Изненада!

Любимите ми яйца – шоколадовите, а не рохките, тази година ставали на 40 години. А аз си мислех, че са преди кокошката! Но какво си мисля не е толкова важно в случая.
По повода, се нагледах на блогърски доклади с изненади от Kinder Surprise и така ми текнаха лигите, че накрая се изоках във фейсбука на Комитата по повод доклада му за подаръка: „Тези от Киндер не знаят ли, че има блогърки с малки деца“. С това всъщност исках да кажа: „Абе, няма ли и за мен – големият фен, едно такова? Стига съм гледала при едни и същи хора да отиват тия хубавини!“ :-D

И ти да видиш, няма и половин час по-късно получих много мил мейл с предложение за получване на изненада от Kinder Surprise за децата ми. О, ама искаше ли питане?! ;) След малко пояснения колко деца имам зачаках изненадата. На децата казах само, че тези дни ще имат изненада.

Докато я чакахме, аз се зарових в спомени, с надеждата да се сетя за първто ми Kinder Surprise (някога по-известни като Kinder Überraschung). Спомен за яйце не открих. Но за малко повече, да.
Спомняте ли си онези пластмасови и яйцевидни слончета и кученца, пълни с миниатюрни яйчица и, в отделно отделение, играчка? Ушите, крачката и опашката можеха да се махат и така се получаваше само яйце. Ето това беше най-първият досег с Kinder Surprise, за който се сетих. (много странно, сега не мога да намеря никаква снимка на този артикул, но преди 20-25 години бяха много ценни и корекомски). Първият ми спомен от Киндер?:
Как в един горещ летен ден, на връщане от Витоша, на огряна от слънцето поляна, взех малкото телескопче-играчка и изсипах разтопените и спльокани от жегата малки яйчица сред една коприва! Баба ми в почуда ме питаше „Защо?, а аз й казвах, че съм си взела играчката, а яйцата не са хубави, щом са намачкани. Общо всето за тази случка се сещам и всеки път, когато собствените ми деца си отворят яйцето и вземат играчката, а аз в почуда се колебая дали да им изям зарязанто яйце или да им го прибера за после.
Разбира се, имам си и колекция, от началото на 90-те. Тогава капитан Стария чорап, ни носеше редовни доставки яйца от „чужбината“. Kinder бяха пуснали една чудесна серия, любимата ми – тази с Астерикс и Обеликс. Бяхме събрали по два Астерикса, Обеликс, Клеопатра и барда, около пет римски войници и един Цезар.

Колекция Астерикс и Обеликс '90След незнайно колко яйца, най-накрая ни се падна и Хубавицата! – така си бяхме кръстили русата галка, на която не успях да науча името. Толкова бях въодушевена и бързах да я сглобя, че от желание да напасна две части й „скъсах“ роклята от натискане. Всички те стоят и до днес в кутията от уокмена ми, която, в онези години, също имаше особен статут – това е уокмен, дори и кутията му беше ценна! :)

Галска къщичкaЗа разлика от нея Kinder-къщичката не оцеля – Стария чорап ни беше донесъл и специална картонена галска къщичка с 6 яйца. Беше истински празник! Със сестра ми си я гледахме, въртяхме и играхме с безкрайно умиление.
Тя стоя на почетно място в библиотеката ни дълго, след като галите бяха прибрани. За съжаление, коло 10 години, след като я получихме, избърсахме праха й с влажно парцалче и така дойде края й. Но пък играчките ще живеят нов живот, точно като любимото ми влакче, промъкнало се между галите, за да доставя радост днес на дребосъчетата, макар и да загубиха бронята му.

Kinder влакчеДокато се присещах за всякакви такива случки, дойде и изненадата за дребосъчетата. Може да си нямат галска къщичка, но вече пробват да познават часовете, с помощта на чудния си сюрприз! За милия жест искрено благодаря на Kinder Surprise и неговите помощници ;)

Картичка от KinderSurprise

Еболата има ли почва у нас?

