Пастички й се прияли!

Преди време изкарах една година в Белгия с цел самоусъвършенстване. За тази скучна за повечето хора страна мога да разкажа доста неща, но сега контекста е друг.
Бидейки там, без на родното пристанище да ме чака някой, аз, в началото си плавах по брюкселските улици в унес. Защо ли? Ами поради простата причина, че за разлика от белгианките, аз не бях с

Размерите на слоница или поне малко слонче.

Защото то за жените там се знае – едно 98 процента от тях са тлъсти, дебели, достойни за символ на Мишелин същества. Тук таме има изключения, които са най-често кобилести валонки и съвсем рядко се мярка по някоя симпатична русолява фламандка, но рядко.

Та аз, със скромния си няма метър и шестдесет ръст и липса на подкожни пояси за в случай, че кораба ми на път за Америка започне да потъва, вървейки по улиците се чувствах просто като една богиня на земята. Никога преди не ми се беше случвало (разбирай в България) да ми става чак неудобно от това, че на всяка крачка разни мъже се заглеждат, захласват и отплесват младежи и господа. И това, за да не си помислите „Тая пък с’а к’во се превъзнася!” ще кажа, че по принцип съм си скромно дете и точно поради факта, че по физическо винаги съм била на края на редицата, не съм се имала за красавица, убавица или нещо такова. Даже напротив. Обаче при наличието на наднормени гиганти, красотата на една нормална жена или дребосъче като мен направо блясва като супернова.
Аз хубава,

ама белгийците какви бяха!

Мъжете им де. Колкото грозни им бяха жените, толкова красиви им бяха мъжете. Едни такива русички, слаби, високи.

Та разправях по онова време на Мери Попинс, която си беше в България:
- Да знаеш, че откакто съм дошла тук се чувствам като гаврошче пред витрините на сладкарница! Тия мъже тук са досущ като прекрасни огромни торти, шоколадови, сметанови, сладки и пресладки, просто думи нямам. Обаче аз си стоя пред витрината и само ги гледам, гледам и лигите ми текат!
- Еее, ти си просто уникална! Да ми сравняваш мъжете с торти!
Еми такава съм си – чревоугодна.

И така, а понеже ми предстои да отскоча пак до Брюксел тия дни, днес г-ца/г-жа Попинс ми пише:
- Ти кога отиваше в Белгия?
- Ами скоро. Защо, поръчка ли имаш?
- Дааа, искам една от ония пастички
- Ъъъъ, какви пасти?! – започвам да си мисля за всички белгийски уафъли, бонбони и шоколади, обаче не си спомням някога да са ми правели впечатление каквито и да било пасти.
- Как не се сещаш! От онези бе, дето ги гледаше навремето, мъжките - Хахахахах, а аз докато зацепя! – Но две-три ми вземи, че те нещо нашенските всичките са с изтекъл срок на годност!

Е съмнявам се, че ще успея да сбъдна желанието на Мери Попинс, че тия пасти говорят френски и фламандски (единия го гнявих три години без особен успех, другия изобщо не го започнах, макар, че е по-готин), пък и г-н Попинс ще ме държи отговорна после, пък аз не искам, защото съм си безотговорничка по принцип.
Та, Мери, предварително:
Je suis désolé mais пасти няма, за това ще трябва да ядеш хляб!

П.П. Нагледния материал, за това колко са хубави пастите ми беше любезно предоставен от магьосницата в тази сфера Блуай

Важно за нотариусите!

Не че нещо, но всички нотариуси да внимават в картинката, за да не станат за ремот и да се преобразуват в notorious

Сексиграчка за деца - ей че веселба!

Разхождахме се с Емил в събота, по полянки и горички, паркове и улички. Слънцето грееше и всичко беше просто прекрасно. И вървейки си по бул. Янко Сакъзов, точно срещу парка Заимов, се заковахме пред витрината на един детски магазин. Заковахме и занемяхме от една играчака сложена там. На Вашето внимание:

“Свиня с бански”

Така сега, снимката можеше да се размине и без коментар. Обаче педагоическото в мен заговори!
Говорим си за морални устои в криза, за колко са прости учителите и т.н. И на фона на дванадесетгодишни ученици облечени като проститутки и сводници пред погледа ми се изтъпанчва играчка за деца между 3 и 8 години, с огромен бюст, порно презрамки на сутиена и бикини.
Играчката по принцип, освен за игра, има възпитателни и образователни функции. Чрез играта с играчки децата усвояват различните социални роли, поведение сред връстниците и по-големите, по-късно помагат за усвояването учебен материал и такива ми ти (за подробности се обърнете към тези младежи, че аз отдавна бях студент и може да омешвам вече понятията).

