виждам – лифта. Един от металните му стълбове стърчеше насреща ни, изпъчен гордо и напето, надсмивайки се над дърветата околовръст, над мен и хората. Балъци.

Това беше момента, в който се сетих за „Великата рилска пустиня“. Оказа се, че поляната е прорязана от прашен път, по който се зададе един джип. Занемяла извадих фотото. Щрак, такова чудо рядко се вижда, помислих си. И аха да прибера фотоапарата на пътя изникнаха още два джипа. Пушилка, прашилка…Рали „Париж-Дакар“ насред Рила, във финална пустинна фаза. Третият джип подмина. Беше с един шофьор и един единствен пътник, с който се изгледахме, той отмина и създаде малката пустинна буря след себе си.
Зачудих се дали, Рила може да стане някога пустиня? Дали е възможно на всички дървета и горски обитатели някога да „им бъде поискана оставката“ и да бъдат изпратени нанякъде, където да не пречат.

След няма и половин час настигнахме паркираните пред х. Седемте езера джипове, които обаче се стягаха за обратния път, защото други „куфари“ чакаха да бъдат извозени до горе срещу заплащане.
Ние емнахме към високото. И въпреки витошкия ми тренинг направо издъхнах по високата урва. Сякаш сърцето ми щеше да изскочи. А гледката от горе е невероятна – в ниското са хижите, палатките, конските кервани, над тях си ти и зъберите на планината. Но не си сам, не.

Под „пустиня“ Вазов е разбирал пусто място, безлюдно и самотно. Днес Рила може да се приближава към буквалното значение, но напълно е загубила смисъла на думата, който ѝ придава патриарха на литературата. Тук е всичко друго, освен пусто. Щъка народ, на талази. Семейства, двойки, компании, по джапанки, по сандали, прически и дамски чанти. А аз си мислех, че Черни връх е пренаселен! Тук хората са двойно повече. И не са сами, ностят боклуците си. Фасове, найлони, огризки. Събрах няколко фаса и една бутилка, но си дадох сметка, че ако продължа ме грози опасността да влача надолу няколко чувала с боклуци, пък аз тях (чувалите) не ги взех.
След изкачването изникнахме като гъби на едно огромно било и от там по равното, покрай поляната на дъновистите, право до Бъбрека. Красота и изхвърлени кренвирши, салам, кашкавал и сирене на купчинка. Рибки се плацикаха на сантиметри от брега, ние хапнахме по един сандвич и отново нагоре.

Минава се край най-дълбокото от седемте езера – Окото. Дълбоко е главозамайващите за мен 37.5 м пишеше на табелата. Според измерването извършено през 2005 г. обаче компютърът е показал 37.7 м. Едвам поели дъх отново тръгнахме нагоре, защото ни чакше и Сълзата и главозамайващата гледка отгоре. Пътя е стръмен и камънист, чукар. Аха се обърнеш назад към Окото ти се струва, че висиш на отвесна стена и ей сега ще се търкулнеш надолу. А може само на мен така да ми се е сторило, защото, както казва Емил, съм си „бъзличка“.
Не знам дали скалната площадка, до която стига човек носи определено име, но за мен си беше
Скалата със скалните пирамидки
Изкачваш се до нея изплезил език и със сетни сили добавяш на някоя от пирамидките и своето камъче. Някои до толкова са се вживели, че са си извадили маркер или тебешир, за да надпишат своето име. Отръсваш се леко от умората и си готов да се огледаш:
От ляво са Окото и Бъбрека, пред теб Близнака, Трилистника и Рибното езеро, което е леко жабурнясало, и Долното. Остава само да надникнеш зад дясното си рамо и да видиш най-восокото – Сълзата.

Който няма повече сили си опъва нещо, сяда и отваря пакетчето семки, което си влачи отдолу. Поне това правеха някои от хората там.

Ние обаче минахме покрай Сълзата и продължихме по пътя нагоре. Нямахме време за много, но пък беше приятно. След кратко изкачване оставихме човешката суетня зад гърбовете си и се изкачихме на билото и до Раздела. Няма как да го сбъркате – има си камбана за загубилите се. Е, връвчиците са ѝ скъсани и е чудно как ще звъниш, ако се загубиш, но нейсе. Надясно се отива към х. Иван Вазов. Това е една страхотна хижа на вълшебно място или поне такива са спомените ми.
Дори и сега, само при гледката ми се разтупа сърцето, че и няколко сълзички търкулнах по хубавото време, когато бях на пипилотската възраст и търчах надолу към хижата. Сега умът ми препускаше натам бясно, към хижата и спомените, но уви телом закрачих наобратно, защото ни чакаше обратния път. Но ще се върна! Определено съм решила да направя една инспекция преди да станат двадесет години от предишният път.

Наопаки се върнахме с конските кервани. Взех си печат за книжката на 100-те обекта и направих снимки на трите плаката в х. Рилски езера. Много идейни и се чудя защо не се раздават на всеки на входа в НП Рила.

Та това е Рила откъм 7-те езера. Минаваш през гъста гора, борове, хвощови храсти и изгоряла от слънцето степ. Изкачваш се горе в облаците и се откъсваш от всичко земно и низко, захвърляш го в подножието на Великата рилска пустиня, засега.
Скоро лифта ще превозва и него.

