Ден изгрява над balkancar

 Предполагам е един от последните, защото на мястото на прочутия някога завод “6ти септември” вече е планиран нов квартал на София.
Просто се присетих как някога с детски любопитни очи питах възрастните:”За какво са им на японците толкова много електрокари?!”
А то…

Резултатите от стачката,

а и последствията от забатачването на образованието. Ето за това си мислех аз сутринта, идвайки на работа.

Вече трети ден стачкуват даскалите. А града, в който живея - нищо. Обичайните задръствания, няма блокади на града от таксиметрови автомобили. Трамвай No5 не се движи, но не защото лекарите от Пирогов са наизлязли, а защото се провежда обикновен ремонт по релсовия път. Вестниците са излязли както обикновено.

С думи прости - всичко си е по старо му и никой не изпитва на гърба си пряко и драматично учителската стачка. Е да, без да забравяме оная майка, дето няма кой да й гледа детето.

И потънах в размишление как, поради естеството на работа на учителите, никой не си дава сметка за дълготрайните и стратегически последствия от тяхната стачка, за състоянието на образованието и начина по който обществото възприема цялостната държавна система за възпитание, обучение и образование. (Изключвам хората тук, тук, и много други, които наистина живо се вълнуват от тези проблеми)

А резултатите в тази област ще лъснат след години - 10, 20, 30. Не че за 17 години не израсна поколение, което е било забравено. Деца и юноши, които станаха хора без да получат възпитание от родителите си, без да имат привилегията да седят пред необременени от битови тегоби учители, а и те самите натоварени с проблеми като как да се самоутвърдят в ученическия колектив: 1. Като ходят облечени и гримирани като какички; 2. Дали старците ще ги пуснат да въртят кючеци в детската дискотека; или 3. Как да ги накарам да ми купят оня gsm, дето го няма и Пешо.

Но за реалните и стряскащи резултати е рано. Те ще са налице едва когато това поколение реши да създава семейство, започне да ража и възпитава децата си. Ето тогава, и доста късно, ще осъзнаем какво престъпление сме извършили оставяйки раздрънканата каруца на образованието и настанената вътре наша отговорност да се занимаваме с децата си в калта. Защото като се замисля за тези още неродени петковци
предвиждам такъв живот,
че само си викам
дано, дано, дано,
дано, дано, дано,
не съм права в предположенията си.

Пещера “Магура” - ще я бъде или не? Скалните й рисунки са пред изчезване!

Високи, сини планини,
Реки и тъмни пещери…

Така си припявах на отиване към една от най-красивите пещери в България – „Магурата”.
Почти всеки помни от учебника по природознание за урока за скалните рисунки в „Магурата”. Всяко дете е потрепвало от почуда от факта, че те са там не от стотици, а от хиляди години, и че хората, които са ги нарисували отдавна са станали на пепел и са ни завещали не просто едни рисунки, а своя духовен свят, пък бил той и малко по-примитивен и по-наивен от нашите четвъртокласнишки рисунки.

В късната и леко мрачна неделна сутрин се отправяме от Белоградчик към пещерата. Какво може да се каже за нейното съкровище?:

„Бисер на пещерата са уникалните скални рисунки изпълнени с прилепно гуано (тор). Те са многопластови и от различни епохи - епипалеолит, неолит, енеолит и началото на раннобронзовата епоха…Изобразяват танцуващи женски фигури, танцуващи и ловуващи мъже, маскирани хора, богато разнообразие на животни, “шахматни” пана, слънца, звезди, оръдия на труда, растения. Слънчевият годишен календар от късния енеолит с добавки през раннобронзовата епоха е с голяма точност и прецизност на записите…На места, изображенията представляват сложни композиции и загатват за разнообразието на идеите на един богат на форми и идеологии, митологии и интелект свят.”

