Една тема – две изпълнения

В ефира се въртят едновременно две реклами. Едната я виждам в почти всеки рекламен блок, другата засякох само веднъж, за съжаление.

Въртяната е на Каменица – с тяхната си група младежи мъже костюмари нашенски смотаняци. Уж опечалени, уж за приятел жалят, а то – сватба, в детайли и кич:

Втората е на Tullamore Dew – група костюмирани готини ирландци. Уж тъжни, уж на гробището пеят опечалени, а то – сватба. Изчистено и само с малко от булката:

Така или иначе идеята не е много нова, май и преди сме я виждали в употреба. Тези двете, една до друга, обаче ми напомнят за оня виц,  в който, когато на готин човек му е тъжно това е „джаз” , а когато на кофти човек му е весело това е „чалга”. Те така и с реализацията на идеята се е получило. Или пък – какъвто таргета – такава и рекламата.

 

п.п. А ето и как нашите оплескват дори качествена идея като Tullamore-ската. Защо да е фино, като можем да мацнем един голям надпис, за да няма неразбрали:

tullamore

Детайлизиращото огледало на медиите и МВР

Две неща научих аз покрай акцията в Лясковец:

„Ако не можем да ви покажем нещо, ще ви го опишем“

На този принцип работят повечето медии. И докато съм свикнала телевизии като news7 и другите пеевски журналисти да се изказват с думи като писхар и подобна „експертна“ терминология, то не очаквах да чуя следните неща от уважаващи себе си медии, като:

Дарик, чийто кореспондент от Велико Търново, в деня на акцията обясни на слушателите как на „убиеца беше изваден бъбрек и червата му закърпени“ и

БНТ, които в обедната си емисия в събота, когато мало и старо се е събрално на масата и похапва манджа, чрез Иво Никодимов да ни запознаят с двата патрона използвани от убиеца. С единият, ако било застреляно диво прасе, то нямало да умре, а щяло да се оттегли в гората където да умре от раните си. С другият… какво се случвало, ако ви уцелят с него (кето е станало) – да сме си представели какво се случва на диня, която е пусната от височина 5 метра.  Никодимов беше толкова описателен в сравненята си, че на мен лично ми приседна.

Жалко, жалко, че нивото на дори нормалните медии падна до тук в търсене на сензацията и детайлизацията за жадната публика.

А докато храбрият репортер ни говореше за прасета и дини, на заден план ми се изясни (за пореден път) какво представлява МВР -

Министерство на всичко рекламирането

MegaportВсеки може да е спонсор на полицията и тази практика, освен че се запазва, се и затвърждава с получаването на безплатно рекламно позициониране по всички телевизии! Печелившият в случая беше фирмата Мегапорт – защо да се отпечатва надпис „Полицейска линия – не преминавай“, като може и да не се?

И защо тогава се учудваме, че ръководителите в МВР тръбят какви герои са нелепо загиналия полицай и ранените му колеги, вместо да поемат отговорността – те, ръководителите – за това, че не са си свършили работата и са пратили хората си на поредната „ювелирна акция“? Много ясно – в рекламния бизнес най-важен е алъш-веришът да бъде движен другото са collateral damages.

Вдъхновение

Когато човек се вдъхнови от слънцето, тревичките и събуждащата се природа, много е вероятно да реши да си изрисува криво-ляво входната врата.

Ето така:

Слънце свети на врата

Ако обаче този човек има деца и те го видят да прави горното, то той трябва да е напълно готов и да реагира много спокойно и зарадвано, когато децата му вземат личен пример и му сервират това на нощното шкафче:

Детско творчество

:)

Сурова Сурва – 2014

Цяла година (до сега) – слънчево и хубаво и точно когато дойде Сурва 2014 времето одмах се смрачи, застуди и изсипа сняг навред!

Бяхме планирали да ходим в Перник в събота, 25 януари. Предната вечер навих часовника, но когато алармата прозвъня в 7.30 ч. сутринта, надигнах глава и видях стабилен валеж от дъжд… Пренавих за след час, а когато и в 8.30 ч. дъждът не намаляваше, решихме да отложим ходенето за неделя. Да станем вир вода не беше вариант, а и който не е виждал кукери отблизо би пропуснал малката подробност, че кожите миришат лошо – комбинирани с дъжд събитието щеше да си е неприятно смръдливо.