Накратко за хората и животните

Днес дойдох по-рано на работа и минах през градинката на Св. Седмочисленици. Там се разхождат кучета (няма да обсъждам колко е уместно да се разхождат животни където и хора, само това да не ни беше наред в държавата).
Весел сетер попревалил разцвета на годините си, че и с бинтована лапка, търчеше радостно по пътеката. В този момент малко момиченце на около година и половина – две, радосно се затича към животното и в момента, в който го докосна нежно по муцуната майка му изпищява. Тя догони дъщеря си, хвана я за ръката и така я дръпна, че горкото дете почти излетя във въздуха от инерцията.
- Нееее, ще те ухапе!
- Няма нищо да ѝ направи госпожо. – каза спокойно собственичката на сетера.
- Не и той, но другите кой знае!

Втора случка. Майка ми развежда маломерното ни и вече поостаряло куче, което си върви спокойно на каишката и си души наоколо. Към него се затичва тригодишно дете с животински викове и явно желание да ми нарита г-н Нилсона по муцуната. Майка ми леко придърпва кучето, а ужасената от кучето (!) ми отрочица дръпва диването си за ръката:
- Не го доближавай! Ще те ухапе.
- Няма да го ухапе, освен ако той не тръгне да го бие. – отговорила възмутената ми майка.
Малко по-късно се озовали пак заедно в кварталния магазин, където майката отново дисциплинирала детето си със заплахи:
- Ако не слушаш, ще те пратя в мазето да те изядат мишките!

Виждала съм деца да помагат на баща си в убиването на лежащ си на припек смок, с лопати. Надробиха го на мръвки и отидоха пак да се пекат на плажа.

Предполагам, момиченцето от сутринта следващият път ще се втурва към животните точно с намерение да ги бие, за да ги изпревари, преди те да са го ухапали, сдъвкали, преглътнали и изсрали. Не мога да разбера що за хора са тия, които възпитават децата си в омраза към другите живи същества. Хора които така емоционално осакатяват децата си, че им отнемат възможността да усетят близостта на животинката, това да имат приятел и някой чрез, който да се учат на отговорност. Предполагам, че от там тръгват и убийците.

Какво обядва?

Накъде е тръгнал този свят бе хора?!
Всеки ден като наближи 12 ч. и започвам една вътрешна борба – какво да обядвам? Дюнер ли, промоция на макдоналдс ли, тост за 1.50 лв., някоя сухоежбина? Но днес е специален ден – петък, денят на майстора. А какво правят майсторите? Пият бира, хахах. Ще пием и ние си казах.
От миналия петък си имам една бутилчица дори. Ще си я менкам за по-евтинджос, че нали съм на червено.
Взех си биричка, едни солети за обяд и мезе едновременно, и се наредих на опашката. Пред мен имаше един младеж на около 20 и нещо, точно преди трийсетте. Чакам си реда, но гледам поглежда ме той от високото и едно такова укорително.
„На този пък какво съм му виновн? Не съм като дядото зад мен – бута се, защото има само един хляб и си мисли, че като е така, задължително трябва да мине по бързата процедура.“ Реди се и продължава да ме гледа в ръцете нахала му с нахал.
Стигнахме до касата и той взе да си реди нещата от кошницата. Нали „не съм любопитна“ поглеждам какво реди пред моите солети и бира – 1, 2, 3…7! Седем бутилчици активия за пиене. Поглеждам да не би да съм се объркала… Абе мъж е, не мяза на манекенка хич. Егати!
И сега какво?! Мъжете се наливат с полезни млекца, пък ние жените – бира! Не е на добре. Къде ли ще свърши тоя свят?

Na bulgarskoto Chernomorie: nishto novo

Тази година ще пропусна да посетя моренцето ни. Не сметнах за необходимо. След като миналата година с Емил се убедихме, че в близка Гърция не дерат туристически кожи на живо и се изкефихме на всичко, решихме този път да проверим как стоят нещата и малко по-надалече.

До тогава…наслаждавам се на снимките на кап. Стария Чорап и майка ми – ангела. Върнаха се вчера от южното черноморие, където никога преди не бяха ходили. Имам спомен само за една семейна почивка (единствената ни не на станция в ония години) толкова на юг – в Ахтопол. Тогава всичко по морето беше тъпкано и трябваше да се задоволим с една мухлясала стая в приземно-подземния етаж в селцето (по онова време). Майка ми се нацупи и се пробвахме да видим по другите поселения какво е положението. Но бързо бяхме спрени от войската – по-на юг не можело, защото е близо до границата. Само с разрешително от незнамсикъдеси. Няма Синеморец, няма Резово и глезотии тип диви плажове. Е, имало ги е, но не за всички. Чудно ми е хората от там как ли пък са се движели в забранената зона.
Както и да е. Красотите на юг се надявам да сте ги виждали лично. Аз само исках да ви покажа ей тази снимка, която родителите ми са направили специално, за да види бял свят

Много споря дали следва „улица“ да се изписва „ul./ulitsa“ или „str./street“ на латиница. Привърженик съм на първото, поради редица причини (odos, via, rue, laan, strasse – все научени от табели в съответните страни).
От друга страна съм съгласна, че Слънчев бряг и Златни пясъци звучат по-екзотично и привлекателно като „Slantchev bryaq“ и „Zlatni pyasatsi“, защото по света има хиляди съни бийчове и голдън сандсове.
Само тия „Samostoiatelni stai“…. е не мога да разбера кой чужденец ще разбере за какво иде реч?!

Ако ти хареса, гласувай в този сайт: Свежо