Фото моля!!!

Докато бяхме в Перник на кукерския фестивал “Сурва” 2008 г. забелязах нещо интересно и прелюбопитно за мен: почти всеки човек носеше фотоапарат, но странното беше, че хората като мен - с малко, скромно и любителско фотоапаратче бяха съвсем малко. Оказа се, че поне по мои наблюдения на всеки 3 апарата - 2 се падаха големи полу- или изцяло професионални.
Куцо и сакато беше прехвърлило ремък с голям като воденичен камък фотоапарат. На кой обектива по-дебел, на кой по-дълъг! Толкова народ да е професионален фотограф - абсурд!
Сетих се как току няма и някой се изока, че в нета всеки пишел както си иска и колкото си иска неграмотно. И там в Перник прозрях моята си истина, как с напредъка на техниката общо взето всичко се опошлява. Който иска романства (в блогове), който иска вярва че рисува (с всякакви програми), който иска мисли, че твори музика (с всякакви семпли сампли)…Та така и всеки с повечко пари в излишък си купува професионален апарат и почва да се вживява като фотограф! Премахнати са преградите от рода на скъпи консумативи. Иначе ако го питаш какво е бленда сигурно ще отиде до аптеката и ще купи паста за зъби бленда-мед, а фиксажа ще да е някакъв нов модел гел за коса. За себе си той е роден фотограф и няма нужда да се зарови в книжки, за да знае туй онуй за експозициите и други подобни щуротии. Фото си снима и той си се кефи. Запечатваш всичко, което ти грабне окото, без значение дали ще го погледнеш повече или ще си направиш труда да изкараш на аналогов (хартиен) носител направената снимка. Снимането е лесно.

Не ме разбирайте погрешно! Много от тези хора се интересуват живо от фотографията, но колко от тях щяха да посегнат към професионален фотоапарат, ако трябваше да купуват ленти, да нагласяват обектива и всичко около него ръчно, да плащат за проявяване или още повече - да имат фотолаборатория вкъщи?

И мислейки за отминалите времена се сетих за едно от онези места в София, които всеки човек знае за града си, без дори да знае от къде е научил за това.

Фото Папакочев -

чували ли сте за него? Петър Папакочев - фотографа-художник на стара София, на царската и комунистическата столица и нейните лица. Символ на фотографията от годините, когато тя е била нещо почти сакрално. И как да не е била такава:
хората са отивали при фотограф в най-важните мигове от живота си -
годеж, сватба, отроче, семейна снимка. Неизвестни и небезизвестни личности са ходили с празничните си дрехи при г-н Папакочев и там са запечатвали крайъгълните камъни от фамилната история.
Зарових се, за да намерия малко повече история за фотографа-художник. От една преинтересна статия научих любопитния факт, че най-известния портрет на Гунди е правен именно от Папакочев (продадена е била за 10 000 евро!).
Много съм малка, за да съм ходила да се снимам при него (а и моя баща беше любител и обичаше да минава през целия процес при създаването на една снимка), но винаги съм знаела къде се намира студиото на фотографа и винаги ми е звучало като място много важно. Би било прекрасно, ако наследниците му решат да възродят студиото на ул. “Бачо Киро” №2. Е предполагам, че е трудно, но не би ли било чудесно някой ден да имаме своя снимка като тази на моята прабаба, която отишла един ден “на фото”. Не е правена във Фото Папакочев, а в някое селско фото (навярно пътуващо). На снимката е прабаба ми, заедно с двете й сестри - и трите облечени с най-хубавите си дрехи и шарени, везани престилки, всяка кокетно подпряна на “умбрела” - модна вещ в онези времена, всяка със своето излъчване и мисли. Толкова различни и толкова приличащи си, останали завинаги там някога, някъде, в един миг толкова тържествен и за трите.

Моля, погледнете в обектива! Вниманиееее!
Щрак!

Перник - град на кукерите

Невъзможно е! Вече два дена, аха си затворя очите, и в главата ми започват да звънят звънци и чанове, и от всичките ми страни да ме заливат най-различни цветове.
Ефектен дефект от съботното ми посещение в Перник -

град на злото,

което явно се беше струпало тези почивни дни в Перник и чакаше да бъде напъдено от над 6000 кукера/бабугера, които дори си бяха набавили чуждестранно подкрепление в борбата със злите духове и поганци.

