Защитен: Ratman!

Публикацията е защитена с парола. За да я видите, моля въведете паролата:

Парола:

Кафенце?

Рядко пускам разни клипчета и дивотийки тук, но тази днес така ме развесели, че цял ден си тананикам. И, въпреки че не съм привърженик на кафето, днес ви черпя! Кафе?!:

А за тези които не са франкофони тук е и клипчето с български надписи което си заслужава, за да разберете цялата драма на лирическия герой

__________
Ако ви е свежо, натиснете тук, моля

Иде ли потоп?

Не сте ли се питали това някога? Аз съм. Дали е възможен потоп и какво ще правим, ако се случи. Е, ако баба ми беше мъжка…както има един лаф. На практика едни хора действат. И ето какво са направили, представям ви най-новия стационарен проект на Ноевия ковчег:

Шегата настрана! По обявения пред сградата проект, това трябва да е някакъв търговски център. От общо четири страни на тази постройка, аз лично съм виждала три. А на тези три стени има един-единствен, нормален по размери процеп, който играе ролята на вход и прозорец за сградата. Сега като се позаглеждам в снимката, май зад кафявата порта се вижда една мъничка вратчка, но е толкова малка, че не съм сигурна. И нито един прозорец, нито един!!! Та това, освен на Ноев ковчег, си прилича и на ковчег! Не е нужно човек да е пожарникар, за да си постави въпроса:

„От къде ще излязат хората, ако не дай си вземе че стане пожар?!“

Не съм и архитект, не ги разбирам тия работи. Но и не съм виждала сграда без прозорци. Дори мавзолея имаше колонада, наподобяваща прозорци…

Вие виждали ли сте такова чудо?

Къде се намира тази страна?

Спомням си преди време Тома Спространов представяше в едно предаване бразилска музика. Говори той, говори и изведнъж казва:
- Да, той бразилският език е просто прекрасен! И как се леят песните на този очарователен бразилски език. – не предавам думите точно, освен едната, за която съм сигурна: „бразилски“ език. Хахах имало такъв език значи.
Присетих се за тази случка покрай попадането ми в едно от ония магазинчета „за 1 лев“. Влязох, за да видя има ли едни много шукарни и далаверни гуменки с цена 6 лева (когато са маркови са поне по 60). Влизам и разглеждам, защото винаги може да се сетя за нещо полезно и потребно.
А, чинийки за левче! Я, и купички! Дали стават за микровълнова?… Разглеждам и какво виждам на етикета – оказва се, че тези чинии, идват от страната, в която както знаем говорят на бразилски език, и която очевидно и незнайно за мен до този момент се казва БразилиА :

Операция: диамантената ми ръка

Седя пред ножа и хляба и чакам. Кой чакам не знам, но съм гладна и такава ще си остана. Един хляб не мога да си отрежа.
Как стигнах до тук? Аййййй
———————————
Следващият разказ не е подходящ за малки деца и хора със слаби нерви, въпреки че в него не се лее кръв (лирическият герой по-скоро пропуска момента с кръвта).
———————————
Всичко започна преди месец, когато трима човека наведнъж ме попитаха какво е това на лявата ми ръка…
Не, започна година по-рано. Баба ми ме попита за това…
Не, тя и преди това ме беше питала. А аз отидох при личната лекарка и тя каза, че нищо ми няма и, без дори да ми пипне и погледне отблизо ръката, заяви, че това е „мъртва кост“, много хора го имат, така ще съм по-нестандартна видиш ли.
Със сигурност е било след шестнадесетият ми рожден ден, защото тогава ми бяха снимали ръката на рентген и нищо ми нямаше. По онова време се съмняваха дали не съм престанала да раста. Как да им обясня за ония грахчета преди години – няма шанс да порасна!
——————————–
Е в крайна сметка реших да си сменя личния лекар. Новият ми лекар отсече
- Давам ти направление, отиваш при ортопед!
И така миналия петък пристъпвам плахо пред кабинета, почуквам и след отговора: „Да“, кабинета на ортопед-травматолога ме всмука.
Подадох си лявата ръка, а симпатичния мъж на около петдесет и нещо само пипна твърдото ми като костица нещо си на опакото на дланта ми и ме застреля набързо:
- Имаш едикаквоси. Отстранява се само оперативно в твоя случай. Аз от другия месец излизам в отпуск, така че, ако решиш идваш другата седмица на операция.
- Операция?! Ама как така? Ама на мен това не ми пречи…ама трябва ли, ама…
Направо ми се зави свят. До този момент от живота си успях да опазя сливиците и апандисита си от всякакви щения и посегателства, не си бях чупила кокалите…най-страшното, което ми се е случвало беше ваденето на един зъб в трети клас…ОПЕРАЦИЯ, майчицееее.
- Добре, ама каква е тая операция…
- Ами ще ти сложим упойка, а защото във фактическия момент, когато ти махаме нещото (тук ви спестявам терминологии и такива дреболии), понеже много боли ще си с цялостна упойка.
- Ааа, добре, значи няма да виждам и да чувам нищо, нали? Не искам да знам какво става. – Пазарлъци, нали съм си родена в пазарен ден.
Цялата работа се оказа в това, че неправилно съм си употребявала ръката и кабелите в лявата са се натоварили и уплътнението на единия е сдало багажа. А понеже е минало време, няма да стане с едно натисване на мястото, а с цяла операция, честито!