По обяд обърна в сняг и решихме, че снегът и студът до сега не са били причина да пропуснем Сурва. Само дето плановете са нещо разтегливо напоследък, за това в неделя, 26ти, докато се натуткаме да тръгнем беше вече 12 ч. на обяд.

Както обикновено се посуетихме докато стигнем до центъра на града – от София първо има една отбивка, която се точи през цял Перник. Нея все я изпускаме. След това обаче, в отбивката уж за центъра на града, се завърташ в едно кръгово, в което на всяка отбивка пише „център” –> направо. И тази година поспорихме кога трябва да излезем от кръговото и улучихме правилния път без да се завъртим повече от веднъж в кръговотото. Малко по-късно попаднахме и на указващи пътя табели към „СУРВА”.

Паркирахме се и тръгнахме към площада, където тамън беше излязла група сурвакари. Погледнахме и следващата формация, аз нащраках малко снимки въпреки снега (имам няколко и на фокус!) и изведнъж по улицата към площада се оказа празно – никаква група, нищо не се задаваше.

Раздумка

Кукерка

Който е ходил на фестивала, знае че в улицата към площада по традиция се нареждат и тренират сурвакарските групи и понякога там е даже по-интересно и весело от случващото се на площада. Тази година обаче, по обяд улицата беше празна или поне така ни се стори на нас, закъснелите. Ядосахме си се на късмета, че сме изпуснали сурвакарите и заключихме, че вероятно като последен ден кукерите минават по-бързо и нещата са били на приключване при нашето пристигане.

Скок

Конус-кукерЖената-патрон

Направихме един кръгом по посока на Гарата, в близост до която има страхотна и евтина кръчма. Шкембета, кюфтета и към 2.30 ч. решихме да се разотиваме. Но с приближаването на площада пак чухме познатото „Дум, дум, дум-дум-дум”.

А, пак има кукери?

Традицията в семейството

И да, на площада пак имаше кукери, а улицата беше пълна с нови състави! Брей! Къде зарадвани, къде хванати от яд разбрахме, че преди малко сме били попаднали на „обедната почивка” или нещо подобно, а сега фестивалът се точеше. Кукери подскачаха, други си разменяха бутилчици с ракийка, само и само да се сгреят докато им дойде реда.

Рикийка

Може би не се и бяхме минали много, защото въпреки вълнените чорапи на краката ми, не усещах пръстите нито на краката си, нито пък можех да щракам фотото с вкочанените си ръце.

Така че, тази година значително по-скромно се наслаждавах на Сурва. Догодина повече. Току виж времето е цяла зима студено и снегът и студът не ми се сторят така свирепи за изнежените ми от температурите напоследък възприятия :)

А във Facebook страницата разгледайте останалите ми снимки от тазгодишната Сурва!

Газим България

След дълга вътрешна борба дали и колко да се автоцензурирам и настояването на човекът до мен да не спестявам нищо, ето ви следната истинска история:

В Америка казват, че има само две сигурни неща, от които не можеш да избягаш – смъртта и данъчните. В България, за мен, това твърдение доби много странно изменение. Историята, която ще ви разкажа се случи в петък, 13 декември, малко след 3 ч. следобяд. Чудих се дали да я споделя с вас. Защото ме е страх! Не съм предполагала, че ще го кажа, но ме е страх. Да не ми почукат ДАНСъчните на вратата.

Съпругът ми все ми казва (с оглед на обективните обстоятелства), че някой ден, както я карам – да правя забележка на шофьорите, които не спазват правилника за движение – ще си изям боя. Но не очаквах, че действителността е толкова страшна, грозна и би ми се представила с двойната си гуша.

Вървях в петък, тринадесети, по бул. Христо Ботев. И понеже, нашите улици, поддържани с нашите данъци не позволяват да стигна до този булевард с детска количка, носех бебето си вързано до мен, в слинг. Трябваше да пресека булеварда и, като примерен гражданин, отговорен и за живота на детето си, тези неща ги върша само на пешеходна пътека.

Пресичах, колите спряха, за да мина. И точно, когато пътеката трябваше да свърши в тротоара, на пътя ми се изпречи спрял върху нея огромен черен джип. Беше толкова дълъг, че заемаше цялата широчина на пешеходната. Трябваше или да заобиколя отзад, или отпред.

Избрах да го направя отпред. Но, като винаги реших да вербализирам възмущението си спрямо водача в спрялото МПС. Чукнах на стъклото и в този момент от вътре срещнах поглед на неприятна изненаданост, гарнирана с досада.