Вкъщи сме гoлеми фенове на апокалиптичните сценарии и често си чертаем планове какво ще правим, ако изведнъж мнозинството хора станат зомбита, избухне трета световна война, свърши петролът и светът, какъвто го познаваме се разпадне. Ей такива неща :)
Всъщност нещата едва ли биха протекли драматично, като в „28 дни по-късно“ или „Живите мъртви“. Май е далеч по-вероятно всичко да стане тихо и спокойно и да се развива в дълъг период от време. Бих била луда да си мисля за филмови простотии, но все пак големи епидемии далеч не са непознати на човечеството. Една такава е и тази от ебола, която тихо и кротко си дълбае цяла година в няколко страни от Африка. Не бих се поддавла на психоза, но все пак си задавам въпроса:

Дали би стигнала до тук? A aко стигне, какво?

Онзи ден попаднах на статия, че ебола не застрашава страни с модерна система за обществено здравеопазване (предполага се тези в Западния свят), така че няма от какво да се притесняваме.  Прочетох статията малко преди да разбера, че в една такава страна – Испания – болницата, в която почина първият им болен, се е заразила сестра  от персонала. Както стана ясно по-късно – заради липсата на инстуктаж и подценяване на ситуацията. Та какво остава за нас, където дълбоко се съмнявам да имаме здравеопазване на испанското ниво?

Ето какво:


Сутринта отидох до лаборатория, за да си направя кръвна картина. Влизам аз в лабораторията – стая в къща, не много блестяща и представителна, ама айде. Виждате, от раз започнах с компромисите.
Викам си: „Те, инструментите са еднократни“. Лелята пожелава първо да платя, а чак след това да пристъпим по същество. Вадя аз паричките, омачкани и мръсни банкноти, минали през незнайно колко и какви ръце. Разплащаме се, издава ми бележка и после става, за да мине от другата ми страна, където са банчиците за кръв и еднократните игли. Не мие ръцете и хваща със същите тези ръце буркана, в който има памук, взема малко и посяга към спирта…

- Ама извинете! Няма ли да си сложите ръкавици?! – подскочих аз изненадано и ужасено.
– Ами… те са за мен само – започва да обяснява.
– За Вас, за мен!
– Да, щом искате ще си сложа. Просто не ми е удобно с тях. – Аз мълча, докато сухо я гледам как вади от кутийката и слага с неохота от еднократните ръкавици.
После е ясно – бодна ме така, че да ми се образува неприятно топче на мястото. Ей така, може би, за да си знам и да не се правя на хитра много много следващия път.
Даже не съм сигурна, че пак не може да ми лепне нещо така – със сложени от немити ръце ръкавици и памук в отворен буркан на неизвестна възраст. Така се предават болести, всякакви малки и безобидни, големи и гадни. Не съм медицинско лице, но ми се струва, че, дали ще е бум на хепатит или експлозия от ебола, е все тая. С такова ниво на специалистите и липса на настоятелност от страна на пациентите (малцина биха възразили, като мен, а и аз първо се замислих дали да искам ръкавици) такива болести и зарази ще си измаршируват из милата ни Родина абсолютно необезпокоявани, като на парад.

Счупеното не носи щастие

Обичайно, по навик, когато децата видят счупена люлка или катерушка и ме питат защо е развалена, аз казвам:

- Някои невъзпитани деца са ги счупили – или нещо в този тон. Кога пубертети, кога младежи; дали невъзпитани или държащи се лошо, в 99% от случаите казвам, че извършителите са деца.

А дали?

Преди няколко седмици щракнах ей тази сценка на детска площадка – няколко лели и баби, без деца.

Баби пушат на люлка

Две от бабите – се люлеят небрежно на детските люлки. Едната – пуши. А в светлината на случая със скъсаната люлка от вчера, при която от Общината твърдят, че е бил намесен люлеещ се възрастен, отново трябва да си напомня – не са само децата! Много често чупещите детските площадки са възрастни, които са пораснали само на ръст. Майки, татковци, баби и дядовци, случайни минувачи и редови пияници решават, че люлките, пързалките и катерушките са много удачни за сядане или забавление.

Слезте бе! Слезте от детските люлки!

Колаж баби се люлеят

Как дребните да престанат да се катерят нагоре по пързалките, как извънгабаритни тинейджъри да забележат, че огъват люлката, как ученици да спрат да чоплят семки по площадките, когато родителите им го правят?!