Предполагам, че колкото по-малко време имаш да го мислиш толкова по-добре. Ако те боли си съгласен да те режат на мига и не ти пука. Аз обаче имах цяла събота и неделя, за да се вглеждам в ръчичката си и да се чудя:“Абе няма ли друг начин?!“.
Е, нямаше.

Ден на Операцията – сряда
Неяла и непила отидох в болницата в осем. Добре, че е на двадесет метра от нас, защото иначе сигурно бих имала време да се разубедя и да се врътна на обратно някъде по средата на пътя.
Там вече ме чакаха. Сестрата ми даде едни бланки за попълване. Тати винаги ме е учил: „Не подписвай нищо без да си прочел преди това“. Вече си бях патила с багажа от Киев, пък тук става въпрос за ръката ми. Чета внимателно, Емил до мен.
- Айде, айде подписвай, да не мислиш да ми четеш всичко? – сръга ме сестрата.
- Еми да! Искам да съм наясно с всичко! – а кое всичко, като в тия бумаги пише единствено, че сама си нося отговорност, и ако стане нещо, аз съм виновна, а докторите са чисти като утринна роса. – Тук какво да пиша, каква упойка ще имам?
- Абе подписвай бе момиченце, докторите ще решат.
- Е как ще подписвам празни полета?! – погледнах Емил с жал.
- То е стандартно Пипи – опита се да ме успокои той. Погледнах го с поглед а ла:“Ако умра, тия няма да са виновни“, но се замислих, че и без експертиза ще е видно, че не аз съм попълнила празните полета, в крайна сметка никой не пише грозно колкото мен!
Накрая все пак попълних всичко – иначе няма операция, аз не че я искам, но нали за това съм дошла…сякаш се намирах не в „Операцията…“, а в „Процесът“.

