Патиланско царство

Кой какви ги върши сред патиланците

Архив за октомври 31st, 2007

Даваш ли, даваш, ти жено, своето име за чуждо?

Публикувано от Pippilota Mentolka на октомври 31, 2007

  
Презимето и фамилията ми са еднакви. Когато бях малка, преди има няма 100 години, когато ме питаха как се казвам, аз се представях с „на квадрат”. И си мечтаех, не бях си обещала, че като порасна и се заженя, ще бъде за някой, който има същата фамилия като моята, за да си остана „на квадрат”. След години срещнах човек със същата фамилия и се усетих що за смешка би било да си осъществявам тази детска теория за името.
Случвало ми се е, а и откакто все повече и повече от приятелите ми започнаха да се женят, да споря следва ли жената да приема фамилията на съпруга или не. Дори в 99% от случаите споря по този въпрос, защото явно се оказвам от малцинството атависти, ретрогради и консерви, които смятат, че традициите са си традиции, за да се спазват.

Гледам днешните прекрасни, натокани амбиции в поли. То не бяха тирета, не беше изобщо неприемане на името на съпруга. Докато не се оказа, че вече има мъжки половинки, които приемат фамилията на съпругите си (?!?!?). До толкова ли ги смачкахме горките?
Вярно е, живеем в динамични времена. Мъжът и жената в семейството изкарват еднакви заплати, жената не се поти по цял ден в кухнята, а мъжа знае от къде се включва прахосмукачката и простира прането, което е изпрано от пералнята, а не от прекрасната му жена. И точно поради това, признавам си, не мога да разбера ожесточението, с което подхождат някои жени, защитавайки рождената си фамилия. При цялата тази равнопоставеност (е стига да не живеете с някой Гроздан, който сяда вечер по потник на масата и чака ракия и салата, а после захърква пред телевизора без дори да си вземе душ преди лягане) воя за моминското име просто увисва във въздуха. Толкова малко неща са му останали на мъжа, и толкова неща прави за нас, че едната пуста гордост – да вземем името му, му е останала, а ние и от нея го лишаваме.
При всичките ми разговори на тема „моминско име” съм забелязала изтъкването на едни и същи, повтарящи се мотиви:

1. Аз да не съм вещ?! - Ами ако ти самата така ги виждаш нещата, явно наистина си. Макар че и тогава не е точно така. На един салам като му махнеш етикета и напишеш “пастърма” това няма да го направи по-пастърма от предишния хамбурски шпек. Няма и да погрознееш, ако вместо Петрова станеш Гинчева, Тинчева, Прошкова, Божкова.

2. Аз съм последното отроче на фамилията, не мога да оставя да загине името на дядо! - Ами защо фамилията ти се е оставила да разчита само на крехките ти плещи? Да се бяха потрудили овреме баби, дядовци, майки и бащи. Освен това колко можеш да отлагаш неизбежното? Детето по презумпция носи името на баща си, не на майка си, която да, признаваме й го, го е родила. Има си ред. Съжалявайте, но това е положението. Дори да сте Петрова-Стаматова или си останете само Петрова, детето ви ще е Стаматов/а, та ако щете да се разпорите от напразни феминистки напъни. C’est la vie точка.Освен това искайки да запазите рождената си фамилия сами признавате това срещу което се борите - вашата си фамилия е на дядо ви, не на баба ви, за каква равноправност се борите, като просто противопоставяте едно мъжко начало на друго – дядото на мъжа ви цака вашия – просто и ясно.

3. Така запазвам свободата си! – е това пък е най-неоснователното твърдение от всички, заклевам се!!! Значи живееш си ти свободна, днес свободна, утре свободна. Свободата ти харесва. Еми стой си тогава свободна, кой те кара да се омъжваш?! Като не щеш чуждо име просто не се омъжвай. Брака си е институционализиране на връзката ви. Бракуваш ли се, ти доброволно се съгласяваш да преминеш в един съюз, към който като поощрение получаваш още една социална роля, а с нея отговорности, права, задължения, лоши и слънчеви дни.

И всичко това се преживява с един човек до теб. Той е там, за да се обичате, да развивате съюза си чрез добавяне на нови, участници в него, които да отглеждате и възпитавате, а на края на жизнения си път да си помагате взаимно когато другия си изгуби чененцето (най-често ще да е в джоба!) и да си спомняте за хубавите, смислени дни прекарани заедно. Та за каква свобода говорим, когато решавате да сте заедно, да сте едно и да творите общото си бъдеще.

Има ли по-хубава свобода от свободата ви като едно семейство, под един „покрив” пък бил той и не рождения ви. 

Посвещава се на всички, на които им предстои да се омъжат и оженят!

Публикувано в Отплеснати | 11 Коментара »