А вие, които не го правите – направете им забележка, не подминавайте! Безучастието ни излиза скъпо.

Хубавите неща ни се случват

Само, ако им обръщаме внимание

Все по-често ми се случва да се поддавам на отрицателни емоции, а това, пред децата, както ми обърна внимание и Емил, не е добър пример.

- Големи хейтъри сме станали, ей! – каза ми – Виж, Дребосъчето, само като види неправилно паркирала кола и казва „Този, какъв е гадняр! Гледай го как тъпо е паркирал” и подобни възмущения, които явно чува от нас.

Заслушах се в речта на Дребосъчето и нямаше как да не се съглася. Още повече – и блогът, Патиланско царство, е станал по-скоро място за възмущение и мрънкане, а не зa весели случки.

За съжаление, май и само това се търси и чете. Новините по всякакви медии го доказват. Ето, на, втората ми най-посещавана статия, по четене и споделяне е за това, как депутата Стефанов искаше да гази мен и Тиквичка на пешеходната пътека, на която беше спрял.

За това, след известно чудене, си казах – трябва да споделя тази мъничка, дори незначителна случка от вчера (сряда), защото непознат ми предложи помощ, а това толкова рядко се случва! Ето, преди време с Дребосъчето – две години вдигах бебешката количка от входа до асансьора и веднъж един от съседите не ми предложи помощ! Това го помня. Писах и за ужасностите за придвижването с нея по улиците. Но и хубави неща е имало, помагали са ми, а никога не съм писала за тях. По-лесно е да си изтракаш гнева на клавиатурата, вместо да се заставиш да напишеш за хубавото нещо, което ти се е случило.

Та ето какво ми се случи вчера:

Ходихме с Тиквичка по задачи, а тя през цялото време – сладолед, та сладолед. Обещах й, че ако ме изчака да си свърша работата, ще си вземем по една фунийка. Така и стана. Взехме сладоледа и всяка се зае с нейния. Понеже бяхме до Централна Баня, извадих любимата си стъклена бутилка с тапа, Grolsch, и я напълних с топла минерална вода. Предвидливо сложих Тиквичка в слинга, за да не ми бяга напред-назад и я поизчаках да напредне със сладоледа си. Сетих се, че „Ей, пак забравих да взема кърпички!”. За да предотвратя изцапвания по нея или мен, останахме край чешмите и току отивах край табелата с надпис „Забранено прането и къпането”…е, нашето си беше миене, все пак! :)

Уж взехме ванилов сладолед, но вътре се оказа, че има и нещо лепкаво и шоколадово. Тиквичка, за сефте, изобщо не ми предложи да си хапна и не го заряза по средата, както обикновено, а упорито си го ядеше сама. Някъде към средата, реших, че е време да потегляме, защото мястото около чешмите далеч не е най-приятното в София.

Минахме покрай изоставената Североизточната кръгла кула на Сердика, на ул. Екзарх Йосиф, която Тиквичка нарече къща и продължихме надолу. Тогава видях, че й беше останало само връхчето на фунийката, пълно с лепкавия шоколадов сироп.

И каквато съм припряна понякога, както правят много родители, я спеших да си го хапва, за да не се клепа. Нали нямах кърпички. Тя налапа фунийката наведнъж. Но както става винаги, когато бързаш, сиропът се размаза чак до лакътя й. Усмихна ми се с омазаната си муцуна. Аз отново припряно и леко ядно се засуетих да си отворя раницата и да извадя бутилката с вода, мърморейки:

- Виж как се омаза! Сега трябва да те мия! – и приклекнах, за да изплакна Тиквичка край първото срещнато дърво. Отваряйки шишето, внимавах тя да не ми се изхлузи от слинга или да успее да ме омаже с ръката си.

В този момент чух глас:

- Искате ли вода? – вдигнах глава по посока на гласа. Идваше от симпатично момче (ей! Така вика и баба ми за наборите си – момчета!), не много високо, с чуплива коса. Веднага познах човека, макар да се учудих, че гласът не беше такъв, какъвто бях свикнала да чувам – вокалът на една от любимите ми нашенски групи – Явор от Gravity Co.