И поглеждам тази свиня, това женско прасе, в тази предизвикателна поза, с този… тези цици и се чудя кой кръгъл идиот ще купи такъв изрод за детето си?! И как ще реагира когато на шест годинки милата му дъщеря, по име Шанел например, го изивка в хола и види нея - облечена с прашките и сутиена на майка си, проснала се в предизвикателна поза с червилце на устните? Какво ще прави тогава, какво ще й каже? Как ще я убеди, че това не е нормално за дечица на неините години.

Оставям на страна необходимостта от това предметите в детския свят да възпитават чувство за естетика и хармония с природата. Макар че е много вероятно едно дете, което е виждало истинско прасе, да запита:”Защо прасето не носи три реда сутиен? Нали прасетата имат повече цицки?”. Аде де!
П.П. 29 май 2008 г. - Ето и отговор на този въпрос, с благодарност към Василена, която ми го предостави нагледно:

След Спас

Както казах и в коментарите към “Спас”,това не беше толкова разказ, колкото преразказ на нещо, което се случи.
Случи се на 11 или 18 ноември 2007 г., една от тези две недели, но не съм сигурна вече кога, но е като да е било вчера. След като котето беше убито от кучетата звънях в “Екоравновесие” (931 41 64 и 931 41 60), но там никой не ми вдигна. Към днешна дата на сайта има оставен и гсм номер за спешни случаи през почивните дни, тогава го нямаше.

Преди да заразказвам какво се случи, държа да подчертая, че глутницата живее при съседния на моя блок и е хранена от живущите там. Пролетта на същата 2007 година, имаше хайка, кучетата бяха изловени и после върнати с каишки - знак, че са кастрирани (това е преди новата мода - да им цепват едното ухо).

В понеделник след случката отидох на работа и още в 9 ч. и няколко минути отново звъннаха в “Екоравновесие”. Обади се една жена, името не си каза, а и да го беше направила от разговора, който проведохме се развълнувах почти колкото и от припомнянето на случката, та нямаше как да помня незначителни детайли.

Накратко и гледайки да се владея разказах на госпожата какво съм видяла в градски условия. От нея първо чух, цитирам по спомен: “Ами те са животни, ловували са. Това е нормално”, “Вие да не мислите, че ние сме убийци на кучета?!”

На свой ред, отговорих с въпроси:
“Смятате ли, че е редно животни, които живеят сред хората да ловуват?!”;
“Те са кастрирани, следва ли да са толкова агресивни, за да ловуват?”;
“Не мислите ли, че утре могат да изловуват малко дете?”;
“Дори да не нападнат хора, факта, че сцената се е разиграла пред детски очи, не Ви ли тревожи?”;
“Редно ли е в 21 в. да гледам законите на джунглата на живо, в градски условия, а не по Дискавъри чанъл? Нормално ли е според Вас?”

Всички тези въпроси останаха без отговор. Госпожата не можа да ми отговори. Записа телефонните ми номера и каза, че ще ми се обади. Не го направи. В края на седмицата обаче ми се обади един господин (позвъни на мобилния ми телефон). Каза, че е от “Екоравновесие” и сигнала ми е стигнал до него. Разказах му накратко и вече не толкова емоционално случката.
Той се отнесе с разбиране. Попитах защо като са кастрирани животните все още проявяват такава агресивност. Отговора беше, че кастрацията не е равна на намаляване на агресията у животното. Странно…
Любезният господин каза, че ще дойде да види глутницата на място идната неделя и ще види дали е нужно да се предприемат мерки. Казах му, че аз самата обичам кучета, имам куче и не желая смъртта на тези кучета, просто искам нормален живот в градски условия. Още повече, че при кварталното пазарче също има бездомни кучета, също кастрирани, които обаче скоро са си нароили кученца и не проявяват никаква агресивност. Той си отбеляза да провери “популацията” и там. И така.

От тогава насам не съм виждала хайка, кучетата-убийци (защото са такива) още живеят при съседния вход, гонят коли и други животни, хората ги хранят, аз с кучето си не смея да минавам от там, защото веднъж ни гониха и просто не искам да се разделям без време от с любимеца си.

Говорих си по този повод с най-близките ми хора. Имах въпроси, на които не можах да си отговоря, нито да ми отговорят те. Имаше и въпроси, на които ме наведоха пък те. Въпросите ще останат без отговор, но аз не мога да престана да си ги задавам.