А сега предстои да ги видим с очите си!
Какво вижда човек обаче?
Входът за пещерата е 4 лв. Нормално за една европейска страна – пещерите с подобни рисунки в Европа са по-малко от пръстите на едната ръка – трябва да се плаща на охрана, на екскурзовод, за осветление…
Но каква остава почудата, когато ти се каже, че групата с екскурзовода вече е тръгнала и ти трябва да я догониш…ако разбира се решиш да го направиш. Започваш да ситниш по хлъзгавите влажни камъни в опит да настигнеш групата и да чуеш нещо за пещерата.
А каква красота само! Залите започват да се редят пред погледа на посетителя. Имащата фантастични размери „Триумфална зала”, „Подмола”, дъхът ти секва когато навлезеш в „Срутището”! Но не ти се иска да изпуснеш лекцията в залата с рисунките и да чуеш нещо повече за тях, за това продължаваш на тъгъ-дък, докато не чуеш в далечината гласовете на групата. Екскурзоводът, млада госпожа, се надвиква с татко, който опитва да накара сина си да не слага повече от „каменните висулки” в джоба си. Както разбираш малко по-късно едно кубическо сантиметърче от тях се образува за някакви си 150 години. И тогава пред теб се показва първата картина…прилича на стилизиран кон. Подозрително съвременен, оставаш с дълбокото убеждение, че не стои тук повече от няколко години. Дочуваш, че лекцията е започнала и отново забързваш, но започва да те обзема една обърканост, колкото повече влизаш навътре…
Къде са рисунките?! Вървиш през нисък сводест коридор, върху чийто варовик започваш да четеш: „Петър”, „Алекс+Теди”, „Митко”…Отпърво те обзема хлад, по-студен и от въздуха в самата пещера! Това тук прилича повече на входа на жилищен блок или на градска тоалетна, отколкото на
„Една от трите пещери в Европа с такива уникални по рода си рисунки”
– по думите на екскурзовода.
Но това не е възможно, това е сигурно само тук, вътре има човек който пази. И тогава стигаш до галерията с рисунките и
З А С Т И В А Ш
Влизаш и виждаш рисунки, нарисувани от човешка ръка преди хиляди, хиляди години, и изведнъж причината за временното ти онемяване се променя – пещерните рисунки са надраскани, с ключове, монети или каквото е било под ръка на съвременните неандерталци.
ПОТРЕС!!!
- меко казано. Нормалния човек не може да повярва, че това може да го извърши негоподобен, нормален човек. А драсканиците са толкова много, навсякъде, около и върху самите рисунки, че започваш да се чудиш дали в същност ти не си ненормалния, този който няма да издълбае една нова скална рисунка.
Пред това вандалство просто не можеш да мълчиш като ученик в клас, когато учителката е запитала:
„Имате ли въпроси?”
Разбира се че имаме, напират! Тази зала не се ли заключва? Има ли охрана за тази зала? А за пещерата изобщо? Тя затваря ли се по някакъв начин вечер? Толкова много въпроси и винаги един и същи отговор – НЕ. Няма охрана, никой нищо не пази и не заключва, често хората и сами се разхождат, без група, без екскурзовод.
През остатъка от посещението почти оставяш сляп за природната красота, защото грозотата на човешките постъпки тук те е ослепила. Малко по-късно екскурзоводката разказва за един сталагмит, който обаче вече е полегнал, нокаутиран от някой съвременен „каменоделец”.
Открита за масови посещения през 1961 г., пещерата е пренесла до нас нещо на 7000 – 10 000 години. В яда си едва се усещаш как си започнал да изчисляваш –
КОЛКО? Колко още им остава на тези скални рисунки?
30 години – надали, 10, много са, започваш да си даваш сметка, че ако пещерата продължава да се поддържа по този начин и три години ще са много докато не остане и помен от прочутите скални рисунки в пещера „Магурата”. А дали искаме да оставим на хората, не след 3000, а след 30 години, надписи като „Пепа”, прободено сърце с инициали, името на любим футболен отбор??? Дали хората от време оно не са били по-добри творци от нас и не са го казали по-добре? Защо не ги оставим да разказват на бъдните поколения историите си, нека не им отнемаме думата!
На излизане се сблъскваме с група хора. Решили да влязат през изхода, та да спестят по 4 лева. Отминаваш оставяйки ги на съвестта им и се чудиш как ли ще се радват на пещерните рисунки.

В категорията си “100-те обекта” Dzver също е публикувал наблюденията си от пещерата и е сложил снимки. Една от тях говори крещи сама по себе си.