- А, не. Благодаря имам си. – отговорих, поливайки ръката на Тиквичката с топлата вода.

- Ама ето ви тази – любезно настоя той. Аз смутено погледнах подадената бутилка от митичния Бачково. Не исках да му хабя водата на човека! После се присетих, направо се убедих, че като повечето хора е помислил, че в бутилката има бира, а не вода и поливам детето с Grolsch.

- Много благодаря! Няма нужда. – настоях аз. Той си потегли нататък, леко смутен, каквато бих била и аз, ако ми откажеха предложена помощ. А пък аз си продължих разговора наум:

„Ама че съм! Не можах ли да кажа: Много мило от Ваша страна! Толкова рядко ми се случва някой да ми предложи помощ! А може ли на ти? Аз толкова ти се кефех на теб и на Гравити! Колко хубаво, че човек, който прави такава хубава музика, всъщност е и готин човек, предлагащ помощ!”

Е, после се отплеснах и в спомени за оня им концерт с Babyface Clan във Военния, където нaтрих носа на едно бивше гадже. Пък след време как в Билкова китариста Иво ми даде покана за концерта им в Христо Ботев. Иии, даже вече съм започнала да забравям патилата си от ония времена! А няма да е зле и да проходя пак на концерти. Такива ми ти работи…

Тази неочаквана среща ми върна вярата, че не всичкото народ, що пъпли по тротоара е скот, и ми припомни едни времена, в които аз самата бях далеч по-усмихнат и положително настроен човек. Трябва по-често да си спомням такива работи. И да оказвам и приемам помощ :)

Етикетиране

Преди седмица Тиквичка, моята дъщеря, получи за подарък жилетка. Както винаги махнах всякакви картончета и лепенки, и право в пералнята. Но съм забравила да хвърля етикета, който по случайност (защото често разни неща непредвидено се озовават в невинните детски ръце) лежеше кротко върху необезпокояваното ми бюро.

Тамън да го пусна в кофата, когато забелязах, че се отличава от обикновените си събратя с разни „иконки“, както ги нарича Дребосъчето. Тази, която ми ми прикова вниманието беше предпоследната:

Остроумен етикет

„Дай го на мама
тя знае как“

Трябва да си призная, усмихнах се. Постарали са се хората да измислят нещо различно и приятно. Но в следващия момент се обади Емил, който къде на шега, къде на истина каза:

- Ами не е честно! Така татковците никога няма да се научат да ползват пералнята и да са съпричастни с домашната работа.

Както и в много други ситуации татковците наистина се оказват пренебрегнати. Като в надписа „Място за майки с деца“.

От друга страна, може би, ще се обадят и феминистично настроените, които ще кажат, че това е сексистко и че така жените се свързват обичайно с домакинската работа и прочее, развийте си тезите за сексизма нататък.

В крайна сметка, на мен идеята ми хареса. Накара ме да се усмихна. Дребен детайл в нещо обикновено, който привлича вниманието.

Вие как мислите – сексистко или свежарско?

Сготви си люляците!

ЛюлякПреди две години, докато търсех нещо съвсем различно из разни американски блогове, попаднах на рецепта, която много ме учуди и изненада:

Сироп от люляк

Авторката твърдеше, че от люляците в двора си прави прекрасен сироп, по нищо неотстъпващ на бъзовия. Бил се правел точно толкова лесно и бил толкова хубав колкото пресния си бъзов колега.

Тогава си обещах, че трябва да пробвам да направя такова нещо, макар да не бях правила никога дори такъв от бъз. Но хайде тая година, хайде следващата и така люляците все ми замирисваха, после прецъфтяваха и аз така и не успявах да спретна един сироп.

До тази година! В междупразничните почивни дни си направихме една кратка и приятна разходка извън София – до Подгумер. Него си го бяхме набелязали за разходка още от предното ни ходене по ония ширини, в Локорско. Мислехме, че там има манастир за разглеждане. Но хората бързо ни светнаха, че около иначе много хубавия манастир били направили лудница и сега той не работел. Продължихме още нагоре по хълма след селото, където започна вилната зона. Хората с информацията за лудницата ни казаха, че има някъде вирче с водопад, но бяха объркали ляво с дясно в инструкциите и така и не стигнахме до водопада. Някъде по пътя паркирахме колата и продължихме нататък. Вървейки си набелязвах безстопанствени храсти люляк за сироп.