Имат ли място бездомните животни в града?
Редно ли е да ги храним и да полагаме някакви “половинчати” грижи, без да поемаме отговорност за тях? Това прави ли ни по-човечни?
Изобщо хуманно ли е да ги оставяме да съществуват на улицата?
Не е ли по-добре да решим проблема им радикално? Имам предвид унищожаване на бездомните животни. Избиваме плъховете все пак, нали?

Конкретния случай:
Можеше ли котето да свърши по друг начин?
Можех ли аз да го спася?
А момичето, което му се притече на помощ помогна ли му или само ускори смъртта му?
Наистина, редно ли е децата да растат в свят, в който на живо могат да видят законите на природата? Какви ще бъдат ефектите над тях?
и

Хора ли сме? Хора ли сме или скотове?

Нали уж сме нещо повече от кучето и котката и сме отговорни, за това че съществуват и са на улицата. Не трябваше ли да спасим животното или само щяхме да отложим неизбежното…
Не знам. Толкова много въпроси, на които просто нямам отговор!
Ако зависеше от мен нямаше да има кучета и котки на улицата.
Да ме извиняват “природозащитници”-те, които искат животните да живеят без дом и да си успокояват съвестта подхвърляйки им храна.

Хората са избягали от джунглата, за да живеят по правила създадени от тях. Създали са градове, където да царуват тези човешки правила. Не мисля, че мястото на джунглата е в града. От друга страна допускането на случки като тази, означава, че правим крачка назад в развитието си, връщайки се към джунглата и животните. А това е нещо което от ден на ден все повече се уверявам, че правим.

Спас

Снощи беше дошла зимата. Събуди се от течението, под вратата зееше голям процеп. Мазето, в което се беше настанил, не беше кой знае колко уютно. Вратата не беше уплътнена и не се заключваше, прозореца беше счупен. Но иначе имаше един дюшек, парцали и разни работи, които да държат топло. Все пак всичко беше по-добре от улицата. А снощи зимата беше дошла. Калта започваше да замръзва, на места земята се беше спекла и тук таме имаше кръпки снежец.
- Уф, това течение ми схвана кръста! Трябваше ми по-дебело кожухче за зимата. - Замисли се какво ще прави днес. Дали да се разходи и види какво става из квартала? Не му се шляеше много-много в този студ. - Направо ще ми паднат ушите и носа от студ!
От известно време беше занемарил себе си и вскичко, апатия отвсякъде. Последната емоция беше намирането на това мазе. Преди да си го намери беше обиколил един куп квартали и никъде нищо. Или беше заключено, или някой вече се беше настанил. Но най-често беше осигурена сигурността на домашните туршии - катинари и ключалки.
- Като че ли ми трябват тъпите им туршии. Какво ще стане, ако ме пуснат на стария семеен дюшек?! Даже дървениците и бълхите ще обера вместо тях! Услуга им правиш видиш ли, а те…
Полежа си още малко свит между разхвърляните парцаляци. Успя дори да забрави течението и студа. Но след няколко часа се случи неизбежното - червата му закъркориха и не даваха вид, че ще спрат да свистят, докато не сложи нещо в тумбака.
- Няма как ще трябва пак да се влача по корем.
В кръчмата Веска винаги го гледаше със симпатия. Тя - типична лелка - дебела, изрусена, с тюркоазен молив на очите и червило очертаващо стопилите се с годините устни, с широко копринено костюмче в две части. И грам привлекателност нямаше в нея, но пък си беше заплюла Спас. Обгрижваше го, все ще му рече по някоя мила дума. И винаги се смиляваше и му даваше по нещо за хапване, веднъж не го върна гладен. Той нямаше какво да й даде в замяна, само можеше да я изслушва кротко докато тя си изкаже всичко дето й беше на душата. Изслушване срещу храна, натурално стопанство.
Спас събра сили, надигна се от дюшека и се упъти към кръчмата. Тъкмо предвкусваше студеното кюфте, което се надяваше да получи от Веска, когато излезе иззад ъгъла и видя, че кръчмата е затворена.
- О, по дяволите! Днес е неделя! Еми какво пък, ще поровим малко по кофите, не е болка за умиране.
Закрачи към кофите на съседния блок.

***
“Уф, какъв е тоя шум?! Искам да се наспя. Нали е неделя! Останаха ли стени в тоя блок за бутане, ще се срути вече.” Божи стана от леглото. Още един почивен ден, в който стана в 8, без да се е наспала. Погледна се в огледалото:”Оооо, идеално отпочинала физиономия! Исках да имам торбички от преспиване по дяволите”. Отиде в кухнята, да направи кафе. Маслото пак беше в хладилника, “Пак ще трябва да го размразявам в тоя студ”
- Хайде стига си мърморила от рано! - Шума на съседската бормашина събуди и родителите й, които се обадиха от спалнята.  Божи приготви закуската и  наля кафето докато другите станаха. Баща й дойде и запали цигара. Отвори широко прозореца, което донесе студа в кухнята и накара Божи да възроптае срещу пушачите. Както мърмореше навън се чу шум.