-          Спрял сте на ПЕШЕХОДНА ПЪТЕКА! Това е пешеходна пътека! – в този момент се загледах в шофьора – очила със златисти тънки рамки, двойна гуша и волева брадичка с дупка по средата, като на супермен. Не ми бе нужно много време, за да се сетя, че тая физиономия аз я знам – господин екс.-шефът на данъчните инспектори, господин настоящият депутат от ГЕРБ Красимир Стефанов. Истински супермен, който  с депутатството вече се е приземил на джип.

Отговорът от вътре беше нещо от сорта на „Я се разкарай ма!” или поне езикът на тялото това говореше, защото отвън няма как да се чуе какво се говори в огромната машина.

-         Ама как ще спираш на пешеходната пътека, какъв си ти! – за разлика от всеки друг път, когато влизам в пререкание с някой, спрял неправилно, този път странно не вдигнах кръвно. Изумена бях от отношението на човека вътре, на който аз и вие плащаме заплатата, който е избраник на народа, за да му слугува. Поведението му беше като на същество, което изобщо не иска, не може и няма как да проумее каква е болката на човек, като мен. „Гледай си работата”, „Разкарай ми се” и каквото и да е казвал отвътре лъхаше на досада и възмутеност, че някаква от улицата мърла му държи сметка.

Все пак трябваше да си продължа по пътя. Както казах бях решила да мина пред изпречилото ми се превозно средство.

Моментът, в който правех крачка пред джипа, господин депутатът отпусна съединителя и колата мръдна напред и аха да ни подпре – мен, гражданинът, избирателят, жената, майката и бебето което носех.

За съществото зад волана аз и детето ми бяхме нещо към което той си позволи да придвижи колата си, за да ме сплаши, за да покаже силата и превъзходството си. Дали би ни сгазил?

- Ти луд ли си?! Ти не виждаш ли, че пресичам! – лелката на мястото до шофьора ме гледаше с отвращението, с което би гледа лайно, залепнало по ботуша й.

На въпросите от познати, защо не съм извадила телефона, за да снимам героя от случката, номера на колата му и местоположението, какво отговорих? В онзи момент изобщо не се сетих за никакъв телефон, никакво снимане. Аз бях микроб, който трябваше да се оттегли, за да се спаси или снимката щеше да е последното нещо в живота му…а, да, и този на детето му. В онзи момент, аз за първи път се сблъсках с някой, който можеше и да ме бутне с колата си. Защото той е „господин депутатът”. Всички знаем – година-две условно, максимум, колко му е!

В този ден разбрах, че някой би ме сгазил, за това, че му казвам, че нарушава закона. Този някой е господин депутатът, народен представител. Той даже би сгазил дете, би сгазили бъдещето на тая държава. Грешка, пардон. Даже две грешки!

„Тая държава”?!

Не, няма тук държава. Държавата е мъртва и с трупа й се хранят господа депутатите. Не е държава нещото, в което данъчен става депутат от партия, която довчера уж е проверявал. Не е държава тази, в която „господин депутът” има пари за кола с капацитет да гази хора. Все пак със скромната си заплата от две хиляди на месец (както каза колегата му Атанасова същият този петък, по повод екскурзиите на друг депутат) и с довчерашната си заплата на данъчен… Но предполагам, той такава кола ще отрече да има. Има я някоя негова далечна, пето до десето коляно стринка. Той, господин екс.-данъчния, тия номера ги знае.

„Бъдеще”?!

Не, моето дете в тая държава няма бъдеще. Ще се погрижа за това дете бъдещето да не е тук, където слугата на народа може да си позволи дори само да си помисли да сгази гражданин. Бъдещето на това дете трябва да е другаде.

Бъдещето на всяко едно дете в тая държава трябва да е другаде. Там където за постъпка, като тази си, „господин депутатът” би си направил сепуко, би подал #оставка, би бил съден за заплаха за саморазправа.

Но какво ви занимавам, чудо голямо. Оцелях, ей! Оцеляхме!

Супершоу „Газим България” продължава и утре, на Вашата улица и във Вашия град!

Моята още неизнесена #TEDxMladostWomen лекция*

tedxMW

Ще се получи малко като при американските професори и футуролози, които напишат тук статия, там изнесат лекция и накрая ги обединят в книга, но какво да се прави (току виж някой ден съм ги стигнала!).

