Пощата

Вчера имах много лош ден, ама много лош. То така или иначе си е стресиращо като се връщаш от място, по-подредено от тукашната кочинка, обаче вчера беше…мани.
Трябваше да пускам едно препоръчано писмо. Адреса на получателя беше в Централна поща, а крайния срок за изпращане - днес.

Няма как, казвам си, ще ходя до централна поща в обедната почивка. Там обаче - Вавилон. Толкова народ не бях виждала. Брех, че чудо.
- Какво става тук госпожа?
- Е как?! Данъците.
Аааа просветна ми, то и за данъците днес е крайния срок. Взех разумното решение да си пусна писмото след работа, поне да не бързам за никъде. Отидох и се заредих на опашката. Поне три пъти ме попитаха как се попълва адреса на данъчното, ама аз от де да знам.

След много чакане ми дойде реда. Аз по принцип не ги обичам тези в пощата, защото винаги са много намръщени и начумерени, пък сега и с толкова народ, ехее.
Отивам на гишето.
- Добър ден! - подавам си писмото и обратната разписка, жената зад гишето също ме добър-денна. Започна бързо бързо да обработва писмото и идва ред да си запише в компютъра името ми и получателите. Гледа на получател
- Оооо за конкурс! Щом е за конкурс внимателно въвеждам всичко. По-четливо тук на писмото записвам. Дано да успеете! - и ми отправя лъчезарна усмивка.
- О, дано! - зарадвах се на неочакваната любезност, преливаща иззад гишето. Обработи ми жената писмото, каза ми колко парички и любезно изчака да си преброя еди колко си и седемдесет и шест стотинки.
- Стискам палци за конкурса! Успех!
Не знам. Може би тази искрена любезност нямаше да ми направи впечатление, ако тъкмо не бях изкарала няколко дена в “един по-добър свят”(за него малко по-късно), ако денят ми не беше скапан, не бях чакала дълго на опашката и куп други подобни. Хареса ми, че тази жена, въпреки адски многото работа, успя да ми обърне лично внимание и да ми пожелае успех в начинанието. Колко малко трябва, за да си свършиш прекрасно работата, а?
Та на жената в Централна поща на гише №6 голяма похвала и благодаря. Пък дано и добра орисница да е. Ако се окаже така ще ви кажа. За конкурса де

 

Изчезване

Съжалявам, че не съм писала скоро, защото имам толкова неща да напиша, но и толкова други неща да направя, че няма време за писане.
Това сега е само, за да кажа, че изчезвам в страната на пържените картофки, шоколада, уафълите, Пикльото и, разбира се, прекрасната белгийска бира.
Отивам по работа, но ще ми остане време да уважа поне 5-6 вида бири, да се видя с приятели и да избера на Мери Попинс поне една две пастички от ония, които й обещах.

За съжаление довечера ще изпусна Барса:Манчестър, обаче снощния мач беше достатъчен за седмицата… Както и коментара в студиото след мача:
- Какво ще кажеш за автогола?
- Е, Рийзе хубаво си го вкара - моля?! - … в своята врата - е, добре беше, че поясни!

Та хайде, като се върна в петък ще разправям

П.П. А и ще съм много благодарна, ако някой междувременно ме светне защо като копирам кода за Тухо и го пейстна тук, излиза така малоумно двойно? Ще има и награда - морална, че аз не си падам по материалностите

Обеден преглед на печ… обществото.

По обяд винаги хвърлям по око на информационните сайтове. Днес конкретно това ми грабна окото във в. Дневник:

Синът на Гълъбин Боевски прострелян с газов пистолет в 18 СОУ

Вчера по повод насилието в учùлищата си говорих малко с Eneya, после си говорих и с Емил. Същия ден гледах и “Здравей България” от 16ти, когато в ефир пуснаха филмчето от софийския техникум (не го намирам в оригинал), а в студиото една госпожа от Столичния инспекторат обясняваше някакви глупости, че едва ли не това е нормално, не е черезвичайно и “Абе ‘що правите от мухата слон?!”. И казах на Емил, че е просто въпрос на време да започне да се стреля в учùлищата. Само дето предположих, че ще бъде гръмнат учител, а не ученик (на име Пол, почти като Пол Нюман, обаче Пол Боевски)). Но и това ще стане, скоро.

Дори аз се изнанадах, че пистолет се извади само ден след предположението ми, но явно децата бързат да настигат възрастните. Какво да ги правиш, бързат да порастнат (аз бързах, за да стана стюардеса, всяко време с мечтите си).
Нещо от статията обаче ме порази още повече от факта в заглавието:

“Синът ми не е пострадал сериозно, каза пред Дарик радио Гълъбин Боевски. Някакви две момчета са му опрели газов пистолет до главата, обясни той. Те са си играли всъщност, но проблемът не е в играта, а в това, че се допускат деца да влизат с оръжие в училище, коментира бившият щангист.”