Кракът ми не беше стъпвал в Перник, макар да е на няма и тридесет минути от София (стига да няма задръствания). За мен това беше един от двата, заедно с Димитровград, изкуствено създадени в България големи града с умисъл за промишлен просперитет (това не е така и съм писала засрамено опровержение долу в коментарите). Минавайки покрай него съм виждала само много заводи и халета, и стелещ се над тях дим от високи комини. Така че и очакванията ми в съботния ден, малко или много, бяха предопределени от тази сборна картинка.

В Перник пристигнахме в 12 без 15 ч. и останахме до 6 ч. вечерта. Изобщо не усетих как сме изкарали толкова време на открито без да подвием крак. Е, въпреки че времето беше страхотно, приятно и слънчево, в края на деня усетихме, че пръстите на краката ни са позамръзнали, та трябваше да се омитаме.

Града беше залят от хора. Още с влизането започнахаме да забелязваме рейсове с пристигащи кукери, от всички посоки! На централния площад представянето беше започнало. По регламент на площада имаше жури, пред което за по 5-10 минути излизаха групите и пресъздаваха части от кукерските си обичаи, което беше оценявано съгласно регламента на 17-тия международен фестивал на маскарадните игри “Сурва”. Групите изчакваха реда си в улицата преди площада, където всеки репетираше преди чаканото цяла година представяне.

Да си кукер не е лесно, т.е. ако си оригинален кукер в моите представи, които включват животински кожи, рога, копита и каквото друго се сетите. След няколко подскока с тежките чанове, мъжете плувват в пот и миризмата на човешко в животински кожи наистина не е приятна. Тук е момента да спомена, че както традицията на патриархалното ни общество повелява,

кукер/бабугер може да бъде само и единствено мъж!
Дори жениските роли в сценките следва да бъдат изигравани от мъже. За съжаление традициите не са това, което бяха и в много вестници, по новините - навсякъде бяха снимани и интервюирани женски кукери.

Друг елемент развалящ леко вкуса на автентичност бяха маскарадните костюми тип “купени от супермаркета”, спайдърмени и лекари, женски персонажи облечени с електриковозелени и розови дрехи.

Имаше и много костюми състоящи се от дрехи от платнени лентички и огромни - 1-2-3 метрови маски - украсени с най-различни перушини. По тях тук таме се забелязваха кокоши глави, цели птици, че дори и зайци. Колоритна работа.
Една от най-впечатляващите части във всеки костюм бяха чановете. Песента им се поема от всяка фибра в тялото и оказва почти магическо въздействие върху публиката. Звуците така те оплитат, че изведнъж се оказваш стотина години назад във времето и от дън душа вярваш в нечовешкото естество и способностите на кукерите да гонят злото. Чановете на този човек тежат най-малко 60 килограма, което подложихме на проверка - тежат и повече според нас, а тези хора подскачат с тях.

Чуждестранното присъствие беше също налице. По принцип всяка година Перник е център на кукерски шествия, но на всяка четна фестивала става международен. Присъстваха македонци, словенци, черногорци, сардинци и ирландци - всички с характерните си маскарадни одежди и с много настроение. Словенските кукери приличаха на нашите, черногорците бяха в прежди, а ирландците от слама, никой не отказваше снимки и поздравления.
Наградените вече са обявени на страницата на фестивала. Едни от тях са много симпатичните и игриви кукери от с. Лесичово:

В заключение мога да кажа, че традицията е жива, кукери е имало, има и ще има, и тези малки момченца, които неуморно свиреха на тупана и подскачаха със своите чанове, дълго след като старите се бяха наиграли, са гаранцията за това.

