Как се напуска змиярник? - Практическо ръководство

В предходния пост Стойчо ми каза “цар си”, а аз възроптах, че искам да съм царица. По принцип в такива случаи винаги се сещам за умопомрачителното “студентка”, дето и в официални документи го праскат. Това наше обсъждане обаче ме върна назад във времето - преди малко по-малко от година.

Трудовия ми стаж е малък и като гледам сигурно ще трябва да работя до гроб в буквалния смисъл на думата и никога да не доживея до пенцеата. Но и никога не бих седяла на някое работно място без да получавам някакво удовлетворение от работата си - материално или морално. Първата си работа напуснах заради възнаграждението и всичко в онзи случай беше по каналния ред. Второто напускане обаче беше много интересно и обусловено от много фактори.
Но един фактор беше по слиен от всички:
Да работиш в змиярник е съсипващо!
Не знаете какво е змиярник?! Това е когато колегите ти, прякото ти шефче и неговия пряк шеф са жени.
Защо не кокошарник ли? Ами кокошките само се кълват от време на време и все има поне един петел да разведрява атмосферата и да спада напрежението покрай него. Обаче в змиярника има само пепелянки и усойници, а в най-лошия случай “пепуси” - хем пепелянки, хем усойници. Мдам. Пълно е с лицемерие, змиите се увиват в приятелски прегръдки и нарицателни като “слънчице”, “мило”, “съкровище”, а зад гърба си изплезват разцепения език и гледат да не си пилеят отровата, че то не се знае кога ще им притрябва да я боднат в някоя жертва.
Няма по-нездрава и съсипваща здравето среда. Всеки ден си виках:”Ох леле ще дойде лятото, а аз вместо на море ще трябва да замина на Наречен, да си лекувам нервите и стреса!”.
Та за мое добро реших да напускам. Набелязах си нова работа, явих си се на интервю и новия работодател - пекан - вика когато си уредите нещата на старото място Ви чакаме тук.
А междувременно нещата в змиярника се заразвиваха бързо. Явно е трудно дори за змии да живеят дълго заедно, защото накуп напуснаха няколко от тях. Отивам при моята пряка бос-ка.
- Моля, когато имаш малко време искам да поговорим.
За мое голямо учудване тя се нахили и каза:
- Какво и ти ли ще напускаш?
- Еми да.
Нахили се тя и излезе от стаята, а аз си мисля:”Егати кефа! Колко лесно мина!”. Тук е момента и да споделя, че на това място бях най-новия кадър и с най-малко стаж, но за сметка на това със старанието си бях поела досадната работата на старите кучета (опитните змии - ж.р.).
Развитието на нещата после беше смешно и ще попрескоча малко. Стигаме до момента, в който изведнъж се оказвам в една стая с моята бос-ка, нейната колега бос-ка и баш шефката - сами четирите. И си викам:
“Опаааа, тия са решили да ми спретнат другарски съд!”
Аз не съм конфликтна личност и не обичам сцените, за това казвам на шефката:
- Съжалявам, че така се е получило, исках да говоря първо с Вас, но виждам, че вече са Ви казали, че искам да напусна.
От там се започва едно съскане! Гледам ги тия напъни срещу мен и ми е жал. Усмихвам се и казвам само “съжалявам”. Повтарям си го това “съжалявам” като някаква мантра, защото вляза ли им в тона, значи да се отпочне едно обяснение, а не мисля, че го заслужават. По едно време получавам единствения смислен въпрос:
- Ти молбата за напускане до кой си я адресира?
- Съгласно закона орган по назначаване и мой работодател е “професора”*. Молба още не съм подала, защото от уважение към Вас реших първо да Ви уведомя и след това да си подам молбата си на “професор” Петрова.
Пряката ми боска беше със самочувствието на езиков експерт - приложен лингвист и от нямане какво да каже по въпроса на прескачането на светлата й личност възкликна възмутено:
- “Професора” е жена, ако не знаеш! Женски род!(съссссссс…)
- Знам, но “професор” идва от латински език, където женски род за тази дума няма и съответно такова нещо като “професорка” не съществува.(и аз на мой ред:изсъссссссс)
Тук тя подскочи от нахлуването в “професионалната” й територия и за малко не изахка възмутено.
Понеже много се натискаха, след този злополучен разговор се стигна до среща чак с “професор” Петрова. Аз обясних, че като всяко човешко същество изпитвам постоянния стремеж да се развивам и момента е настъпил да направя крачка в полза на реализацията си. Тя пък, професора, им се изхили на боските:
- Искате да ми кажете, че службата Ви зависи изцяло от този млад човек тук, който е с най-малък стаж и от най-скоро?! И защо по този начин му го показвате?!
Безценна съм ей!
Изводите ми от случката бяха няколко:
Повечето работодатели са такива, като боските ми. Мислят постфактум как със сила да задържат кадрите, а не овреме да ги стимулират.
На лошото, ако отговориш с добро, то само по-лошаво става.
Езика вярно си е сексистко нещо. Мдам…
След седмица напуснах змиярника и отидох на море

*Имена не съм споменавала, а длъжностите не са баш такива, за да не се сетят за мен змиите (не че те четат такива четива, ама нейсе - от коректност ;))