Градска пролет

Днес е пролет. Тръгвам към Банята, за да си хапна обяда на слънце и да се отърся от някои неща. В градинката пред сухата баня е оживено. По тревата се бутат гълъби – пасат. Отгоре се носи напева на имама, а до мен стар и неразлистил се след зимата старец отправя гневен поздрав към служителя на Алах. Чешмите вече не са тук и не дават повод на жадни бездомни кучета да навлажняват езичета тъдява. Пейките обаче са обсебени – радват се на слънцето и ползвателите си – много стари хора са насядали на припек и жужат на техни си теми. Накрая успявам да седна до двама дядовци. Намествам се и вадя книжката. За рождения ден Ефросина ми подари „Вавилонска хроника“ на Станислав Стратиев. Книгата е страхотна! Разказва се за едно село, което съществува от памтивека и в него живее Паскал. Стигнала съм до там, където Паскал коли прасето си за коледните празници и мисли, че трябва да накара прасето да гледа на коленето от Паскалевата гледна точка, защото тогава ще приема нещата като нартодна традиция, а не убийство и ще се държи спокойно. Месец по-късно същото прави и комшията, само че неговото прасе изпитва стокхолмски синдром. Седнах на пейката и зачетох. Докато слънцето ме печеше в селото също настъпи пролет и Мартин убеждаваше Паскал да съди държавата в Страсбург, понеже днес всичко идвало отвън и с картофи не могат да се препитават. Та делата в Страсбург са станали препитанието на хората в селото от памтивека. Трябва да дам книгата и на Богомил Ветров, ще я хареса като четиво. Обедната почивка мина. Хайде обратно.

Защо не обичам гейовете?

Еми аз съм момиче все пак. Истинско.
И не ми харесва когато някой си мисли, че защото е гей не е длъжен да ми прави път или да ми задържа вратата! Съгласете се, че гейството не го освобождава от проявата на кавалерски жестове!

П.П. А сега се въренете назад, за да прочетете същинската история за днес

Намерено е загубено дете! Ами сега?!

Разправя ми вчера Емил – отивал по дела, някъде към три следобяд. Току пред паметника на цар Освободител, по жълтите павета насреща му тича дете, момиченце на около пет – шест, със също толкова руса коса, колкото паветата, само дето чиста и блестяща на слънцето (те и паветата едно време такива бяха). Тича насреща му, размахваща ръце във въздуха и вика:
- Йоанааааа, Йоанаааааа, Йоанааааа! – Търчи, кърши ръце и зове Йоана.
Емил я спрял. Разправя ми:
- После в трамвая си мислех как можех да я спра с:”Млада госпожице, да не би да сте се загубила? Коя е Йоана и знаете ли как да я намерим по мобилния телефон?”. Така любезно, да го успокоя детето, после да го хвана за ръка и да намерим Йоана. Вместо това аз я попитах накъде е тръгнала. Тя каза, че Йоана я водела на Алианс заедно с още едно дете. А Алианса е ей там зад Александър Невски! Можех да искам телефона, ако го знае, да се обадя на Йоана и да заведа мъничето за ръчичка до пустия му Алианс. А аз си помислих:”Мъж, хванал за ръчичка малко разстроено момиченце и го води нанякъде”. Абе егати обществото сме, да мисля как хората могат да помислят, че я отвличам!
И Емил я хванал за ръчичка. Превел я през улицата и право при будката на полицаите до Народното събрание. Там седяли двама полицаи. Емил им казал, че момиченцето се е загубило и трябвало до Алианса да стигне.
- А те…Започнаха да го стресират детето. Явно деца не са имали, защото му се надвесиха отгоре и като на разпит я запитаха:”Коя е Йоана, къде отиваше?” И аз си продължих по пътя и ги оставих тези двамата да се чудят какво да правят с детето. Ама че съм!!!
Но какво да се обвинява Емил като наистина е така. Не дай си боже Йоана ги види по пътя за ръчичка и реши, че отвличат загубеното момиченце. Тогава изведнъж ще стане престъпник вместо доброжелател.
И тази случка ме накара да се сетя за почти същата сцена. Само превъртаме времето с около четиридесет години назад. Тогава моят баща бил още детенце – чернокосо и късо подстригано, с къси панталонки и вероятно със семки и бонбонки в джобовете. Баба ми и дядо ми държали той от малък да учи езици, затова и той ходел в Алианса (когато той бил на площад Славейков), за да учи немски.
Веднъж обаче ги пуснали с около пет минути по-рано и той, мислейки си че вече е голямо момче и може да се прибере сам тръгнал по Славейков. По изчисления трябвало след Граф Игнатиев да си е вкъщи. Само че изведнъж пред него се прострял „огромния“ площад Гарибалди – по онова време Софийска комуна. Ами сега?! Това място изобщо не му било в сметките… и като всяко малко дете, разбрало че се е изгубило, се уплашил и надул гайдата.
Седи и плаче насред площада. Стекли се хората.
- Какво ти е момченце, защо плачеш?
- Загубих се.
Хората избърсали сълзите му, завели го в сладкарницата, поръчали му паста и боза и извикали чичко милиционер. Той изчакал баща ми да си изяде пастата и да изпие бозата и го попитал:
- На кой адрес живееш моето момче? – Баща ми си изрецитирал, адреса, до който не знаел как да стигне, след което милиционера го хванал за ръка и го завел вкъщи.
Всичко приключило щастливо без никой да се запита редно ли е да се купуват пасти на сами деца, дали те пък не биха се разкрещяли, че ги отвличат.
И така. Надявам се Йоана да е била намерена от полицаите или поне да са завели русокосото момиченце вкъщи (без да е яла пасти и да е пила боза). И днес пак да е на Алианс.

Кой иска да спаси Мечо?

Драги патиланци,

Вчера ви разказах за Мечо и неговата съдба – да виси обесен.

Обаче така, като му погледнах снимката и много се натъжих! Горкичкия, виси там при всякакви метеорологични условия – сняг, дъжд, сега идат и жегите… А него няма кой да го гушне и прегърне, да го утеши за липсващото му копче – наместо носле – и изобщо да се грижи за него.

За това се обръщам с молба към вас – ако искате и можете приютете Мечо! Не е трудно да го имате! Той ви чака на пресечката на улиците Дондуков 20 и Георги Бенковски. Виси на не повече от 5 метра от земята, и ако си вземете по-дълга пръчка или дръжка от някое знаме съвсем лесно ще можете да мръднете телта, под която е подпъхната симпатьозната му муцунка и ще бъде ваш! И ще ви обича и ще се гушка във вас и изобщо…

Осиновете Мечо!!!

Кой мрази Мечо?

Вървя си аз в събота и какво да видя?
Ей това хубаво прекрасно мече:

Само че, този мил бежов Мечо, с червени копчета и лапички, не седеше къде да е. Някой го беше обесил ей на това рекламно пано:

Точно до надписа:“Повече усмивки вкъщи“. Да си умреш от смях :’-(