Ключове

Миналата седмица ми се случи така,
че неочаквано ключодържателя ми наедря.
Получих едни ключове, на които много се израдвах, и от които много имах нужда, че иначе все недоразумения ми се случваха. Тях, без миг колебание, ги сложих до другите братчета на ключодържателя.
След това обаче получих най-накрая и ключ за работата. Получих го заедно с ключове за ново шкафче. Сложих ги трите на една халкичка и се захванах с прикрепчнето към останалите. И точно когато това им се случи се зачудих как съм го направила:
Всичките ми ключове са на една халка, а само тези от работата не съм сложила до тях. Служебните автоматично съм прикрепила с халката им към халката на другите ключове. Така те стоят някак си отделно и настрана от ключовете от живота ми извън работата.
И колкото и неволно да съм го направила, някак си се учудих как се е получило точно така, както искам. Много хора омешват както служебните и лични ключове, така и отношенията си с хората на работа и извън нея, живота си - с този на работното място. И някак си неволно аз съм си поставила границата между двата свята.
Много пъти съм се чудила на колегите, които след работа пак заедно отиват да се забавляват, да си споделят не само професионалните тегоби, но и личните. Аз лично този подход никога не съм харесвала. Може би много от тях просто не познават други хора в мястото, в което живеят, но и никога няма да срещнат и опознаят други хора, ако я карат така.

Е поради факта, че си държа ключовете от работата отделно,  предполагам и никога няма да се омашам и с групичките и лагерите там, но какво пък?! - Свят голям

Хора мешайте се, не си смесвайте ключовете.

Цигу-мигу, музика ме гони! (дори на самотен остров)

Както ви разказах, наскоро бях на цигу-мигу купон и явно скоро трябва да се вдигна и да отида до зала България на концерт преди да са я мол-ецнали - всичко около мен ми го напомня! Снощи посетих едно много приятно кафененце -Галерия. И така се случи, че докато си пиехме бири на съседната маса пристигнаха двама младежи или ученици, или току що станали студенти, които освен себе си, носеха и по един калъф (от тези за музикалните инструменти, но много съвременни и невъзможни за отгатване какво съдържат). След малко се преместиха на долния етаж и както си течеше по телевизора музичка, така изведнъж тя беше заглушена от начални цигу-мигу звуци по настройване на цигулки. Личеше си, че младежите са професионалисти и импровизациите им имаха съвсем различен характер от тези на моя приятел от купона. Тези свириха Болеро, български хора и онази тема, с която навремето в 7 ч. започваше предаването “Дела и документи” (не е рапсодията “Вардар” на П.Владигеров, ако някой се сеща да ми каже, моля!). За поредна вечер се почувствах прекрасно под съпровода на цигулки и даже ми стана мъчно, че толкова харесвам музиката, а съм такъв музикален инвалид откъм възпроизвеждане!!!
И прибирам се аз доволна вкъщи и какво да видя?! Razmisli ме предизвикала да си кажа седемте албума. И така, ще започна по хронология на личното ми развитие:

1. Като за първи албум и слънчево хлапашко настроение ще си взема албум с някоя детска приказка, като мисля тя да е за “Джуджето Дългоноско” - един доказал се с годините албум за мен - касетката отдавна е изтъркана от въртене и трябваше да си я намеря на диск, за да мирясам. А ще я предам и в наследство!
2. След като попораснах, се наложи да започна да търся музиката, която ме изразява и се мина през много периоди, първият от които е слушането на поп музика. Към днешния момент първата ми касетка със записи от радиото съдържа невероятна манджа с грозде от 70те, 80те и 90тарските - 2Unlimited, SNAP, Whitney Huston, House of Pain  и всякакви такива, днес невъзможно ретро и класика. Та ще си взема това албумче с веселяшки музикални дъвки за ретро купон на острова (не че ще ми е много до танци-манци…или поне не докато не изкукам )
3. След това ще си взема албума на Take That “Everything Changes” - след доста години в музикално забвение го изрових от някъде и се учудих на джазовото звучене и съвсем не бозаджийските песнички (с 1 или 2 изключения).
4. По-после, когато бях на 15 години, в един дъждовен юлски ден в Алпите, за първи път чух “Stay (Far Away, So Close)” на U2. Капките дъжд падаха от оловното небе, и се стичаха по прозорците на колата, а наоколо всичко беше толкова зелено…”Zooropa” е албум номер четири
5. Със студентските години се бухнах и в електронната музика…какви времена бяха, каква червенокоса пък аз! Тук ще сложа за представител на жанра на Острова live-албума “Everything, Everyting” на Underworld.
6. После дойдоха и малко ска, ой и пънкарски години, които май ме владеят и до сега. От тях ще сложа малко Madness, The Specials, Rancid, Sublime, Ska P и т.н.
7. Седмияt, последен албум ще посветя на самия самотен остров, а какво по-хубаво от това да си му лежа на плажа, под палмата, в хамак с охладен кокосов орех в ръка и на този фон да ми свири Mano Negra и Manu Chao. И