Излиза, че играта с пистолет вече е норма, и дори не е “игра с пистолет”, а “игра”! Излиза и това, че не е проблем “играта”, а това че тя се е случила в училище, а не някъде навън…В какво живеем бе? Вече изобщо бе разбирам. От най-малките до най-големите. За останалите новини изобщо и не ща да говоря! Трябва ни

Пиперазин или Пирантел

Звучи като “Макс и Мориц”, само че не са те. Тези тук са лекарства. И ми се струва, че всички имаме нужда от тях. Необходима е повсеместна кампания за лечение на народонаселението!
Тези лекарства се вземат от някой, който има глисти. Да, глисти! От сутрин до вечер всичко около мен крещи, кара ме да си мисля, че имаме глисти, отварям вестника - глисти, гледам новините - глисти. И те трябва да се лекуват, да се махнат. Защото пълзят и пъплят навсякъде и обхващат де що могат да обхванат. Паразитират в почти всички части на “организма” ни - червата, белия, черния дроб, влизат в кръвта. Нищо чудно, че не можем да измислим как да се отървем от тях, и в мозъците ни са влезли вече. Убедена съм, че ни трябва лечение -

почистване, хигиенизация, стерилизация

и миене на ръце, лекарства и отрови за глисти.

Иначе съм убедена, че ще се събудим и ще видим, че самите ние сме се превърнали в глисти, паразит, изтъкан от глисти, който ще е щастлив, ако се гръмне с газов пистолет в главата.

От ‘85 до ‘08- по К. Чуковски

1985 г. в детската градина:

- Аууу, Петрееее! Върни си ми куклата!

- Няма пък!

- Върни ми я, иначе ще те обадя на другарката!

* * *

2008 г. в детската градина:

- Аууууу, Ерик! Върни си ми gsm-а!

- Няма пък!

- Върни ми го, иначе ще те изкажа* на госпожата.

(* представа си нямам от къде се е дянало това “изкажа” в детския речник!)

Хей живот!

Миналата седмица реших да си щракна едни листенца - липови. Много обичам липите на пролет, когато тъкмо са се пръкнали и разтворили листенцата и са едни зелени, зелени. Но и ги мразя. Винаги ми припомнят един сън, най-ужасният сън, който някога съм сънувала.

Бях на 16 когато го изсънувах това. Пролет, от онези хубавите, когато още в края на март грейва слънчицето и всичко се раззеленява. В един такъв прекрасен ден със сестра ми си намираме едно малко, сладурско дакелче. Шляеше се по улицата, абсолютно хаотично и безстопанствено. И естествено си го взехме и право вкъщи. Обаче там майка ни, която явно е в отпуск, казва че не може да го вземем. И се почва едно увещаване!
- Добре, добре. Може да го вземем, обаче трябва да го заведем на ветеринар.
И дружно тръгнахме към ветеринаря. А се оказа, че кабинетът му се помещава в директорския кабинет на училището, в което учехме. Странно, но пък сън е, нормално е да са странни нещата.

Влизаме в сградата, чукаме на вратата на ветеринаря. Но вместо него ни отваря една медицинска сестра, много класическа - с престилка и касинка, от онези пластмасовите, които носеха едно време през осемдесетте.
- Добър ден госпожо! Идваме за ваксинация на кучето. - казва майка ми.
- Какви ваксинации?! Тук се извършват екзекуциите. - и трите занемяваме - Хайде тя първа - посочва мен - после и другата.

Настана смут, кучето изчезна, никой не мислеше и за него. Мен ме обля студена пот, как така ще ме екзекутират. В това време медицинската сестра ми посочи един стол, който приличаше на стол в бръснарски салон. Хвана нещо,което трябваше да е каската, през която се пуска тока, но в случая това беше тава. Странното беше,че майка ми почти не протестира срещу безцеремонността и нарежданията на сестрата. Нямах никаква свободна воля и седнах на стола без да се опитвам да избягам.

Сестрата започна да ми връзва ръцете с каиши. В този момент погледнах през прозореца. А там, както и в действителност, имаше едно огромно липово дърво, листата му бяха млади и зелени, фини и изпълнени с всичкия живот на света, болезнено зелени. Слънцето грееше през тях и всичко изглеждаше като зелена мозайка.

Погледнах към майка си с очакване да направи нещо. Тя беше прегърнала сестра ми, за да се сбогува с нея. И тогава изведнъж се изпълних с омраза. Мразех мисълта, че трябва да изчезна, сякаш никога не ме е имало, и че никой няма да си спомня за мен. Онази нелепа тава вече беше на главата ми, а аз мразех сестра си. Мразех я, заради това, че ще живее още пет минути след мен. Мразех я, че ще съществува пет минути повече и ще вижда зелените липи, че ще е в прегръдката на майка ми, ще диша, ще бъде.

Точно в този момент сестрата тръгна да дърпа ръчката с тока и часовника звънна! Не знам как стана в точният момент преди да мозъка ми да бъде изпържен, но наистина часовника звънна в седем без петнадесет и хукнах за училище.

От тогава като стане пролет чакам онова зелено да се появи по клоните и му се радвам искрено, но ми става и тъжно, че в онзи момент в съня си съм почувствала такова нещо като омразата. Но все пак надделява радостта от това, че съм.

И за още нещо се сещам покрай това зеленко: няколко години след това четох една книжка - “Времетръс” на Кърт Вонегът. Вече не си спомням детайли от книгата. Разказваше се за времетръс случил се през 2001 г. и върнал времето назад с десет години, до 1991 г. Всеки трябваше да изживее наново тези десет години, без да има свободната воля да промени нещо от вече случилото се. След края на книгата със седмици се носех с изострени сетива, открита за миризмата на бял хляб от близката фурна, онова зелено на дърветата, шума на падащите прашинки и всичко, което ни заобикаля. Хубаво нещо се живота, красиво.