Почна се!

Днес беше важен ден, и то поради цели две причини!!!
Пак започнах училище. Е не училище, само курс по френски, но заради възрастта на някои от учащите и така може да го наречем. През ваканцията в главата ми и по-точно в раздел “Познания по френски” почти нищо не е останало, но какво да правя, ще се боря наново.
Освен това започна и Шампионската лига!!! Ето това си е нещо Голям кеф и пак съм уцелила с разпределението на часовете по френски - срядата е по-добрия ден за футбол, за това и трябва да е освободен от уроци.

Само едно нещо се питам за поредна година: няма ли да вземат да пратят аУекси Сокачев на Логопед?! Не стига, че прави “безкрайно интересни” коментари, ами трябва да слушам за БарсеУона и РеаУ, Уацио и Миуан, как РауУ подава на Марсеу (това тази вечер се сУчи няколко пъти даже), а РонаУдо вече съвсем го няма. Даже предлагам да се създаде фондация за набиране на средства за логопед за горкия АУекси. Желаещи?

Един друг пост, колко сполучливо озаглавен в случая - Дразнители и едно от мненията под него, ме накара да потърся и намеря поздрав за франкофоните, запалянковците и всички, които се кефят на филмчетата от поредицата Зоо купа:

Историята и историкът

Драги ми смехурковци,

Дълго време се чудих как да подредя следните две снимки:

и

Докато после реших, че това няма абсолютно никакво значение по отношение на това, което искам да кажа с тях.
Едната снимка, някои от вас вече са виждали в блоговете на Мики и Michel , а другата направих миналия четвъртък, с леко треперещи ръце и без мисъл за композиции и такива работи (тук е момента да се извиня, че изобщо не разбирам от фотография, и за това снимките ми са си чисто аматьорски:).
Щеше ми се да ви задам една гатанка - какво е общото между двете снимки. Но мигар някой не знае какво има на снимките, те са СИМВОЛИ, независимо на какво, но са такива.
Много неща помня от детството си. Едно от тях е ранната утрин, в която мама ме беше хванала за ръка, аз носех бежовото си шлиферче и отивах на училище. Тогава чух веротлета и погледнах нагоре където Петолъчката сякаш се отчупи и политна в небесата. Спомням си, че горчиво плаках. А кое дете от класа не беше мечтало да си я има Петолъчката, да може да я докосва и да се фука, че има такава огромна рубинена петолъчка. Тогава дори Ани щеше да завижда, а пък тя казваше, че в къщи има дъвка голяма колкото телевизор и всеки ден си отрязва по малко от нея!!! В този ден се разделих с мечтата си някой ден да си “имам” Петолъчката.
Колко време мина от тогава и колко неща се промениха в града, в който живея! Но някои неща винаги съм приемала за даденост и непроменимост във времето. И точно такова нещо са били за мен Жълтите павета на София. Скоро на гости ми дойде един чуждостранец и с гордост му разказвах за софийските забележителности. А как можеш да пропуснеш да споменеш жълтите павета? Подаръкът на Фердинанд, доставени от Будапеща, и които били пренареждани на всеки 5-10 години, за да се нивелират. По тези павета са отеквали стъпките на строителите на съвременна България, на нашата интелигенция. На същите тези павета зимно време чакахме да стане киша, за да се пързаляме, на тях ме направиха пионерче, а после стоях до фадромите и гледах как булдозери оглозгваха останките на мавзолея, и пак по тях минах на път за първия си ден в университета.
Как да не се разтреперя при вида на това???

Мъчно ми е, че днешните патиланци не познават историята или просто тя не ги интересува. Особено тези, които са завършили история и чиито крака всеки ден стъпват по нея. Колко лесно те се разделят с нещата, които не им принадлежат, пък и не искат да разберат какво значат за другите. Странното е как символи на съвсем различни период в историята ни бяха и биват премахвани просто ей така, без да се оставя място за “но” и “обаче”.

Болно ми е.

Някога си представях, че жълтите павета са същите онези, които отведоха Дороти до страната на магьосника от Оз. Ами ако това наистина е така, как сега ще стигнем до Оз?

И между другото, честит празник на патиланците от вас, които са израснали под и на кестените!