Драги ми смехурковци,
Дълго време се чудих как да подредя следните две снимки:
и 
Докато после реших, че това няма абсолютно никакво значение по отношение на това, което искам да кажа с тях.
Едната снимка, някои от вас вече са виждали в блоговете на Мики и Michel , а другата направих миналия четвъртък, с леко треперещи ръце и без мисъл за композиции и такива работи (тук е момента да се извиня, че изобщо не разбирам от фотография, и за това снимките ми са си чисто аматьорски:).
Щеше ми се да ви задам една гатанка - какво е общото между двете снимки. Но мигар някой не знае какво има на снимките, те са СИМВОЛИ, независимо на какво, но са такива.
Много неща помня от детството си. Едно от тях е ранната утрин, в която мама ме беше хванала за ръка, аз носех бежовото си шлиферче и отивах на училище. Тогава чух веротлета и погледнах нагоре където Петолъчката сякаш се отчупи и политна в небесата. Спомням си, че горчиво плаках. А кое дете от класа не беше мечтало да си я има Петолъчката, да може да я докосва и да се фука, че има такава огромна рубинена петолъчка. Тогава дори Ани щеше да завижда, а пък тя казваше, че в къщи има дъвка голяма колкото телевизор и всеки ден си отрязва по малко от нея!!! В този ден се разделих с мечтата си някой ден да си “имам” Петолъчката.
Колко време мина от тогава и колко неща се промениха в града, в който живея! Но някои неща винаги съм приемала за даденост и непроменимост във времето. И точно такова нещо са били за мен Жълтите павета на София. Скоро на гости ми дойде един чуждостранец и с гордост му разказвах за софийските забележителности. А как можеш да пропуснеш да споменеш жълтите павета? Подаръкът на Фердинанд, доставени от Будапеща, и които били пренареждани на всеки 5-10 години, за да се нивелират. По тези павета са отеквали стъпките на строителите на съвременна България, на нашата интелигенция. На същите тези павета зимно време чакахме да стане киша, за да се пързаляме, на тях ме направиха пионерче, а после стоях до фадромите и гледах как булдозери оглозгваха останките на мавзолея, и пак по тях минах на път за първия си ден в университета.
Как да не се разтреперя при вида на това??? 
Мъчно ми е, че днешните патиланци не познават историята или просто тя не ги интересува. Особено тези, които са завършили история и чиито крака всеки ден стъпват по нея. Колко лесно те се разделят с нещата, които не им принадлежат, пък и не искат да разберат какво значат за другите. Странното е как символи на съвсем различни период в историята ни бяха и биват премахвани просто ей така, без да се оставя място за “но” и “обаче”.
Болно ми е.
Някога си представях, че жълтите павета са същите онези, които отведоха Дороти до страната на магьосника от Оз. Ами ако това наистина е така, как сега ще стигнем до Оз?
И между другото, честит празник на патиланците от вас, които са израснали под и на кестените!