***
Спас почти беше стигнал до кофите, когато чу зад гърба си пронизителен лай. Сепна се, обърна се и видя глутница кучета, пет-шест, които го бяха забелязали и с лай се бяха устремили право към него. Изтръпна. Беше гладен и нямаше сили за дълго преследване. Въпреки това, хукна с все сили. Хукна през улицата и беше цяло чудо, че не го сгази някой автомобил. Зад гърба му останаха блоковете, къде да избяга? Отправи се към голямата поляна
- Грешка Спасе, грешка. Къде сега? - бягайки трескаво оглеждаше огромното поле пред себе си. Съзря бетонния пилон по средата. Два метра висок, трябваше да успее да се закрепи.

***
Лая беше оглушителен. Божидара първа отиде на прозореца и се ужаси при гледката: Някакво коте се беше покатерило на пилона насред поляната, който нямаше и 5 на 5 сантиметра ширина. Стоеше там, цялото наежено и настръхнало. Пилона беше обкръжен от няколко бездомни кучета, които скачаха и като по чудо не успяваха да стигнат притиснатото горе животно. От своя страна котето замахваше с лапа към муцуните на преследвачите, като противно на гравитацията, запазваше равновесие на малкото си местенце.
- Ау, елате да видите! - Божидара не обичаше котките, в къщи имаха куче, но това което видя я ужаси. - Елате ще хванат котето! -Тримата седяха на прозореца и ставаха свидетели на котешката обсада. - Направете нещо, да направим нещо, ще падне, ще го хванат!
- Ей сега ще мине някой да ги разгони кучетата. - пилона беше на около 5-6 метра от улицата. Минаха няколко човека, но само се обърнаха по посока на лая и продължиха.
- Как така не правят нищо?! - хората минаваха безразлично, кучетата се настървяваха все повече - Да слезем, трябва да слезем, трябва да го спасим!
От съседния блок се появи момиче с парцал за чистене. При вида й, който дори не беше плашещ, кучетата се разбягаха. Само две останаха в близост, сякаш се заканваха на котката и момичето. Котарака напусна убежището си, а момичето си тръгна. В този момент изостаналите кучета решиха да се втурнат отново на преследване.

***
“Тичай Спасе! Тичай колкото ти държат краката!” Котката се спусна през поляната, през улицата, подмина един москвич, от който двама мъже разтоварваха бидон с кисело зеле. Спас се озова насред затворения правоъгълник на паркинга, колите бяха оградени отвсякъде с ограда. Спас се спусна между колите, под тях. В този момент глутницата се втурна покрай мъжете с москвича. Божи се разпищя:
- Ще го хванат, ще го хванат, направете нещо, горкото коте…
Баща й също се развика, хвърли нещо по кучетата, но бяха прекалено високо, за да предотврати случващото се.
- Хора, разгонете кучетата! Не виждате ли, че ще убият животното! Хора ли сте?! Не стойте там. Хора ли сте, ей?! Хора ли сте?!! - викаше той с ужас в гласа, Божи ревеше.
Долу Спас опита да се скрие под една кола.
- Ох, да не бях гладен, сега изобщо нямаше да съм тук. Как се набутах в този ограден паркинг! - Кучетата обиколиха колата. Едно от тях тръгна да се провира отдолу - трябва да се измъкна!
Спас се стрелна между две кучета и излезе на открито. Отгоре чу писъци и някакъв мъж, който крещеше нещо. Не можа да го чуе защото в този момент едно от кучетата го застигна и Спас усети как челюстите щракнаха. Кучето го захапа за врата и го подхвърли във въздуха.
- Как искам…- Спас си помисли как иска душата му да замръзне, да замръзне като лед, та да не може да се отдели от измършавялото му тяло. Кучетата се нахвърлиха.

***
- Как може, как може, хора ли са това? - Божи ридаеше, изпадна в истерия. Баща й продължаваше да пита онези долу:
- Хора ли сте бе…
- Кво бе?! - получи отговор
- Убиха животното бе, хора - отчаяние.

***
А снощи зимата беше дошла. Калта започваше да замръзва, на места земята се беше спекла и тук таме имаше кръпки снежец. Само насред паркинга в една локва лежеше Спас. Нямаше кръв, беше се сляла с калта. Той се сля с калта и избледня. После изчезна. Нямаше кой да спаси Спас.