Пратиха ме на изследване за кръв и рентген. Ехаааа поне един плюс – най-накрая ще разбера кръвната си група.
Върнахме се отново при сестрата. Емил беше до тук. С нея се качихме в асансьора.
- Носиш ли си пижама?
- Еми вчера нали ми казахте нищо да не нося!
- Нищо сега ще ти дадат, малко ще ти е голяма…
- Е, аз съм свикнала всичко да ми е голямо. – Опитвах се да запазя приповдигнат дух, въпреки че все повече се приближавах към заколението си.
Пристигнахме в стаята на сестрите. Казаха ми да изчакам на една кушетка. Седя си аз, минават сестри, лекари, заминават и май ме забравиха. По едно време дойде все пак една.
- Ти ли си Pippilota?
- Аз съм.
- Сега ще ти направим една електрокардиограма. – в този момент се появи едно девойче. Реших, че се учи за сестра. Възрастната я инструктира да ми направи кардиограмата и отиде нанякъде. Девойчето ми набучка вендузките и натисна копчето. „Пиууу“, не ще. Втри опит – „пиууу“, пак не тръгва. Дойде старшата сестра, поне с такова впечатление останах за нея. Започна да натиска, натиска, а оная проклета машинка отказва ли, отказва.
- Да не съм умряла вече от страх?
- То си плачем за нова машина. – сестрата явно не прихвана от хумора ми
Някъде към двадесетия опит машината потръгна. „Жива съм все още, а!“. Появиха се първата сестра и малкото девойче. Заведоха ме до самостоятелна стая, момичето оправи леглото и каза, че още няма нощници, след малко. Седнах си самотна на столчето и зачаках. „Искам вкъщиии!“
Изведнъж нахлу сърдитата старша сестра:
- Хайде тръгвай! Ама ти защо не си готова още?!
- Емииии, няма пижами.
Онази отхвърча навън, разфуча се и след минута ми връчиха нощница. Малкото момиче, което се оказа бъдещ доктор и още една като нея подкараха леглото от стаята ми, а аз тръгнах след тях…“Това леко прилича на траурна процесия“…
Качиха ме още един етаж нагоре, бъдещата лекарка зачезна, а аз останах с новата. Влязохме през една врата, после през друга. След това тя извади от един кош сини найлонови цървулки – от онези като в „Спешно отделение“. Нахлузих ги и продължих да се нося след леглото като призрак с огромен чаршаф и сини цървули. „Ще ме колят, а аз приличам на палячо!“. Изведнъж коридора се раздели. Девойчето бутна леглото в левия коридор, а тръгна с мен в десния. Оказа се, че по средата са операционните. Пред всяка обаче имаше едни малки стаи-чакални. Пак ми казаха:“Pippilota, ти изчакай тук“.
Направи ми впечатление, че всички са научени да се обръщат към теб по име. Сигурно, за да ти е по-спокойно и да се чувстваш в сигурни, приятелски ръце. И наистина е леко успокояващо и зомбиращо.
Изправих се пред моята чакалня – вътре имаше една кушетка в операционно зелено и два каиша.
- Дали ще се разбунтувам дотолкова?!
Насреща ми зееше врата, а отвъд нея…“Ох, ужасно е, не искам да гледам!“.

Обърнах се с гръб към операционната, но тя все пак си оставаше там. Имаше от ония гадни операционни лампи, легло за операции и една от ония закачалки, на които окачват системите. Обаче това изобщо не ме интересуваше и отчаяно бях впила поглед към коридора, по който дойдох.
В ляво от вратата, в края на коридора сестрите си говореха типичните от вицовете сестрински работи.
В дясно беше коридорът, по който дойдох. В главата ми се включи музичка като от „Семейство Адамс“ и се видях как надниквам като лалугер през вратата, изплъзвам се незабелязана, по нощница и сини цървули!, от болницата. Мечти! В реалността сестрите сигурно щяха да се хвърлят върху ми и да ме вържат като агнец с двата каиша.
Току отминало видението ми, пред мен изникна чаровна възрастна жена, с мил, като на Слава Рачева глас(за тези, които не знаят, това е Педя човек – лакът брада). Оказа се анестезиоложката, която ме увери, че ще проспя всичките ужасии, които предстоят да се случат. В това време операционната се напълни със сестри, които приготвяха жертвоприношението на оплетените ми кабеляци.
След приятния ни разговор, анестезиоложката, отново мило зовейки ме по име, ме подкани да си се кача на леглото.
Тук вече всичко ми е като в сън, защото не мога да си представя как така доброволно легнах там. Но беше факт. Измерих ми кръвното. Бучнаха ми системата в дясната ръка, но без никакви последствия. Сложиха ми шапчица на главата. Бях готова да ревна. Нима най-ужасният ми кошмар се сбъдва?!
Дойде и шефето-ортопед, готов за работа. Намаза ми ръката с йод. През това време анестезиоложката каза, че ще ми пуснат нещо, от което ще ми се замае главата. В този момент получих най-рязко връхлетялото ме чувство за -
- Махмурлук?! Кога успях да получа махмурлук, без да съм пила цяла нощ? – никой не се засмя въпреки, че много ми се искаше да го направят.
Лекаря май беше готов и искаше да започва. Аз се ужасих безпомощна. Не исках да съм будна! Параван решиха да не слагат. Ама как така?!
Още не изрекла го на глас, анестезиоложката каза:
- Ама докторе, изчакайте да й направим цялата упойка.
„Урааааа!“ помислих си.
- Pippi колко тежиш?
- Ами 47, но може и да съм поотслабнала…45…
- Сложи 1% лидокаин – това ли било упойката? – Pippi сега ще ти се приспи…
- Усещам нещо студено по вените…в ръката ми…
Стигна почти до лакътя ми, последното, което видях беше маската, която май щяха да ми сложат на лицето. Искаше ми се да питам каква е ролята й, обаче в този момент скъсах лентата…