И две самостойни песнички - за поддържане на добра физическа и танцувална форма - ще взема - Freestylers - Push Up и Gorillaz - Dare.

Та това са моите седем албума. Много останаха извън класацията, но в името на разнообразието се случи DM, Faithless, Panican Whyasker, поп, рок, цок и смок стилове и музики да останат извън класацията. Но предполагам ще ги наблъскам когато правилата за самотния остров вземат под внимание техническия напредък и включват 100ина GB

Огледах се за три жертви, на които да предам щафетата, обаче се оказа, че май всички са направили класацията. Аз явно съм единствения по рода си албански реотан и правя нещата последна. Така че, ако някой чете това и като мен до сега не е получил покана: моля незабавно да ми сигнализира, да му пиша името тук (както си е по правилата) и да предам щафетата - “Поп предай, заключ” както се казваше

Към днешна дата - 18того февруария 2008 г. се откри един нов блог, който издебвам, за да номинирам за играта, а именно г-н Тонски от Tonski Town 

Купон без уредба? Да, о да!

Винаги съм изпитвала някаква нескрита неприязън към купоните тип “студентски”, с китара. Не знам защо, но в съзнанието ми забавлението да се седи около маса, слушайки някой младеж да подрънква на китара с несрязани нокти на дясната ръка никога не ми е звучало кой знае колко ентусиазиращо, да не кажа и отблъскващо. Имах даже един такъв 8ми декември - някакво арт студио, опушено и напоено с цигари и ракия. Китариста имаше по-дълги нокти от добре поддържана госпожа, както и лекедосан пуловер. Направо си умрях от скука тогава, докато другите куфееха на подрънкващи импровизации на Пъръл (аз Пърпъл харесвам, ама в оригинал).

Та снощи посетих един купон. Там винаги е страшно весело, дори и след като съседите пратят полиция. Само че вчера както си танцувахме и се радвахме, изведнъж шац - музиката спря! Уредбата замлъкна, ни гък ни стон.

- Това са съседите! Писнало им е, и като не им помага и полицията, сами са решили да ни кръцнат захранването.
Няколко човека тръгнаха да донесат уредба, а другите останахме да си говорим…ама не върви без музика.
И тогава домакина го осени идея, хукна нанякъде и някой предположи, че ще си вади китарата. Вярно, че домакина се различава драматично от гореописания тип момци, ама не ми се слушаше дрънкане на китара.
- Не бе брато, ще взема цигулката. - и се върна след две минути с цигулка - То сега, аз не съм свирил от училище, ама да видим какво ще излезе. Какво да ви изсвиря?

Да ви кажа, заради избухналия смях след първите звуци изтръгнати от цигулката, не мога да се сетя първото произведение, но нататък…

- Вижте сега, моля да ме извините, но съм забравил как да си настроя цигулката. Та, какво ще желаете да ви изсвиря?
- Пърпъл! - всички бяхме убедени, че не би могъл да изсвири нещо тяхно, докато от цигулката не се разнесе - “тън-тън-тън тън-тън-тън-тън” - по-лесно за разпознаване под името Smoke on the Water. После както казват англичаните sky is the limit - от химна, през Bad на Майкъл Джексън, Хиподил, Ламбада, кънтри, SNAP…

Смях, смях, заболяха ни коремите.

Цялата тази манджа с грозде получи своята черешка със Сюрелиза-та (или както там се пише) и всички, почти видяха сълзите, стичащи се по детските бузи на нашия цигулар, прекарал сума ти дете-часове в потене над нотите и цигулката.
Това е истината - купон с цигулка!!!
После дойде уредбата, която уреди нещата и всичко се върна в руслото на нормалния купон.