Не е стръмно, горичката е приятна, макар и пълна с боклуците на виладжиите. Стигнахме до една полянка със здравец и всякакви горски гъбки, дето не ги знаем. Тамън отворили биричките обаче, усетихме дъждовни капки, някъде в далечината страховито загромолиха облаци и решихме да вдигаме стана. Мястото си го запазваме за последваща разходка. Хубаво е, а има и още нататък за разходка. (още снимки на гъбки и тревички в края)

масловка

Вече вкъщи, отворих интернета, за да намеря рецептата. Не намерих точно онази, от преди две години, но подбрах една:

1 чаша цветчета от люляк

1 чаша захар

1 чаша вода

Разтваряте захарта в стоплената вода и разбърквате докато се разтвори. Добавяте цветчетата (само цветчетата, без нищо зелено) и оставяте да ври на бавен огън за 10 мин. Можете да добавите кулинарна боя или няколко капки от сладко от боровинки за цвят. Прецеждате и чакате да се охлади. Сервира се разреден с вода или си го ползвате за други цели.

Това беше простичката рецепта и реших да я следвам едно към едно. За миг да се откажа, защото потърсих и в български блогове и Йоана споделяше, че не е добила вкуса (нейната рецепта е друга), ама си казах – така или иначе все не ми се получават нещата та, дори и тоя път да не стане, ще съм пробвала! Единствено не разбрах, защо да е толкова важно да не оставям и една дръжка да пада в сиропа, но се съобразих.

Какво стана се вижда на снимка и вкус! Сиропът е идеален! Люляков вкус отвсякъде, побран в не-гъст сироп. Само дето 5-те капки боровинково сладко бяха малко, за да оцветят сиропа качествено, а когато се разреди и с вода съвсем никакъв оттенък не остава.

В заключение – ако ви е останал някъде непрецъфтял люляк, хващайте го и го правете на сироп – фасулска работа е, а е много вкусен :)

Снимки и красинки:

Впечатлиха ме предимно гъбките – не разбирам, не бера и не яда, не го правете и вие, ако сте като мен!

Натъкнахме се на ето тази гъбка, която приличаше на сърнела, ама доколкото четох е най-малкото безобиден неин двойник, ако не и по-лошо…

Двойник? Двойник?

Самодивски кръг от челядинки.

Самодивски кръг от вероятни челядинки

 

Открийте незабравката:

Незабравка

 

Отново масловки. Емил си понабра и похапна малко, но после го стресирах с четене и не довърши…

Масловки пак

Тези не ги знам, но бяха симпатични:

Незнайни гъбки

Къде беше Ван Гог да ни изрисува полетата от люцерна и градски пейзаж?!

Люцерни полета

 

 

 

 

Една тема – две изпълнения

В ефира се въртят едновременно две реклами. Едната я виждам в почти всеки рекламен блок, другата засякох само веднъж, за съжаление.

Въртяната е на Каменица – с тяхната си група младежи мъже костюмари нашенски смотаняци. Уж опечалени, уж за приятел жалят, а то – сватба, в детайли и кич:

Втората е на Tullamore Dew – група костюмирани готини ирландци. Уж тъжни, уж на гробището пеят опечалени, а то – сватба. Изчистено и само с малко от булката:

Така или иначе идеята не е много нова, май и преди сме я виждали в употреба. Тези двете, една до друга, обаче ми напомнят за оня виц,  в който, когато на готин човек му е тъжно това е „джаз” , а когато на кофти човек му е весело това е „чалга”. Те така и с реализацията на идеята се е получило. Или пък – какъвто таргета – такава и рекламата.

 

п.п. А ето и как нашите оплескват дори качествена идея като Tullamore-ската. Защо да е фино, като можем да мацнем един голям надпис, за да няма неразбрали:

tullamore