“Може ли един автограф?”

Учех по сендовската система. В 6 и 7 клас. Голямо недоразумение беше тази система. Но пък в учебника по “Природа” за 6ти клас, обединил между страниците си биология, физика и химия, имахме страхотни илюстрации, на Доньо Донев. Тези толкова скучни явления във физиката, законите на природата и взаимодействието на разните елементи беше представено чрез героите на Доньо Донев. От тези учебници обаче, бяха отпечатали малка бройка и моя, съответно беше ксерокопиран и в насипно състояние.

Една вечер след училище бях с мама и тати в Зорница (ако не я помните - това беше единствения “супермаркет” в София по онова време, на Витошка беше). Мотаех се с тях из разните щандове и изведнъж баща ми ме викна.

- Знаеш ли кой е този човек там? Доньо Донев.
- На тримата глупаци?!

По това време с възхита разлиствах и онази зелена книжка с приключенията на тримата глупаци. Голям почитател му бях. Започнах да ровя за химикал в чантата. Извадих един лист от учебника, с картинка на глупаците. Много срамежливо дете бях тогава, отидох с треперещ глас.

- Добър вечер. Извинявайте може ли един автограф. - изстрелях набързо и подадох картинката и химикала.
- Е, нямаш ли някой бял лист? - Аз направо пламнах от смущение. Мислех си, че даже ще му стане хубаво как така едно дете има негова картинка в училищната си чанта.
- Аммми, нямам - запелтечих. И сега даже се приеснявам като се сетя. Доньо Донев хвана листа, обърна го от бялата страна и вместо да се разпише, ми нарисува лично мои си глупак, глупачка и две кокошки.
Благодарих и се втурнах летяща от щастие, да покажа на родителите си какво ми беше нарисувал Доньо Донев. Бях наистина щастлива, по детски.