Невероятно ми е чак, как е възможно просто така да заспиш!…

- Pippi, свърши. Виждаш ли леглото, можеш ли да слезеш самичка? – Погледнах, леглото беше достижимо, погледнах си ръката – бинтована. Слязох на леглото и анестезиоложката и още някой не забутаха по обратния път. Започнах да им разказвам как се чувствам като моето куче, когато го ухапа хижарското куче на Черни връх и доктора го приспа, за да го зашие. Исках да обясня, че заспах преплитайки си езика, точно както той навремето си преплете крачетата в обречената битка с упойката и съня. Май не им го обясних добре защото пак дремнах, но чух гласа на анестезиоложката:
- Я виж кой е дошъл да те посрещне! – отворих очи и там беше Емил. Зарадвах се, но пак затворих очи и единственото което успях да кажа беше:
- Емиле, ама какво правиш тук, то е забранено.
- Доктора ми каза да се кача и да те видя. Много бързо мина, само 15 минути!
Добутаха ме до стаята ми, но в този момент дойде начумерената старша сестра и се развика.
- Не в тази стая, няма да е в нея, аз казвам! Ей тука! А Вие какво првите тук?! Забранено е!
- Доктора ми позволи.
- Аз не позволявам! Изчакайте долу! – пфуууу, ужасна жена. Тикнаха ме в една стая с едно момиченце-цигане, което превързваха и виеше ужасно. Исках само да подремна малко. Но воя примесен със зова на майка й ме подлудяваше. Сигурно я болеше, но не можеше ли някак да млъкне?! След малко пуснаха майка й. А Емил? Тая гаднярка защо не пусна Емил? После заспах.
Събудих се сама, не знаех колко е часа. Момичето спеше, а майката бдеше до леглото й.
„Кога ще си ходя? Колко ли е часа?“ Погледнах си ръката – нищо особено – малко бинт. Дясната обаче беше притеснителна – малко над вената ми стърчеше нещо пластмасово, прилично на Мики Маус. В този момент нахлу начумерената главна:
- Айде ставай да си ходиш.
- Ами добре. Аз…- тя изчезна и не успях да й кажа, че имам още от инвентара им по себе си. Емил отново дойде, за да ми помогне да се облека.
- Емиле не мога да се преобличам с това в ръката си! – отидохме при сестрите, които изкараха егасимуси маркуча от вената ми. – хайде вкъщи!
———————————–
Седя си тук и няма кой да ми отреже една филия хляб, маааму!
Днес ми препревързаха ръката и изпаднах в шок. Вместо два, имам три шева и приличам на чудовището на Франкенщайн! Мисля, че лекарите трябва да преминават задължително и по един курс „Шев и кройка“! Е той доктора обеща, че няма да си личи като махнат шевовете, ама сега съм като…ужас…
Никога не съм предполагала колко ми е ценна лявата ръка, нали съм десняк. Ох на кака ранената ръчичка скъпоценна!…

Пфу, това е най-дългото написано нещо само с дясната ми ръка и е време да спирам, че освен лявата, може да се наложи да ми оправят и дясната, а аз на това не съм навита, ама хич!!!