Защо не обичам гейовете?

Еми аз съм момиче все пак. Истинско.
И не ми харесва когато някой си мисли, че защото е гей не е длъжен да ми прави път или да ми задържа вратата! Съгласете се, че гейството не го освобождава от проявата на кавалерски жестове!

П.П. А сега се въренете назад, за да прочетете същинската история за днес

Намерено е загубено дете! Ами сега?!

Разправя ми вчера Емил – отивал по дела, някъде към три следобяд. Току пред паметника на цар Освободител, по жълтите павета насреща му тича дете, момиченце на около пет – шест, със също толкова руса коса, колкото паветата, само дето чиста и блестяща на слънцето (те и паветата едно време такива бяха). Тича насреща му, размахваща ръце във въздуха и вика:
- Йоанааааа, Йоанаааааа, Йоанааааа! – Търчи, кърши ръце и зове Йоана.
Емил я спрял. Разправя ми:
- После в трамвая си мислех как можех да я спра с:”Млада госпожице, да не би да сте се загубила? Коя е Йоана и знаете ли как да я намерим по мобилния телефон?”. Така любезно, да го успокоя детето, после да го хвана за ръка и да намерим Йоана. Вместо това аз я попитах накъде е тръгнала. Тя каза, че Йоана я водела на Алианс заедно с още едно дете. А Алианса е ей там зад Александър Невски! Можех да искам телефона, ако го знае, да се обадя на Йоана и да заведа мъничето за ръчичка до пустия му Алианс. А аз си помислих:”Мъж, хванал за ръчичка малко разстроено момиченце и го води нанякъде”. Абе егати обществото сме, да мисля как хората могат да помислят, че я отвличам!
И Емил я хванал за ръчичка. Превел я през улицата и право при будката на полицаите до Народното събрание. Там седяли двама полицаи. Емил им казал, че момиченцето се е загубило и трябвало до Алианса да стигне.
- А те…Започнаха да го стресират детето. Явно деца не са имали, защото му се надвесиха отгоре и като на разпит я запитаха:”Коя е Йоана, къде отиваше?” И аз си продължих по пътя и ги оставих тези двамата да се чудят какво да правят с детето. Ама че съм!!!
Но какво да се обвинява Емил като наистина е така. Не дай си боже Йоана ги види по пътя за ръчичка и реши, че отвличат загубеното момиченце. Тогава изведнъж ще стане престъпник вместо доброжелател.
И тази случка ме накара да се сетя за почти същата сцена. Само превъртаме времето с около четиридесет години назад. Тогава моят баща бил още детенце – чернокосо и късо подстригано, с къси панталонки и вероятно със семки и бонбонки в джобовете. Баба ми и дядо ми държали той от малък да учи езици, затова и той ходел в Алианса (когато той бил на площад Славейков), за да учи немски.
Веднъж обаче ги пуснали с около пет минути по-рано и той, мислейки си че вече е голямо момче и може да се прибере сам тръгнал по Славейков. По изчисления трябвало след Граф Игнатиев да си е вкъщи. Само че изведнъж пред него се прострял “огромния” площад Гарибалди – по онова време Софийска комуна. Ами сега?! Това място изобщо не му било в сметките… и като всяко малко дете, разбрало че се е изгубило, се уплашил и надул гайдата.
Седи и плаче насред площада. Стекли се хората.
- Какво ти е момченце, защо плачеш?
- Загубих се.
Хората избърсали сълзите му, завели го в сладкарницата, поръчали му паста и боза и извикали чичко милиционер. Той изчакал баща ми да си изяде пастата и да изпие бозата и го попитал:
- На кой адрес живееш моето момче? – Баща ми си изрецитирал, адреса, до който не знаел как да стигне, след което милиционера го хванал за ръка и го завел вкъщи.
Всичко приключило щастливо без никой да се запита редно ли е да се купуват пасти на сами деца, дали те пък не биха се разкрещяли, че ги отвличат.
И така. Надявам се Йоана да е била намерена от полицаите или поне да са завели русокосото момиченце вкъщи (без да е яла пасти и да е пила боза). И днес пак да е на Алианс.