Ноември, 2011 г. в Дневник излезе един материал за това, колко незаслужено дълго, според Института за пазарна икономика (ИПИ), жените в България стоят в отпуск по майчинство. Тогава дръпнах един мотивиран отговор, защо това не е така.

Този октомври Нора сподели, как се губят трудови навици по време на майчинството (може би повлияна от същите работодатело-ИПИ-ски мантри) и я уверих в пламенен коментар, че това съвсем не е така.

Събина, на свой ред и независимо от това, отдаде чест на „обикновените жени, които всеки ден се справят с 10 000 неща” и се чудеше за цената на това.

Моята непроизнесена лекция на TEDx… би била нещо средно като отговор на всички тези питания и догадки за жените, майчинството и способността им да са… да са титани в истинския старогръцки смисъл на думата Титан.

Да твърдя, че една жена не е такава, докато не стане майка, аз няма да се опитвам, защото не е вярно. Но мисля, че нейният истинския потенциал и сила тя разкрива много по-лесно, осъзнава, даже – получава своя wake-up call, именно с майчинството. Казвам „сила” дори и във физически план – повечето сме попадали на твърдението, че раждането се равнява на едновременното счупване на 20 кости (не знам колко е вярно, но и една да е, си заслужава размисъла). По-важната е емоционалната, психическа сила която разбираме, че притежаваме. Няма (нормална) майка, която да не знае какво е майчински инстинкт и на какво е способна когато види дете да страда. Но това е само един аспект от преоткриването на Аз-ът, защото с това идва и знанието, че хоризонтът е необятен, а ти можеш да се протегнеш към него и да го обхванеш.

Бих могла да ви разкажа много истории, за жени преоткрили себе си и възможностите си след раждането, по време на двете години „блажен мързел”. За съжаление някои от тях остават в капана на идеалната домакиня – гладенето до сплескването на последния микроб върху детската дрешка, анихилирането на всяка прашинка, кацнала на нощното шкафче, полирането до блясък на готварската печка. Но виждам все повече жени, които наред с отглеждането на децата си, успяват да преоткрият своя Аз. Не те не жертват личностното си развитие за сметка на семейството, напротив. То е трамплинът им към себеопознаването и качественият скок в собственото им развитие.

Сещате ли се за рекламата, в която някакви жени „крадат време” с полуфабрикатни баници? Е, аз такива не познавам. За сметка на това имам познати, които през майчинството си откриха твореца и кулинара в себе си и днес имат сладкарски бизнес. Аз самата тръгнах да осъществявам мечтата си. Други продължиха да следят професионалната си сфера и не изгубиха нищо от професионалната си компетентност. Познавам жени, които, докато се грижеха за едното или двете си деца едновременно, завършваха магистърски програми и учеха езици. Жени, които започнаха собствен бизнес или коренно промениха професионалното си поприще в следствие на новите хоризонти, които видяха през майчинството си. Жени, които станаха лидери в сферата си, помагаха на своите „посестрими” със сдружения, организации и фондации. За някои от тях сте чували. Те променят настоящето ни.

За това, искам да кажа на всяка една такава жена да следва мечтите си, защото те са повече от реални, повече от близки. Не позволявайте на някакви икономисти, в някакви „институти“, на работодатели и дребни началници да ви казват, че „губите трудови навици”, че мързелувате и паразитирате на гърба на обществото докато гледате детето си.

Те просто искат да си върнат бурмичката в системата.

Не им позволявайте, защото първо – те не знаят колко е важно да отгледате детето си през тези първи две години. Второ – това време, прекарано с детето ви, никой, никога и на никаква цена не може да ви върне. И трето – точно това време е от огромно значение за вас, за да осъзнаете силата си, да разберете кои сте, на какво сте способни и какво искате да направите със своя живот, ако жадувате да е различен от поредното правоъгълниче в стената.

(*заглавието е форматирано, така че да бъде в женски род. Това TEDxMladostWomen ли е или?! ;) )

Мишлета!

От къде ще им дойде

24 години не спряхме да се изкарваме взаимно ченгета. Намаляхме много под 9 милиона,  а котараците необезпокоявано продължиха да си пият кафето.

24 години безстрашие от народа. Това мисля трябва да се промени.

(снимката е правена зад Френската гимназия. Благодарности на автора на графита – изразява безкрайно точно и без думи мнението ми за това, какво трябва да стане!)